Яяти имал сто деца. Той попитал, но големите вече били хитроумни. Те го изслушали, но не помръднали от мястото си. Най-малкият, който бил съвсем юноша, едва на шестнадесет години, се приближил и казал: "Аз съм съгласен." Даже Смъртта почувствала жал към него: ако столетен старец още не си е поживял, то какво да се каже за шестнадесет годишно момче?
Смъртта казала: "Ти нищо не знаеш, ти си невинно момче. От друга страна, твоите 99 братя мълчат. Някои от тях са на по седемдесет-седемдесет и пет години. Те са стари, смъртта им скоро ще ги настигне, това е въпрос на няколко години. Защо ти?"
Младежът отговорил: "Ако баща ми не се е насладил на живота за сто години, как бих могъл аз да се надявам на това? Всичко е безполезно! За мен е достатъчно, че разбирам, че след като баща ми не е могъл да се наживее за сто години, то и аз няма да се наживея, даже да доживея толкова. Трябва да има някакъв друг начин да се живее. С помощта на живота явно не е възможно човек да се наживее, така че аз ще се опитам да постигна това с помощта на смъртта. Позволи ми, не ми създавай препятствия."
Смъртта прибрала сина, а бащата живял още сто години. След това Смъртта дошла отново. Бащата бил удивен: "Толкова бързо? Аз си мислех, че сто години е дълго време и няма за какво да се притеснявам. Аз още не съм си поживял; опитвах се, планирах, сега всичко е готово и започнах да живея, а ти отново си дошла!"
Когато станал на хиляда години, Смъртта отново дошла и попитала Яяти: "Е, какво мислиш сега? Отново ли да взема един син?"
Яяти казал: "Не, сега вече знам, че даже хиляда години са безполезни. Всичко се крие в разума ми и това не е въпрос на време. Аз отново и отново се включвам в една и съща суета, привързал съм се към напразно хабене на битието и същността. Така че това сега не помага."