— Върви в далечни краища по гурбет, донеси пари и скъпи дрехи и купи волове, овце и коне.
Станал една сутрин Дижико, грабнал кривака, излязъл от къщи, под гонил пред себе си кравата и си помислил: «Ще се махна оттук, за да се отърва от тази жена!» Жена му точно това и чакала. По пътя той се хранел с млякото на кравата, а когато се измарял, яхвал я с кривака на рамо и треперел от страх като лист. Но на сиромаха не му оставало нищо друго — той предпочитал да попадне в ръцете на разбойници или в лапите на хищници, отколкото да остане във властта на злата си жена.
Веднъж кравата му пасяла наблизо, а самият Дижико спял. По лицето му накацали мухи. Дижико изругал насън своята жена, замахнал, хванал няколко мухи и с яд ги смачкал в дланта си. Преброил ги после и видял, че с едни замах е убил седем мухи. Дошъл му кураж. Тръгнал той на път и привечер се отбил в едно село.
Там Дижико помолил един дервиш да му напише: «Аз, Дижико, с един замах убих седем!», и закачил надписа между рогата на кравата.
Продължил си Дижико пътя и стигнал до една нива. А на края й се издигал висок замък. Легнал той там и заспал. Край замъка работели седмина братя. Един от тях забелязал отдалеч човека, който посмял да навлезе з тяхната низа, и препуснал с коня си към Дижико. Но първо видя, кравата и като прочел надписа между рогата й, замислил се и си рекъл:
— Този човек убива с един замах седмина. Ако не е бил толкова храбър, щеше ли да се реши да дойде в нашия край и да заспи безгрижно? Ама юнак! Без оръжие, без другари, без кон!
Обърнал той коня, разказал на братята си какво видял и те и седмината препуснали към Дижико. Като ги видяла, кравата се изплашила, подскoчила и измучала. Разбуден от гласа й, Дижико погледнал седмината братя, грабнал в страха си кривака и отстъпил назад, разтреперан от страх. А те помислили, че Дижико се готви да ги убие и седмината с един удар, и взели да му се молят и да му обясняват, че са седмина, че Са прочути като големи юнаци и че ще бъдат щастливи, ако той се съгласи да им бъде най-голям брат. Обещали да му се подчиняват и да му позволят да се разпорежда с имота им, както пожелае. Дижико се успокоил и отвърнал:
— Нека бъде така, както казвате!
Братята повели Дижико към замъка, поканили го да заеме почетното мястж край трапезата, нагостили го богато и застанали и седмината пред него със скръстени ръце, готови да изпълнят всяка негова заповед. Дижико се замислил дълбоко и се чудел как да се измъкне от това положение така, че братята да не се усетят каква е истината и да го убият. А те на свой ред си мислели: «Колко е великодушен той, дори не ни поглежда и не казва нито дума!» Братята взели да се окашлюват, за да им обърне Дижико внимание и да им разреши да седнат. Като седнали и събрали малко смелост, един от тях рекъл:
— Братко, къде са оръжието, конят и слугата ти? Позволи ни да отидем за тях.
— Оръжие и кон имат само страхливците. Аз ги използувам само по време на големи сражения. Колкото се отнася до слугата, за какво ми е той? Мой слуга е целият свят. Нали видяхте, че само с кривак стигнах дотук, подкарвайки една крава? Аз съм Дижико, който с един замах убива седем!
Всеки ден братята се възхищавали все повече от Дижико и най-после решили да му дадат за жена своята единствена сестра хубавица. Дижико, разбира се, знаел, че е недостоен за нея, но нямало какво, трябвало да каже:
— Така да бъде, от уважение към вас съм съгласен! Когато вестта за богатата сватба на Дижико се разнесла навсякъде, четирима паши, които отдавна желаели да се оженят за хубавицата, но им било отказано, обявили война на братята. От страх Дижико едва се държал на крака, искало му се да потъне вдън земя и само мислел как да избяга, но все не му се откривал случай. И ето, докато се чудел какво да направи, братята дошли при него и казали:
— Враговете ни се приближават. Какво ще наредиш: ние ли да се бием върви, или ти сам ще благоволиш да встъпиш в бой? От страх зъбите на Дижико се разтракали, но братята помислили, че той скърца със зъби от ярост, сигурно защото иска да унищожи враговете само с един замах. — Бийте се най-напред вие — рекъл той.
Славата за храбростта на седемте братя гърмяла навсякъде Неприятелят се страхувал от тях. А сега, когато научили, че братята имат зет, който с един замах убива седмина, вражеските воини се уплашили още повече.
През време на боя, когато враговете почнали да надделяват, братята изпратили вест на Дижико да си избере вран кон и най-доброто оръжие и да побърза да им отиде на помощ.
Дижико страшно се изплашил. Но не му оставало нищо друго, освен да се съгласи. «По-добре да загина и да се свърши с този позор!» — помислил си той.
Конят на Дижико веднага усетил, че ездачът е неопитен, и полетял като стрела, без да обръща внимание на усилията му да го задържи. А отстрани изглеждало, сякаш той нарочно препуска така, за да помогне по-скоро на братята. Появяването му предизвикало паника в редовете на Неприятеля. От уплаха душата на Дижико се свила като просено зърно. За негово щастие той се закачил за клоните на едно гнило дърво, дървото се повалило и конят изскочил изпод него. Когато Дижико се намерил на земята, отстрани изглеждало, че той е изскубнал дървото из корен. Видели това вражеските воини и се втурнали да бягат, защото си помислили, че никога няма да се справят с великан, който с една ръка само изтръгва дърветата из корен..
Братята дотичали, заобиколили героя Дижико, паднали в краката му и с почести го отвели в къщи.
А четиримата паши почнали да се чудят какво да направят, та да не реши Дижико да си излее яда върху тях. Подбрали те по хиляда овце, по десетина жребци, взели и много други подаръци, явили се пред Дижико и обещали да му служат вярно.
Дижико
