Когато и последното яйце в полога се излюпи, майка Патица остана с отворена човка: от яйцето беше излязло нещо голямо и дебело, със сива перушина, което по нищо не приличаше на патенце.
– Дали не е пуйче? – си помисли майка патица.
Но не беше пуйче, защото когато майка патица заведе челядта си на вадата, и то заплува като всички патенца.
После мама Патица заведе целия рояк в чифлика, за да го представи на обитателите на двора. Патенцата бяха приети много мило, но роденото последно трябваше да понесе кълването, подигравките и присмехите на кокошките.
– Не го закачайте, – изсъска майката, – не пречи на никого. Нищо, че не е красиво; надявам се да бъде здраво и да не пакости. Оставиха го на мира, но само за няколко дни.
Всички животни в двора го отбягваха и малкото бедно пате бе така огорчено, че не знаеше какво да направи. Дори момичето от чифлика, което носеше храната, го подритваше. Тогава то реши да избяга. Прехвръкна плета и отчаяно затича към голямото блато, където живееха дивите патици.
Сутринта патиците го видяха и казаха: Грозно си, но това малко ни интересува. Остани тук, ако желаеш, но хич и не мисли, че ще си намериш съпруга от нашето семейство! После патиците се издигнаха, но веднага се чуха изстрели и няколко от тях паднаха мъртви. Патето потрепера от страх. И блатото не беше сигурно убежище за бедничкото!
Когато изстрелите престанаха, патето напусна блатото и навлезе в полето. Изведнъж се намери пред голямо куче, което го гледаше страшно. Патето затвори очи и зачака да го ухапят. Но кучето го подуши и си отиде.
-Ето – помисли си патето, – толкова съм грозно, че дори и кучето не ме иска.
След тази страшна среща бедното патенце затича по полето, но не можеше да забрави ужасното куче и в ушите му още кънтяха изстрелите, които бяха убили дивите патици. Изви се буря и под поройния дъжд бедничкото с мъка успяваше да върви напред.
Бурята все повече се засилваше и бедното патенце вече едва се държеше, когато при светлината на една светкавица видя мизерна къщурка, която едва се крепеше. Патенцето стигна с мъка до къщичката, видя един процеп на вратата и се вмъкна вътре. В схлупената къщурка живееше старица със своето котенце и кокошчица.
Когато видя патето котката започна да мърка, а кокошката да къканиже; на виждаше лошо, взе бедничкото за възрастна патица и възкликна: О, какво щастие! Сега ще имам и яйца от патица. И тя прие с удоволствие новодошлото.
Патенцето остана в къщурката, но беше нещастно, защото тъгуваше за слънцето, за свободата и имаше голямо желание да се гмурне във водата. То разказа за своите желания на котенцето и кокошката. Те викнаха в един глас: О, каква лудост! Вода, слънце! Я си живей като нас!
Но патенцето се сбогува с приятелите си и ги напусна. Отиде да живее в едно блато. Дойде есента и една вечер то видя да прелитат в небето прекрасни бели птици. Това бяха лебеди, които отлитаха към топлите страни. Патенцето ги гледа, докато изчезнат, чувствайки в себе си безкрайна симпатия към тези прекрасни непознати птици, които отиваха към слънцето.
Дойде зимата и донесе студ и мраз. Водата в блатото замръзна, падна сняг. Бедното патенце, сгушено под дърветата, страдаше жестоко, но доживя до идването на пролетта. Когато се показа първото слънце, патенцето се почувства по-добре и по-силно. Опита се да лети – крилата го държаха; тогава напусна блатото, отправяйки се към една далечна градина. Видя малко езерце и се спусна към водата. Два лебеда заплуваха към него; патенцето разпозна в тях красивите птици, които беше видяло през есента, и си каза с примирена тъга: Сега ще ме убият! – наведе очи и видя отразено във водата не вече грозното патенце, а един снежнобял лебед и неговото добро сърце се изпълни със сладко щастие.
