Живял един принц, принуден да напусне бащиния дворец. Минали месеци, години. Мъка по дома и безпокойство завладели принца. Изгнанието наложило своя отпечатък, принцът губел надежда и се затварял в себе си. Веднъж пратеник му донесъл бащино писмо. Като го видял, бедният принц съвсем се отчаял: вестта му напомняла родния дом и всичко, от което се е лишил. Какво само не бил готов да пожертва той, за да види отново баща си, да го прегърне или поне да докосне крайчеца на мантията му. Беззвучни ридания разтърсили принца, но той с усилие на волята се взел в ръце. Хрумнала му мисъл, че не бива да изпада в отчаяние и униние – та нали пред него е скъпоценното писмо. Та нали думата, написана от царя, възпроизвежда волята му и следователно писмото е царят. Със смях той започнал да покрива писмото с целувки. То било връзката между него и миналото, доказателство за това, че баща му е жив. Посланието било написано и изпратено – значи царят продължава да е цар, а принцът, независимо от изгнанието – принц.
