Имало добри хора, които се помирявали със загубата, но други хулели Абу-Кир и дори се оплаквали от него при съдията.
Най-сетне измамите на Абу-Кир станали толкова многобройни, че той не смеел вече да се явява нито в дюкяна си, нито по улиците и започнал да се крие в бръснарницата на съседа си Абу-Сир.
— Защо мамиш хората и ги ограбваш? — рекъл му веднъж Абу-Сир.
— Какво да правя, като съм сиромах човек — отвърнал Абу-Кир. — Само бедността ми е причина за тоя мой грях.
— Имаш право — съгласил се Абу-Сир. — Ето и аз съм майстор в работата си, но малцина идват да се бръснат при мен, защото съм беден.
Тогава бояджията казал:
— А какво ни пречи да напуснем тоя град и да заминем за някоя чужда страна? И двамата си имаме занаята в ръцете и където и да отидем, все ще живеем по-добре.
И Абу-Кир дълго увещавал бръснаря да си опитат щастието по широкия свят и накрая предложил:
— Ние ще станем побратими и който от нас работи, ще се грижи за другия, ако е безработен. А това, което спестим, ще слагаме в едно ковчеже и когато се върнем в Искандрия, ще си го поделим по равно.
— Тъй да бъде! — казал Абу-Сир.
И двамата се приготвили за път, качили се на един кораб и заминали още същия ден. А в кораба освен моряците имало сто и двадесет пътници и между тях нито един бръснар.
Когато излезли в открито море, бръснарят рекъл на бояджията:
— Храната ни скоро ще се свърши, но може би някой ще поиска да го обръсна и ще ми даде за това хляб и вода. Така ще се прехранваме, докато стигнем на сушата.
— Добре си намислил — казал бояджията, изтегнал се на дъските и скоро заспал.
А бръснарят си взел нещата за бръснене, метнал на рамото си една кърпа и тръгнал между пътниците. Някой му извикал:
— Майсторе, можеш ли да ме обръснеш?
И Абу-Сир го обръснал и пътникът му дал две житни питки, къс сирене и чаша вода. И други пътници пожелали да се обръснат и до вечерта бръснарят събрал доста храна и вода. Най-сетне той обръснал и капитана, който го поканил на вечеря.
— Благодаря, но аз ще вечерям с другаря си — рекъл Абу-Сир.
— Доведи и него — казал капитанът. — И докато вие пътувате с моя кораб, не се грижете за ядене. Идвайте да вечеряме заедно.
Абу-Сир отишъл при бояджията, събудил го и когато Абу-Кир видял донесената храна, посегнал към нея и започнал да яде.
— Чакай! — спрял го бръснарят. — Нека запазим тая храна, че може да ни дотрябва. Капитанът ни кани да вечеряме с него и да бъдем гости на трапезата му, докато пътуваме с неговия кораб.
— Хванала ме е морската болест и не мога да се държа на краката си — оплакал се бояджията. — Ти върви сам на вечеря, а аз ще похапна тук каквото си донесъл.
И Абу-Кир облещил очи като гладен тигър и загълтал лакомо храната, сякаш не бил ял няколко дни.
А Абу-Сир се разположил на капитанската трапеза и обяснил, че другарят му е заболял от морска болест.
— Ще му мине — казал капитанът и нагостил бръснаря с най-вкусни ястия.
Като се навечеряли, капитанът дал на Абу-Сир пълно блюдо с печено месо за болния му другар.
Абу-Сир занесъл блюдото на Абу-Кир, който бил изял вече всичката оставена храна и сега се нахвърлил още по-лакомо върху печеното месо.
На следния ден бръснарят отново отишъл да бръсне пътниците и с получената храна пак нагостил бояджията, като добавил и изпратената от капитана вечеря.
Така минали много дни и Абу-Кир изяждал ненаситно всичко, каквото му носел Абу-Сир.
Най-сетне корабът стигнал до някакъв непознат град и двамата побратими слезли на брега и се настанили в един хан. Абу-Сир купил месо и се запретнал да го готви, а Абу-Кир още с влизането си в хана легнал и заспал. Когато приготвил гозбата, бръснарят събудил другаря си и го поканил на обед. Абу-Кир излапал всичкото ястие в тенджерата и като се оплакал, че още не му е минала морската болест, изтегнал се на одъра и отново заспал.
Всеки ден Абу-Сир отивал в града на работа и вечер се прибирал, будел бояджията и го гощавал по братски.
Но ето че веднъж бръснарят заболял тежко и нямал сили да се дигне от леглото. Той помолил стопанина на хана да им носи храна и ханджията, който бил добър човек, не оставял гостите си да гладуват.
Една ранна утрин, докато Абу-Сир спял, унесен в треска, Абу-Кир претърсил дрехите му и взел каквито пари намерил. После заключил стаята и се измъкнал навън, без никой да го види.
Абу-Кир отишъл на пазара, облякъл се в хубави дрехи и тръгнал да разглежда града. И както вървял по улицата, стигнал пред едно бояджийско дюкянче, дето всички тъкани били боядисани синьо.
— Майсторе, колко ще ми вземеш да боядисаш тая кърпа? — обърнал се Абу-Кир към бояджията, като му показал кърпата си.
— Дванадесет сребърника — рекъл майсторът.
— В нашата страна плащаме два сребърника.
— Иди си я боядисай във вашата страна.
— А как ще я боядисаш?
— Синя.
— Но аз искам да бъде червена.
— Не познавам червената боя.
— А зелена?
— И зелената не познавам.
И Абу-Кир започнал да изброява всички съществуващи цветове, но бояджията рекъл:
— В нашата страна има четиридесет майстори и никой от нас не знае друга боя освен синята.
— Аз също съм бояджия и мога да боядисвам във всякакъв цвят — казал Абу-Кир. — Ако ме вземеш да работя при теб, ще те науча как се прави това.
— Ние не приемаме чужденци — възразил бояджията.
— Ами ако аз сам си отворя бояджийница?
— Туй никога няма да стане — отвърнал стопанинът.
Тогава Абу-Кир отишъл при султана и му казал:
— Повелителю на правоверните, аз ида от далечна
страна и по занаят съм бояджия. Мога да боядисвам всякакви тъкани в най-различни цветове — зелени, розови, портокалови, лимонови, като папагалски криле, като паунова опашка, — кой какъвто цвят пожелае. В твоя град всички бояджии боядисват само в синьо и нито ме приемат за чирак, нито ми позволяват сам да отворя работилница.
Султанът се замислил и рекъл:
— Аз ще ти дам пари и ще ти построя бояджийница.
И който се опита да ти пречи, ще бъде обесен на вратата на дюкяна си.
И той дал на Абу-Кир хиляда жълтици, двама роби и кон със сребърна юзда. После повикал строители и им поръчал да се заловят за работа.
На следната утрин Абу-Кир излязъл из града заедно със строителите, избрали място за градеж и започнали постройката.
Когато бояджийницата била готова, Абу-Кир получил от султана още четири хиляди жълтици, да си купи бои и други необходими неща. И бояджията накупил всичко, каквото му трябвало, и се заловил за работа. Окачил пред вратата на дюкяна си най-различно боядисани тъкани и хората се чудели и питали:
— Майсторе, как се казват тия цветове? Абу-Кир обяснявал:
— Тоя цвят е червен, тоя жълт, а тоя — зелен.
И всеки си избирал някой цвят и оставял тъканта си за боядисване.
Абу-Кир боядисал и на султана петстотин тъкани в най-различни цветове и когато падишахът ги видял, обсипал бояджията със злато и от тоя ден бояджийницата била наречена „Султанска бояджийница“.
Другите бояджии отивали при Абу-Кир, целували му ръцете и го молели да ги вземе на работа, но той не приемал никого.
Скоро Абу-Кир забогатял и се оградил с много роби и робини.
Да видим сега какво станало с Абу-Сир.
Когато Абу-Кир му задигнал парите и го изоставил, бръснарят, както казахме, лежал болен. Ханджията забелязал, че стаята е заключена, и си рекъл: „Може би гостите са заминали, без да ми платят, а може и да са умрели.“ И той долепил ухо до вратата и чул охкането на болния. Ключът стоял в бравата и ханджията отворил стаята, влязъл вътре и попитал бръснаря:
— Къде е твоят другар?
— Не го зная — промълвил с отпаднал глас Абу-Сир. — Моля те, братко, вземи ей там от кесията три петака и ми купи нещо за ядене, че вече трети ден не съм хапвал нито залък.
Ханджията взел кесията и като видял, че в нея няма нищо, рекъл:
— Кесията е празна.
Абу-Сир разбрал, че Абу-Кир го е ограбил, и заплакал от мъка.
Цели два месеца стопанинът на хана се грижел за Абу-Сир, докато той оздравял и се изправил на крака.
Тогава бръснарят излязъл от хана, тръгнал из пазара и по едно време стигнал до бояджийницата на Абу-Кир. Пред вратата били накачени най-пъстри тъкани и хората се трупали да ги гледат.
— Какъв е тоя дюкян, пред който са се събрали толкова много хора? — попитал бръснарят един човек.
— Това е султанската бояджийница, която падишахът подари на чужденеца Абу-Кир — отвърнал човекът.
И Абу-Сир се зарадвал и си рекъл: „Може би Абу-Кир се е улисал в работа и ме е забравил. Някога аз му помогнах, когато беше безработен, сега сигурно той ще ми помогне.“
И бръснарят надникнал в бояджийницата и видял Абу-Кир, който седял на меки възглавници като велик везир и командувал десетина роби да боядисват натрупаните тъкани.
Като съгледал Абу-Сир, бояджията се разгневил и извикал:
— Разбойнико, пак ли стоиш пред вратата да ме позориш пред хората? Дръжте го!
И робите изтичали, хванали Абу-Сир и го повалили на земята, а Абу-Кир взел една тояга и му нанесъл сто удара.
— Ако те видя още веднъж пред дюкяна ми, ще те изпратя при султана да ти отреже главата! — заканил се бояджията.
И Абу-Сир си отишъл оскърбен и унижен и някой попитал Абу-Кир:
— Какво ти е сторил тоя човек?
— Той ми краде чуждите тъкани — рекъл бояджията. — Но аз все му прощавах, защото мислех, че ще се вразуми. Ако се мерне още веднъж пред очите ми, ще накарам султана да го убие.
След тая случка Абу-Сир се прибрал в хана и дълго не излизал никъде. Когато раните му заздравели, той поискал да отиде на баня и тръгнал из града.
— Можеш ли да ми кажеш де е хамамът? — попитал той един минувач.
— Какво е това хамам? — учудил се минувачът.
— Място, дето хората се къпят.
— Ей го морето. И султанът се къпе в него.
Абу-Сир разбрал, че в тоя град няма хамам, и затова отишъл при султана и му казал:
— Аз ида от чужда страна и по занаят съм баняджия.
В твоя прекрасен град няма нито един хамам, а хамамът е най-великото благо на света.
— Какво ще рече хамам? — попитал го падишахът.
Абу-Сир му описал хамама с всички подробности и царят плеснал с ръце и извикал:
— Ето работа за теб!
И той подарил на Абу-Сир три хиляди жълтици, петима роби и кон със златовезана юзда, повикал строители и им заповядал да изпълняват всички нареждания на чужденеца.
На другия ден Абу-Сир и строителите избрали място за банята и започнали работа. Скоро бил изграден невиждан хамам — с басейни и водоскоци и с чудни рисунки по стените. Липсвали само килими и други някои неща, но султанът дал още десет хиляди жълтици и хамамът бил натъкмен с всички удобства.
Насъбрали се хората и почнали да се чудят.
— Какво е това? — питали те.
— Хамам — отговарял Абу-Сир.
Три дни всички се къпали безплатно, а на четвъртия дошъл да се окъпе и самият падишах.
Той се съблякъл и влязъл в къпалнята и Абу-Сир го изтъркал със сламена кесия от главата до петите, измил го хубаво и го потопил в басейн с гюлова вода. Като излязъл от басейна, султанът се почувствувал ободрен и освежен, както не бил никога през живота си.
— Тоя хамам ще бъде гордост за моя град — рекъл повелителят на правоверните и след това запитал:
— А колко пари ще вземаш за едно къпане?
— Колкото ти ми дадеш.
И султанът дал хиляда жълтици, но Абу-Сир се засмял и казал:
Всички хора не са богати като теб. Ако почна да вземам по хиляда жълтици на човек, скоро ще трябва да затворя хамама. Нека всеки ми плаща, колкото може и, колкото пожелае.
— Но от моите сановници ще вземаш не по-малко от сто жълтици! — рекъл султанът и се прибрал доволен и весел в палата.
От тоя ден хамамът почнал да се пълни с народ и всеки плащал за къпане според кесията си. Султанът идвал веднъж в седмицата и давал хиляда жълтици, а сановниците, които го придружавали — по сто жълтици. Не минало много време, и Абу-Сир станал богат човек.
Славата на хамама се разнесла по целия град и Абу-Кир решил да види с очите си какво е това чудо. Пременил се той в най-хубавите си дрехи и се запътил с неколцина роби към къпалнята.
Пред вратите на банята той усетил мирис на алое и като прекрачил преддверието, Абу-Сир изтичал да го посрещне.
— Защо не се обаждаш? — укорил го бояджията. — Аз отворих бояджийница, сприятелих се със султана, а ти не се вестяваш да ме видиш какво правя. Съсипах се да те търся, кого ли не съм питал и разпитвал за теб:
Абу-Сир го погледнал и казал:
— Но нали аз дойдох при теб, а ти ме обяви за крадец, наби ме и ме опозори пред хората?
— Мигар ти беше това? — учудил се Абу-Кир. — А пък аз те сметнах за оня уличник, който се навърташе около дюкяна ми и крадеше чуждите тъкани. Твоя е грешката, братко, че не ми се обади кой си.
Било каквото било — рекъл Абу-Сир. — Съблечи се и влез да се окъпеш.
И Абу-Кир се съблякъл и влязъл в банята, а Абу-Сир го окъпал и след това го почерпил с локум и шербет.
Като излязъл от хамама, бояджията поискал да си плати, но Абу-Сир казал:
— Не ме обиждай! Нали сме побратими?
Абу-Кир си прибрал парите и рекъл:
— Прекрасен е твоят хамам, само едно нещо му липсва.
— Какво е то? — попитал Абу-Сир.
— Мехлем от мишеморка и вар за смъкване на космите. Направи такъв мехлем и когато султанът дойде да се къпе, намажи го с него.
И Абу-Кир яхнал мулето си, отишъл веднага при царя и му казал:
— Господарю, до ушите ми стигна слух, че ти си построил хамам.
— Да — потвърдил султанът. — При мен дойде един чужденец и аз му построих хамам, както на теб построих бояджийница.
— А ти ходил ли си в хамама?
— Да.
— Слава на аллаха, че още си жив!
— Защо?
— Защото баняджията е твой враг и е намислил да те убие. Ако отидеш още веднъж в неговия хамам, той ще поиска да ти очисти космите и ще те намаже с отровен мехлем. Отровата ще проникне в тялото ти и ще порази сърцето ти. Баняджията е изпратен нарочно от царя на християните, за да те погуби с хитрост.
Като чул тия думи, падишахът се разгневил и извикал:
— Абу-Сир трябва да бъде наказан най-жестоко!
И той отишъл в хамама и Абу-Сир му рекъл:
— Приготвил съм мехлем, който унищожава космите. Искаш ли да те намажа с него?
— Донеси го!
Когато Абу-Сир донесъл мехлема, султанът усетил неприятен мирис и се убедил, че това наистина е отрова. — Вържете убиеца и го доведете в палата! — заповядал той на царедворците и се прибрал в покоите си.
Скоро царедворците довели вързания Абу-Сир и го изправили пред своя господар.
Тогава султанът повикал началника на стражата и разпоредил:
— Ще сложиш тоя злодей в един чувал, ще го посипеш с негасена вар и ще го прекараш с лодка покрай палата ми. Когато ти дам знак, ще хвърлиш чувала в морето, варта ще закипи и ще изгори престъпника, който ще потъне мъртъв на морското дъно.
Началникът на стражата отвел Абу-Сир на отсрещния остров и то попитал:
— Какво зло си сторил на султана, че иска да те погуби?
— Кълна се в аллаха, никакво зло не съм му сторил! — отвърнал Абу-Сир.
— Тогава сигурно някой те е наклеветил — рекъл началникът на стражата. — Аз се къпах в твоя хамам и ти не ми взе пари, затова ще се опитам да ти помогна. Ос¬тани на тоя остров и когато насам мине някой кораб, ще те изпратя скришом с него за родния край.
Абу-Сир поблагодарил на своя спасител и началникът донесъл чувал, сложил вътре един голям камък колкото човек, засипал го с негасена вар и завързал чувала. След това дал на Абу-Сир една рибарска мрежа и казал:
— Метни тая мрежа в морето и налови малко риба.
Всеки ден аз вьрша това, но сега нямам време за риболов.
Като дойдат слугите на главния готвач, ще помислят, че аз съм хванал рибата, и ще му я занесат да сготви любимото ястие на султана.
И началникът на стражата натоварил чувала на една лодка, минал край султанския палат и като видял, че султанът седи до прозореца, извикал:
— Господарю, да хвърля ли чувала?
— Хвърли го! — отвърнал султанът и направил знак с ръка. В същия миг нещо светнало и паднало в морето.
А това, което потънало в морето, било вълшебен пръстен. Когато султанът искал да убие някого, той махвал срещу него с дясната си ръка и от пръстена му блясвала мълния, която поразявала жертвата и главата й падала като отрязана.
В това време Абу-Сир газел из водата край морския бряг. С голяма мъка изтеглил той хвърлената мрежа и видял, че тя е пълна с риба. И понеже бил много изгладнял, решил да опече най-едрата риба и посегнал да я разпори. Ала ножът му се закачил о нещо твърдо и измъкнал султанския пръстен.
Абу-Сир взел пръстена и го надянал на малкия си пръст, без да знае вълшебните му свойства. И докато той го разглеждал учудено, дошли слугите на главния готвач да вземат рибата и го попитали:
— Къде е началникът на стражата?
— Не зная — отвърнал Абу-Сир като махнал с ръка, и изведнъж главите на слугите се търколили на земята.
Изплашил се Абу-Сир и както си мислил кой ли е убил султанските слуги — ето че пристигнал началникът на стражата.
— Брате мой — извикал началникът, — не дигай ръката си с пръстена! Ако я дигнеш, ще убиеш и мен!
И той обяснил, че пръстенът крие в себе си смъртоносна сила и че бил паднал в морето, когато султанът му дал знак с ръка да хвърли чувала.
— Рибата, която си хванал, навярно е погълнала пръстена и сега по волята на аллаха ти си негов притежател.
Тоя пръстен е омагьосан и благодарение на вълшебната му сила падишахът държи в подчинение цялата си войска.
Като чул това Абу-Сир се зарадвал и рекъл:
— Върни ме в града. Сега вече не ме е страх от султана, защото и неговата глава може да се търколи на земята.
И двамата се качили на лодката и скоро стигнали в султанския палат. Султанът седял на престола си, дълбоко натъжен от загубата на вълшебния пръстен, и не смеел да повери никому тайната, която го измъчвала.
Като съгледал Абу-Сир, по лицето му се изписала изненада.
— Какво търсиш тук? — извикал той. — Нали те хвърлиха в морето?
И Абу-Сир му разказал как началникът на стражата го спасил Й какво се случило по-нататък. И като разправил всичко, снел вълшебния пръстен от ръката си и го подал на султана.
— Вземи си пръстена — рекъл той — и ако аз съм
виновен пред теб, заповядай веднага да ме убият!
Трогнат от великодушието на Абу-Сир, султанът го прегърнал и промълвил с разтреперан глас:
— Приятелю, ти си най-добрият човек, когото познавам! Прости ми, че се усъмних в твоята вярност и незаслужено излях гнева си върху теб!
— Ще ти простя само ако ми кажеш, защо искаше да ме убиеш? — рекъл Абу-Сир.
— Бояджията е виновен за това! Той ми обади, че си искал да ме отровиш с мехлем от мишеморка!
Тогава Абу-Сир разказал цялата си история с най-малки подробности: как заминал с Абу-Кир от Искандрия, как се грижел като брат за него, как след това заболял в хана и Абу-Кир го ограбил, а после му ударил сто тояги и как най-сетне бояджията го посъветвал да намаже султана с такъв и такъв мехлем, за който Абу-Сир не знаел, че е отровен.
— Благодетелю мой — рекъл накрая Абу-Сир, — повикай ханджията и робите на Абу-Кир и те ще ти кажат, че всичко туй е самата истина.
И султанът скочил разярен от престола си и заповядал да доведат веднага Абу-Кир с вързани ръце и да повикат ханджията и робите.
А в това време Абу-Кир си седял спокойно вкъщи и се радвал, че Абу-Сир е вече умрял. И както се бил разположил на дивана и сърбал кафе, в стаята му се втурнали неколцина въоръжени войници, вързали му ръцете и го завели при султана.
Явил се и стопанинът на хана, дошли и робите на бояджията.
— Познавате ли тоя човек? — попитал султанът и посочил Абу-Кир.
— Той ограби болния си приятел и избяга от него! – рекъл ханджията.
— Той му удари сто тояги пред очите ни! — казали в един глас робите.
И падишахът разбрал каква е истината и извикал:
— Прекарайте го през града, а после го сложете в един чувал, посипете го с негасена вар и го хвърлете в морето!
— Всемогъщи господарю, не го погубвай! — примолил се Абу-Сир. — Аз му прощавам всички злини, които ми е причинил!
— Ти му прощаваш — отвърнал султанът, — но аз не мога да му простя. Водете го!
И войниците прекарали Абу-Кир през града и след това го напъхали в един чувал, посипали го с негасена вар и го хвърлили в морето. И Абу-Кир умрял и потънал във водата.
— Кажи сега какво искаш! — рекъл султанът на баняджията.
Абу-Сир целунал земята пред нозете му и продумал:
— Моля те, помогни ми да се завърна в родината!
И султанът му подарил един голям кораб, натоварен със съкровища и роби, и му пожелал добър път.
Когато корабът доплавал до Искандрия и всички слезли на сушата, един от робите домъкнал някакъв чувал и казал на Абу-Сир.
— Господарю, намерих тоя чувал край брега. Не зная какво има в него, но много е тежък.
Абу-Сир се приближил до чувала, развързал го и видял вътре мъртвия Абу-Кир, когото вълните дълго носили из морето и най-сетне го изхвърлили край Искандрия.
— По волята на аллаха той е стигнал дотук, за да намери покой в родната земя! — рекъл Абу-Сир и разпоредил да погребат мъртвеца.
И Абу-Сир живял още много години в благочестие и когато умрял, бил погребан до гроба на Абу-Кир.
И това място било наречено Абу-Кир и Абу-Сир, а сега се казва Абу-Сир, защото времето заличило името на злия завистник и оставило само спомена за добродетелния и праведен син на аллаха.
Абу-Кир и Абу-Сир
