ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Над буйния поток беше прехвърлено едно дърво. То служеше за мост на планинците, които желаеха да скъсят пътя си до село. През последните дни беше валяло много – потокът беше придошъл жълтеникав и заплашваше да отвлече всеки миг малкия, набързо стъкмен мост.
Две кози, които се бяха отлъчили от стадата си, пасейки кичурите трева, избуяла по цепнатините на скалите трева, стигнаха до двата противоположни края на моста и без да се боят, поискаха да го преминат.
Те тръгнаха бавничко една срещу друга, като местеха предпазливо копитата си по мократа кора. Под тесния мост водата гърмеше, удряйки се в острите скали, които пречеха на нейния бяг. Като стигнаха до средата на моста, двете кози се спряха.
-Върни се, защото трябва аз да мина! – каза надменно едната.
-Да се върна ли? А защо не се върнеш ти? – възрази другата.
-Ако искаш да знаеш, аз съм с един месец по-голяма от тебе и затова е редно да мина първа.
-Аз пък имам по-дълга брада от твоята.
-Я стига си дрънкала и се махай, ако не искаш да опиташ рогата ми!
Другата побесняла се хвърли с приведена глава върху противницата си.
Уви! Двете горди и упорити кози много скоро разбраха на свой гръб, че гневът е лош съветник. В миг едната от двете стъпи накриво и падна в мътната вода, като повлече със себе си и другата коза. И двете бяха отвлечени от водовъртежа.
