приказки
Home » Tag Archives: Ханс Кристиян Андерсен (page 2)

Tag Archives: Ханс Кристиян Андерсен

Медният глиган

aВ град Флоренция, недалеч от „Пиаца дел Грандука", има малка уличка. Наричат я, струва ми се, „Порта Роза". Тук, около овощарския пазар, се намира един глиган, майстор¬ски направен от мед. Светла и бистра струя вода се лее от устата на животното.Самият глиган е станал от времето зеленикавочервен, само муцуната му блести като полирана. И наистина тя е излъскана от стотиците деца и просяци, които я прегръщат и я докосват с уста, за да утолят жаждата си.Когато някое полуголо хлапе прегърне прекрасното животно и притисне удтица о блестящата му муцуна — тогава гледката е наистина чудесна.
Всеки, който отиде във Флоренция, ще намери лесно това място.Трябва само да запита първия срещнат просяк де се намира „Медният глиган" — и веднага ще му го посочат.
Беше късна зимна вечер. Всички планини наоколо бяха покрити със сняг и на небето светеше месечина. А лунната нощ в Италия е по-светла, отколкото мрачният зимен ден на север — дори много по-светла. Небето тук сякаш сияе и ви издига нагоре, когато на север неговият оловен и студен покрив ви притиска о влажната земя.
В градината на великия херцог, дето и зиме цъфтят хиляди рози, едно малко дрипаво момче прекара целия ден под сянката на белите ели. Хубаво, засмяно и в същото време измъчено, това дете сякаш беше живият образ на самата Италия. Гладът и жаждата го измъчваха, но никой не му даваше милостиня, а когато мръкна и стана време да затворят вратите, пазачът го изгони навън. Дълго стоя то на моста над Арно и гледаше замислено звездите, които блещукаха във водата под великолепния мраморен мост „Света Троица".
После момчето закрачи бавно към медния глиган и като коленичи пред него, прегърна го, допря устни до блестящата му муцуна и загьлта жадно вода. Наблизо се търкаляха няколко кестена и листа от салата — те послужиха на момчето за вечеря. На улицата освен него нямаше жива душа. Тук бедното момче беше пълен господар. То седна спокойно върху гърба на глигана, наведе се напред така, че къдравата му главица се допря до главата на животното, и в същия миг заспа.
Настъпи полунощ.Медният глиган се раздвижи и момчето чу ясно как той каза:
— Дръж се здраво, сега ще побягна!
И глиганът наистина започна да тича. Най-напред те профучаха по „Пиаца дел Грандука" и бронзовият кон под статуята на херцога зацвили силно, пъстрите гербове върху старото кметство светнаха, а Давид, изваян от Микеланджело, размаха прашката си. Навсякъде се събуждаше някакъв странен живот. Бронзовите статуи, които изобразяваха Персей и отвличането на сабинянките, сякаш оживяха. Вик на смъртен ужас се изтръгна из устата на една статуя и огласи площада.
Медният глиган спря пред една аркада, дето по време на карнавала се събираше цялото знатно общество.
— Дръж се здраво — извика глиганът, — дръж се здраво, сега ще се изкачим по стълбата!
Момчето не можеше да промълви нито дума, то трепереше от страх и радост.
Те влязоха в една дълга галерия. И по-рано момчето бе идвало тук.Стените на галерията бяха украсени с картини. Навсякъде се виждаха статуи и бюстове, осветени тъй силно, като че навън беше ясен ден. Но най-великолепно бе това, което те видяха в една от съседните зали. Момчето помнеше, че тук се намират най-големите чудеса, но в тая нощ всичко наоколо сияеше с някакъв особен блясък.
Момчето изглеждаше ослепено от тоя блясък. Стените светеха с различни багри, всичко беше изпълнено с живот и движение. Богинята на красотата — Венера — бе изобразена тук в два образа: статуята на Медицейската Венера и една великолепна картина — Тициановата Венера. И двете Венери бяха чудни хубавици: върху облите им рамене падаха разкошни къдрици, а в тъмните им очи блещукаше огън.
Какъв блясък, каква красота във всяка зала! Момчето разгледа всичко, защото медният глиган вървеше бавно напред. Картините се сменяха, но една от тях се запечата дълбоко в душата на малкото момче — най-вече с веселите и щастливи деца, които бяха из¬образени на нея.
Мнозина навярно минават равнодушно край тая картина, а всъщност тя крие в себе си цяло богатство от поезия.Тя представя слизането на Христа в ада. Около Исус стоят не осъдените на мъчение грешници, а езичниците. Тая картина е нарисувал флорентинецът Анджиоло Бронзино. Най-хубавото тук са детските лица.
Бедното момче разглежда най-дълго тая картина. Медният глиган стоеше неподвижно пред нея. Чу се лека въздишка. Отде идеше тя — от картината или от гърдите на животното? Момчето простря ръце към усмихнатите деца. Но в тоя миг глиганът го отнесе нататък през отворените врати.
— Благодаря ти — каза момчето и помилва медния глиган, който слизаше вече по стълбата.
— И аз ти благодаря — отвърна глиганът. — Аз ти помогнах, но и ти помогна на мен, защото аз мога да се движа само когато на гърба ми седи невинно дете. Не слизай от гърба ми, защото ще стана пак тъй неподвижен, както ме виждаш денем на „Порта Роза".
— Няма да те оставя, миличък глигане — рече момчето и те се понесоха отново по улиците на Флоренция, право на площада пред черквата „Санта Кроче".
Страничните черковни двери бързо се разтвориха. Светлината от горящите пред олтара свещи изпълни цялата черква и озари пустия площад.
Чудна светлина струеше от една гробница в левия страничен олтар, дето хиляди трепкащи звезди образуваха сякаш сияние. Върху паметника имаше герб; червена като пламък стълба на синьо поле — това беше гробницата на Галилей. Паметникът е прост, но червената стълба на синьо поле има дълбоко значение. Тя е огнената стълба на знанието. Всички пророци на духа са се изкачвали по нея.
Край десния олтар на черквата от всяка статуя върху богати гробници лъхаше сякаш живот. Ето тук стои Микеланджело, там — Данте, с лавров венец на главата. Алфиери, Макиавели — рамо до рамо почиват тук все велики хора, гордостта на Италия. Тая черква, макар и по-малка, е много по-хубава от мраморната катедрала на Флоренция.
На момчето се струваше, като че мраморните одежди се движат, като че грамадните фигури издигат високо глави и под звуците на песни и музики гледат осветения олтар, дето деца в бели дрехи размахват димящи кадилници. Силно благоухание изпълняше черквата и се носеше чак до самия площад.
Момчето протегна ръце към сиянието, но в тая минута медният глиган отмина нататък. Бедното дете трябваше да се държи здраво за него. Вятърът свиреше в ушите му, то чу как черковните двери скръцнаха и се затвориха и в същия миг момчето сякаш загуби съзнание,усети леден студ и отвори очи. Беше вече сутрин.Момчето продължаваше да лежи на гърба на глигана, макар и стъпило с един крак на земята, а глиганът си стоеше, както винаги, на старото място — в уличката „Порта Роза".
Смъртен страх обхвана детето при мисълта за оная жена, която то наричаше своя майка. Вечерта тя го бе изпратила да проси милостиня, но то не получи нищо и се измъчваше от глад и жажда. Още веднъж прегърна то медния глиган, целуна го по муцуната, кимна му с глава и се запъти бавно по една от най-тесните улици, дето с мъка можеше да мине натоварено магаре.Една широка врата обкована с желязо,беше наполовина отворена.Момчето мина през нея, изкачи се по каменната стълба с мръсни стени и с въже вместо перила и влезе в една открита галерия, дето бяха прострени разни дрипи. Оттук друга стълба водеше към двора, от чийто кладенец бяха прекарани дебели железни въжета към всички етажи на къщата; по въжетата се клатушкаха ведра с вода, кладенецът скърцаше, водата от накачените съдове се плискаше на двора. Момчето тръгна отново нагоре по каменната полуразрушена стълба. Двама моряци изтичаха весело надолу и едва не го събориха. Зад тях се показа не много млада, но още красива жена с разкошни черни коси.
— Е, какво донесе? — попита тя момчето.
— Не се сърди! — молеше я то. — Нищо не можах да получа!
И детето се хвана за роклята на майка си, като че искаше да я целуне.
Те влязоха в една стая, която аз не ще описвам. Ще кажа само, че в тая стая имаше глинен мангал с разгорени въглища. Жената се приближи до мангала и започна да си грее ръцете, а момчето блъсна с лакът.
— Ти сигурно имаш пари! — извика тя.
Детето заплака. Тя го блъсна повторно и то заплака още по-силно.
— Ще млъкнеш ли? Или ще ти счупя главата! — И жената замахна с мангала, който държеше. Момчето се наведе с вик към земята. Но в тоя миг в стаята влезе съседката, която държеше в ръцете си също такъв глинен мангал.
— Феличита, какво правиш с детето? — рече съседката.
— Детето е мое! — извика Феличита. — Аз мога да го убия, ако искам, а заедно с него и теб, Жанина — и тя замахна отново с мангала. За да се запази, съседката също издигна своя мангал и двете гърнета се чукнаха тъй силно едно о друго, че из цялата стая се посипаха парчета глина, въглени и пепел.
В същата минута момчето изскочи из вратата, изтича през двора и побягна с всичка сила по улицата. Бедното дете спря чак при оная черква, чиито широки двери се отвориха за него предишната нощ. То влезе вътре. Всичко там блестеше и сияеше, както миналата вечер. Момчето падна на колене пред първия паметник отдясно — това беше гробницата на Микеланджело — и горчиво заплака. Никой не му обърна внимание — черковната служба беше свършила, хората влизаха и излизаха. Само един възрастен човек се спря за малко, погледна момчето и после отмина, както всички други.
Глад и жажда измъчваха детето. Съвсем отпаднало, то се сгуши в ъгъла между мраморните паметници и заспа. Настъпи вечерта. Беше вече тъмно. Изведнъж някой го дръпна за ръката. Момчето скочи — пред него стоеше същият възрастен човек, който го по¬гледна сутринта.
— Болен ли си? Де живееш? Мигар ти прекара тук целия ден? — С такива въпроси го обсипа старецът. Момчето отговаряше охотно и човекът го поведе към малката си къщица, която се намираше на една от близките улици. Те влязоха в една работилница. Жената на стареца седеше и шиеше. Едно малко бяло кученце, което бе остригано тъй ниско, че се виждаше розовата му кожа, скочи на масата и започна да прави пред момчето разни дяволии.
— Невинните души веднага се сближават — каза ръкавичарката и помилва кученцето и детето.
Добрите хора дадоха веднага храна и вода на момчето и казаха, че то може да пренощува у тях, а утре чичо Джузепе — тъй наричаха ръкавичаря — щял да поговори с майка му. После те го сложиха на един корав одър, но на детето, което спеше обикновено на гола земя, тоя одър се стори като същинско царско легло. Момчето сладко заспа и в съня си все виждаше великолепните картини и медния глиган.
На сутринта чичо Джузепе излезе от къщи.Бедното дете беше много натъжено. То знаеше, че старецът е излязъл за да го върне при майка му. То целуна игривото кученце, а ръкавичарката ги гледаше ласкаво и им кимаше с глава.
С какъв отговор се върна чичо Джузепе? Той дълго разговаря с жена си, а тя все клатеше глава и милваше момчето.
— Добро дете е то — каза тя, — от него ще излезе също такъв славен ръкавичар,
какъвто беше и ти. Виж го само какви тънки и гъвкави пръсти има. Сякаш самата мадона го е определила да стане ръкавичар.
Момчето остана у чичо Джузепе. Жената го учеше да шие. То сладко се хранеше, сладко спеше, развесели се и започна да дразни Беллисима — тъй наричаха малкото бяло кученце.Домакинята му се заканваше с пръст, бранеше кученцето и веднъж дори се раз-сърди.Това наскърби момчето. То седеше замислено в стаичката си, чийто прозорец гледаше към улицата, дето се сушеха кожи. Пред прозореца имаше дебела желязна решетка. Детето не можеше да заспи, медният глиган не излизаше от главата му! Изведнъж то чу отвън: чук, чук! Без съмнение чукаше глиганът. Момчето се спусна към прозореца, но не видя нищо. Глигана вече го нямаше.
— Помогни на господина и му пренеси сандъчето с боите! — каза на следната утрин ръкавичарката, когато край къщата й мина младият съсед художник, който носеше кутия с бои и голямо платно за рисуване.
Момчето взе сандъчето и тръгна след художника. Те отидоха в картинната галерия и се изкачиха по същата стълба, по която детето мина в оная паметна нощ върху гърба на глигана. То позна статуите и картините, прекрасната Венера от мрамор и другата, която бе нарисувана с бои.
Ето, те се спряха пред картината на Бронзино — пред същата картина, на която бяха изобразени Христос и децата. Бедното момче също се усмихна — за него тук беше истински рай.
— Можеш да си отидеш у дома — каза художникът, като седна да рисува.
— Не мога ли да погледам как рисувате? — попита момчето. — Много ми се иска да видя как ще пренесете картината върху това бяло платно.
— Но сега аз няма да рисувам с бои — отвърна художникът и взе парче въглен. Ръката му се задвижи бързо по платното, очите му се заглеждаха от време на време в голямата картина и скоро, макар че очертанията бяха едва забележими,фигурата на Христос изпъкна върху платното точно такава, каквато бе нарисувана на картината.
— Върви си сега у дома — каза художникът и момчето си отиде мълчешком в къщи, седна пред масата и започна да шие ръкавици.
Но през целия ден мисълта му се носеше из картинната галерия. Затова то постоянно си убождаше пръста с иглата, правеше грешки, ала не закачаше Беллисима. Когато настъпи вечерта, малкият ръкавичар се измъкна тихичко през разтворената врата и излезе на улицата. Навън беше студено, но звездите блещукаха ярко и весело. Момчето изтича по пустата улица и се намери скоро при медния глиган. То се наведе, целуна го силно по лъскавата муцуна и се покатери на гърба му.
— Миличък глигане — каза то, — колко ми беше мъчно за теб! Тая нощ ние трябва да се разходим!
Но медният глиган стоеше неподвижно, както по-рано, и из устата му се лееше студена струя вода.Изведнъж някой дръпна момчето за крака. То се огледа наоколо — беше Беллисима, малката, ниско остригана Беллисима. Тя лаеше силно, като че искаше да каже: „Виждаш ли, и аз дойдох! Защо си седнал тук?" Дори самият дявол не би могъл да изплаши тъй силно детето, както това малко кученце. Беллисима на улицата! И при това необлечена. Какво ще стане сега? Зиме кученцето излизаше на улицата в овчо кожухче, което беше скроено и ушито точно за него. Кожухчето се завързваше с червена панделка под шията и под корема. В тая дреха кученцето приличаше на същинска козичка. И изведнъж Беллисима се намери сама и гола на улицата — какво ще стане сега? Всички мечти на момчето се пръснаха мигом. То целуна медния глиган и взе Беллисима на ръце! Кученцето трепереше от студ и детето побягна с всичка сила към къщи.
— Какво носиш? — извикаха му двама стражари. — Отде си откраднал това хубаво кученце? — попитаха го те и взеха Беллисима от ръцете му.
— Дайте ми го, моля ви се, дайте ми го? — молеше се момчето със сълзи на очи.
— Ако ти не си го откраднал, кажи в къщи да дойдат за него в участъка — рекоха стражарите и отминаха нататък.
Момчето не знаеше дали да се хвърли веднага в Арно или да се върне у дома и да разкаже всичко. „Ще ме пребият от бой — мислеше си то. — Нищо,нека ме пребият,аз искам да умра." И то тръгна към къщи.
Уличната врата беше вече затворена. Момчето взе от земята един камък и захлопа с него по вратата.
— Кой е там? — обади се някакъв глас отвътре.
— Аз съм — викаше момчето. — Беллисима се загуби. Отворете вратата и ме убийте!
Дигна се страшна олелия. Най-много от всички се изплаши ръкавичарката. Тя погледна веднага към стената, дето обикновено висеше дрешката на кученцето. Кожухчето си стоеше на мястото.
— Беллисима в участъка! — пищеше ужасена тя. — Ах,ти лошо момче! Ти ли я подмами да тръгне с теб? Боже мой, тя сигурно ще измръзне! Такова нежно същество между ония груби стражари!
Веднага изпратиха чичо Джузепе в участъка. Ръкавичарката ахкаше и викаше, момчето плачеше. Събраха се всички съседи, дойде и художникът. Той взе детето на колене, разпита го какво се е случило и узна цялата история за медния глиган и за картинната галерия — история, която му се стори малко странна и неясна. Художникът утеши момчето, опита се да успокои и домакинята, но тя не преставаше да се вайка дотогава, докато старецът не се завърна с Беллисима. Ех, каква радост беше! Художникът помилва още веднъж детето и му подари много картинки.
Тия картинки бяха много хубави. Какви смешни глави бяха изрисувани по тях! Тук беше и самият меден глиган, също като жив.
Значи тоя, който умее да рисува с молив и с бои, може да събере около себе си целия свят…
На следния ден през свободното време момчето взе молив и на бялата страна на една картина се опита да нарисува медния глиган. Удаде му се. Наистина рисунката излезе малко крива и полегата, единият край беше по-дебел, а другият по-тънък, но все пак човек можеше да се досети какво е нарисувано.
Момчето тържествуваше. То забеляза, че моливът не го слуша и не се движи, както трябва, но на следния ден редом с първия меден глиган стоеше друг, сто пъти по-хубав, а третият глиган вече беше толкова хубав, че всеки можеше да го познае от пръв поглед.
Затова пък шиенето на ръкавиците вървеше зле, поръчките от града се изпълняваха бавно. Медният глиган научи момчето, че на хартия могат да се изобразяват всякакви картинки и че градът Флоренция е същински албум. На всяка крачка човек среща неща, ко¬ито просто молят да ги изпишеш на картинка.
На площада „Света Троица" се издига висока права колона, а върху нея стои богинята на правосъдието със завързани очи и с везни в ръце. Скоро и тя бе нарисувана на хартия и я нарисува не друг, а малкият ученик ръкавичар. Сбирката от рисунки бързо растеше, ала това бяха само изображения на неодушевени предмети. Но ето че веднъж пред малкия художник започна да подскача Беллисима.
— Стой, Беллисима, стой мирно — каза той, — ако искаш и ти да влезеш в моята картинна галерия. Ще видиш колко хубаво ще те нарисувам!
Но бБелисима не искаше да стои мирно, та затова трябваше да се върже за главата и за опашката. Тя лаеше и скачаше и въжето трябваше да се стегне още по-здраво. В тая минута се показа ръкавичарката.
— Ах, ти, безбожно момче! — извика тя. — Бедното животно.
И старата ръкавичарка блъсна момчето и го изгони като „неблагодарник" от къщи, после зацелува със сълзи на очи своята ненагледна и полузадушена Беллисима.
В същото време на стълбата се появи съседът художник. И оттук именно нашата история прави завой.
През 1834 година във Флорентинската художествена академия имаше изложба. Две картини, окачени една до друга, привличаха постоянно многобройни зрители. По-малката от тях представляваше весело момче, което седи на столче и рисува бяло, ниско остригано кученце. Личи си, че кученцето не иска да стои мирно и затова е вързано здраво за главата и опашката. В тая картина имаше толкова много живот, че никой не можеше да мине край нея, без да й се полюбува.Разказваха, че художникът е млад флорентинец, че още като дете той бил намерен на улицата от един стар ръкавичар и бил самоук в рисуването. Един знаменит живописец открил случайно тоя талант точно в минутата, когато пъдели момчето от къщата на ръкавичаря за туй, че то завързало модела си — любимото на господарката куче.
Ученикът на ръкавичаря бе станал велик художник. Това доказваха неговите картини, особено оная, която беше по-голяма. Върху нея имаше всичко на всичко само една фигура — прекрасно, но облечено в дрипи момче, което спеше на улицата. То седеше сгушено до медния глиган в уличката „Порта Роза". Всички посетители на изложбата знаеха това място. Ръцете на момчето бяха отпуснати върху главата на глигана. То спеше дълбоко.
Тая чудна картина бе поставена в голяма позлатена рамка, а на един от ъглите на рамката висеше лавров венец.
Но между зелените листа на венеца се извиваше черна панделка, от която се спущаше до земята дълъг чер креп: младият художник беше умрял преди няколко дни.

Свинарят

aИмаше някога един беден княз. Неговото княжество беше малко, но не пък толко¬ва малко, че той да не може да се ожени.
Разбира се, от негова страна беше твърде смело да заяви, че иска царската дъщеря. Но все пак князът направи това, защото славата му гърмеше надлъж и нашир и защото знаеше, че стотици царкини ще приемат с благодарност предложението му, ако той ги поиска. И тъй, какво му каза царската дъщеря?
Ей сега ще узнаем.
На гроба на покойния баща на княза растеше розов храст — един чудно хубав розов храст! Той цъфтеше веднъж на пет години, но и тогава на храста се разлистваше само една-едничка роза. Затова пък тоя цвят имаше такова ухание, че всеки, който го помиришеше, забравяше всичките си скърби и грижи.
Князът имаше и един славей, който пееше тъй хубаво, сякаш всички песни на света бяха събрани в неговото мъничко гърло. Ето тая роза и тоя славей князът реши да подари на царкинята. Той ги сложи в големи сребърни кутии и й ги изпрати.
Царят заповяда да внесат даровете в голямата зала, където царкинята играше „на гости" със своите придворни дами. Като видя големите кутии, царкинята запляска радостно с ръце.
— Ах, тук сигурно има някое малко котенце! — каза тя. Но от кутията извадиха чудната роза.
— Ах, колко хубаво е направена! — извикаха всички придворни дами.
— Тя е нещо повече от хубава — рече царят. — Тя е прекрасна! Ала в тоя миг царкинята хвана розата и едва не заплака.
— Ух, татко! — каза тя. — Тая роза не е изкуствена, а естествена.
— Ух! — повториха всички дами. — Тя е естествена!
— Не бързайте да се сърдите! Нека видим по-напред какво има в другата кутия — рече царят и от кутията извадиха славея. И той запя тъй хубаво, че за него вече никой не можеше да каже нещо лошо.
— Чудесно! Очарователно! — извикаха придворните дами.
— Колко много ми напомня тая птичка за музичката на покойната царица! — рече един стар царедворец. — Да, същият глас, същите звуци!
— Да — каза царят и заплака като дете.
— Навярно тая птичка не е истинска! — извика царкинята.
— Истинска е! — отвърнаха пратениците, които бяха донесли подаръците.
— Да я пуснем тогава на свобода! — каза царкинята и така тя не позволи на княза да се яви при нея.
Но князът не беше човек, който се отчайва. Той намаза лицето си с черна и кафява боя, нахлупи на главата си един калпак и похлопа на царските врати.
— Добър ден, царю честити! — каза той. — Няма ли тук в двореца някоя работа за мен?
— Да знаеш само колко души питат като теб за работа! — рече царят. — Но чакай, аз наистина имам нужда от свинар. Ние имаме тук много свине.
И тъй, главиха княза за царски свинар. Дадоха му една малка стаичка до свинските кочини и той заживя в нея. Цял ден прекара в работа и привечер направи едно чудно гьрненце. Това гърненце беше цяло обкичено със звънчета и когато в него варяха нещо, звънчетата пееха старата песничка:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
Ала най-забавно от всичко беше това, че щом човек поставеше ръката си над парата на гърненцето, можеше да се познае кой каква гозба готви в града.
И ето, царкинята излезе на разходка със своите придворни дами и чу сладкия звън на звънчетата. Тя се спря и лицето й светна от радост: тя също умееше да свири на пианото „Ах, мой мили Августин". Това беше едничката песен, която тя знаеше да свири, и то само с един пръст.
— И аз мога да свиря това! — извика тя. — Гледай ти какъв учен свинар имаме! Я слушайте, нека някоя от вас иде при него и го попита колко струва тоя инструмент!
И една от придворните дами трябваше да обуе дървени обувки и да отиде в задния двор.
— Колко искаш за гърненцето? — попита тя.
— Десет целувки от царкинята! — отвърна свинарят.
— Боже опази! — извика придворната дама.
— По-евтино не може! — рече свинарят.
— Е, какво каза той? — попита царкинята.
— Не мога да го кажа! — отвърна придворната дама. — То е ужасно!
— Тогава пришепни ми го на ухото.
И придворната дама прошепна на ухото на царкинята желанието на свинаря.
— Простак! — извика царкинята и си тръгна. Но едва направи няколко стъпки и звънчетата запяха нежно и мило:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
— Слушай, – каза царкинята на придворната дама. – Иди и го попитай не желае ли десет целувки от моите придворни дами!
— Не, благодаря! — отвърна свинарят. — Или десет целувки от царкинята, или гърненцето ще си остане при мен.
— Колко неприятно! — каза царкинята. — Добре тогава, застанете всички около мен, за да не ни види някой!
И придворните дами я обградиха, разгърнаха пелерините си и свинарят получи от царкинята десет целувки, а тя — гърненцето.
Ех, каква радост беше! Цялата вечер и целия ден след това гърненцето клокочеше на огнището. В града не остана нито една кухня — като започнеш от царската и свършиш с кухнята на простия обущар, — за която да не знаеха какво се готви в нея. Придворните дами скачаха и пляскаха с ръце.
— Ние знаем кой ще яде днес сладка супа и млинчета! Ние знаем кой ще яде кашица и свински пържоли! Колко е весело! Колко е забавно!
— Да, забавно е — съгласи се главната придворна дама.
— Само да не кажете нещо за целувките, че знаете ли, аз съм царска дъщеря!
— Нито думица не ще се чуе от нас! — обещаха всички.
Свинарят или с други думи князът, когото те смятаха за свинар, не пропиля деня напразно, а се залови за работа и направи едно кречетало. Щом някой завъртеше кречеталото, разнасяха се звуците на всички валсове и танци, каквито имаше по света.
— Но това е чудесно! — каза царкинята, когато излезе на разходка. — Досега не съм слушала такова нещо! Вижте какво, я идете при него и го попитайте колко иска за тоя инструмент. Само че целувки вече не давам.
— Той иска сто целувки от царкинята! — рече придворната дама, която отиде при свинаря.
Той си е загубил ума! — извика царкинята и тръгна да си върви. Но щом направи няколко стъпки, тя се спря.
— Трябва да поощряваме изкуството! — каза тя. — При това аз съм царска дъщеря! Кажи му, че ще му дам както вчера десет целувки, а останалите нека вземе от моите придворни дами!
— Но туй никак не ни харесва! — казаха придворните дами.
— Глупости! — рече царкинята. — Щом аз мога да го целувам, какво остава за вас! Не забравяйте, че аз ви храня и ви плащам!
И придворната дама трябваше да отиде отново при свинаря.
— Сто целувки от царкинята! — каза той. — Иначе кречеталото ще си остане при мене.
— Я елате насам! — заповяда царкинята и всички придворни дами я обградиха, а свинарят започна да я целува.
— Какво са се натрупали там пред свинските кочини? — попита царят, който беше излязъл на балкона. Той разтърка очи и си сложи очилата. — Придворните дами трябва пак да са измислили нещо. Я чакай да видя!
И царят оправи пантофите си, защото за пантофи му служеха едни стари подпетени обуща.
Ех, как зашляпа той с тях!
Когато слезе в задния двор, той се приближи тихичко до придворните дами, които бяха заети с броенето на целувките, защото те трябваше да внимават да не би свинарят да получи повече целувки, отколкото беше уговорено. Затова никой не забеляза царя и той се подигна на пръсти.
— Какво е това? — каза той, като видя как се целуват князът и царкинята, и запрати по тях единия си пантоф точно в тоя миг, когато свинарят получаваше от царкинята осемдесет и шестата целувка.
— Вън! — извика разсърденият цар и изгони из царството си и царкинята, и свинаря.
Тя стоеше и плачеше, свинарят се караше, а над главите им се изливаше пороен дъжд.
— Ах, нещастница аз! — охкаше царкинята. — Защо не се омъжих за някой прекрасен княз. Ах, колко съм нещастна!
А свинарят се скри зад едно дърво, изтри отлицето си черната и кафява боя, захвърли мръсните си дрехи и се яви пред нея във всичкия си царски блясък и хубост, така че царкинята, без да иска, се поклони пред него.
— Сега аз те презирам! — рече той. — Ти не пожела да се ожениш за един честен княз!
Ти не разбра значението на славея и розата, а свинаря можа да целуваш само заради играчките му! Тъй ти се пада сега!
И той си отиде в своето княжество, и хлопна вратата под носа й. А тя остана отвън и можеше да пее, колкото си иска:
Ах. мили Августин, всичко е свършено!

Малката кибритопродавачка

aБеше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се роделидеца. И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше тя. Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, “пъпшшш”, как пращеше тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката. Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята — имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка угасна и се виждаше само дебелата студена стена.Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта. — Hякой умря! — каза момиченцето, защото старата й баба, единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог. Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава. — Бабо! — извика момиченцето. — Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха — и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад, нито страх — те бяха при Бог. А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат, с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!

Най-невероятното

aТоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.
И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те за¬почнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам, единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното", както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
— Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го до¬косвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!"
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се про¬точиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното.

В задния двор

aВ задния двор пристигна една патица от Португалия, други разправяха — от Испания, както и да е, това не е важно. Важното е, че я нарекоха „португалка". Тя започна да носи яйца, сетне я заклаха, изпържиха и поднесоха на масата — ето цялата й история. Всички патици, които се излюпиха от яйцата й, получиха също тъй името португалки, а туй вече значеше нещо. Сега от цялото семейство на португалките е останала в задния двор само една патица. В тоя двор можеха да влизат и кокошките, а сред тях се разхождаше важно и петелът.
— Той просто ме дразни с непоносимото си кукуригане! — казваше португалката. — Вярно е, че е красив — това не може да му се отрече, — но все пак не може да се сравнява с патоците. Той би трябвало да бъде малко по-въздържан,.но въздържанието е цяло изкуство, което изисква висока образованост. А образование имат само малките пойни птички, които живеят в липите на съседната градина. Колко сладко пеят те! Има нещо трогателно
— нещо, тъй да се каже португалско в тяхното пеене. Ако имах такава пойна птичка, аз щях да бъда за нея добра, любеща майка — това е в кръвта ни, в нашата португалска кръв.
Но едва патицата каза това, и от покрива долетя в задния двор една малка пойна птичка. Котката я подгони, но птичката все пак успя да се спаси, макар и със счупено крило.
— Прилича й много на тая кръвопийца — каза португалката. — Познавам я още от онова време, когато аз сама имах патенца. И на такива същества позволяват да живеят тук и да се разхождат свободно по покривите. Струва ми се, че подобни работи са невъзможни в Португалия.
И тя изказа своето съчувствие към малката пойна птичка, а останалите патици, които не бяха от португалска порода, изказаха също съболезнованията си.
— Бедната птичка! — казаха те, като се приближиха до нея една след друга. — Ние, разбира се, не пеем, но затова пък имаме тънко музикално чувство — ние чувствуваме много добре това, макар и да не говорим за него.
— А аз ще говоря! — рече португалката. — Аз искам да направя нещо за тая птичка. Това е наш дълг.
Тя влезе в коритото с водата и запляска тъй силно с криле, че птичката насмалко щеше да се удави в облялата я струя. Но туй бе направено с добро намерение.
— Това е едно добро дело! — рече португалката. — Нека другите вземат пример от мен!
— Пип! — извика птичката. Нейното счупено крило не й позволяваше да отърси водата. Но тя все пак разбра, че я бяха окъпали с добро намерение.
— Вие сте много добра, госпожо! — рече тя, но не поиска да я окъпят повторно.
— Аз никога не съм мислила за своята доброта — продължаваше португалката, — но зная само едно — аз обичам всички мои ближни с изключение на котката. Пък и това не може да се иска от мен: котката изяде две от моите патенца. Моля ви се, чувствувайте се тук като у дома си — ще ми бъде много приятно. Аз самата не съм тукашна — нещо, което вие, разбира се, забелязвате от държането ми. Само моят паток е тукашен — не от нашата порода, — но аз не съм горделива. И ако изобщо тук в двора има някой, който да може да ви разбира, това, смея да заявя, съм само аз.
— Тя има портулакия в гушата си! — подхвърли едно малко просто патенце и всички останали прости патици намериха тая шега за необикновено сполучлива: портулакия звучи също като Португалия. И патиците се побутваха и казваха: „Рап! Гледай ти какъв шегобиец!" Сетне те заговориха с малката пойна птичка.
— Португалката умее да се изразява! — разправяха те. — Такива големи думи ние нямаме в човките си, но от туй съчувствието ни към вас не е по-малко. Ако ние не правим нищо за вас, поне не крещим за това. Според нас, туй е по-благородно.
— Вие имате прекрасно гласче! — каза една от най-старите патици. — Колко приятно е да чувствуваш, че можеш да радваш тъй много другите! Наистина, аз не разбирам много от пеене, затова държа езика си в човката. И според мен, туй е по-добре, отколкото да бъбреш разни глупости като другите.
— Не й досаждайте! — намеси се португалката. — Тя има нужда от спокойствие и до¬бро гледане. Не искате ли, моя мъничка певице, да ви направя още една баня?
— Ах, не, не! Позволете ми да остана суха! — помоли птичката.
— Аз пък само с вода се лекувам! — продължаваше португалката. — Водата е полезна също тъй и за развлечение. Ето, тук скоро ще дойдат на гости кокошките от съседния двор -между тях има и две китайки. Те ходят в панталонки и са твърде образовани. Те също не са тукашни и това, разбира се, ги издига в моите очи.
Кокошките дойдоха, а заедно с тях — и петелът. Тоя път той беше твърде любезен.
— Вие сте истинска пойна птичка! — каза той. — Вие правите с вашето мъничко гласче всичко, каквото може да се направи с него. Трябва само да пеете по-силно, та всеки да разбере, че пее мъж!
При вида на птичката двете китайки изпитаха голяма радост. След банята малката птичка беше тъй разрошена, че те я помислиха за китайско пиле.
— Колко е мила! — казаха те и започнаха да говорят с нея. Те говореха съвсем тихо и прибавяха към всяка сричка частицата „па", както подобаваше на истински породисти китайки.
— И ние сме от вашата порода – продължаваха те — Патиците, дори самата португалка,
принадлежат към водните птици — нещо, което и вие сигурно сте заоелязали. вие не ни познавате, пък и за нас изобщо малцина искат да знаят — дори и кокошките, с които, така да се каже, ни свързват роднински връзки! Но както и да е. Ние си вървим спокойно из пътя между другите и си имаме свои разбирания: гледаме само доброто, го-ворим само за доброто, макар че е много трудно да го намерим там, дето го няма. Освен нас двете и петела сред кокошките няма нито една честна и даровита личност. А за патиците и да не говорим. Позволете ни да ви предупредим, мъничка пойна птичко: не се доверявайте много на тая патица с късата опашка — тя е хитра! А пък оная пъстрата с кривата шарка на перата обича страшно много да спори и взема винаги последната дума, макар че никога не излиза права. А оная дебелата патица говори за всички лошо и туй е съвсем противно на нашата природа: ако не можеш да кажеш за някого нещо хубаво, по-добре е да си мълчиш.Само португалката е малко по-образована и с нея можеш да се раз-береш.
— Какво ли си шепнат вечно тия китайки? — чудеха се две прости патици. — Те просто досаждат. Досега не сме разменили нито дума с тях.
В тоя миг дойде патокът. Той помисли пойната птичка за врабче.
— Наистина аз не виждам никаква разлика между тях — каза той. — Всички тия птички си приличат една на друга. Те са просто играчки, а играчката си остава винаги играчка.
— Не обръщайте внимание на думите му! — прошепна португалката. — Той е улисан в работа и освен работата нищо друго не признава. Да, а сега аз ще легна да си почина малко. Наш дълг е да се грижим сами за себе си, за да бъдем достатъчно тлъсти, когато дойде денят да ни напълнят с ябълки и сливи.
И тя се излегна на слънце и замига с едно око. Мястото й беше хубаво, самата тя беше хубава и заспа хубаво. Пойната птичка почеса счупеното си крилце и се притисна до своята покровителка. Слънцето грееше чудесно, мястото беше прекрасно.
Съседските кокошки започнаха да ровят в земята. Всъщност те бяха дошли тук само за да си търсят храна. Първи си отидоха китайките, след тях — и останалите. Остроумното патенце каза, че португалката ще изпадне скоро в „патешко слабоумие"! Другите патици закрякаха от смях.
— Патешко слабоумие! — говореха те. — Великолепно! Гледай ти, какъв шегобиец! — Патиците си спомниха и първата негова шега за „портулакия" и започнаха да я повтарят.
Туй беше ужасно смешно! Сетне и те легнаха да се попекат на слънцето.
Но след малко в задния двор плиснаха шумно помия и разни остатъци от ядене. От тоя шум се събудиха всички и запляскаха с криле. Събуди се и португалката, обърна се на другата страна и натисна доста грубо малката пойна птичка.
Пип! — изписка тя. — Настъпихте ме, госпожо!
— Че защо се завирате в нозете ми! — отвърна португалката. — Не бъдете толкова нежна! И аз имам нерви, но никога не казвам „пип"!
— Не се сърдете — рече птичката. — Аз казах „пип" съвсем неволно.
Но португалката не можа да я чуе. Тя се нахвърли върху храната и се наобядва отлично. Птичката се приближи отново до нея и поиска да й достави удоволствие с пеенето
Чик-чирик! Чик-чирик! Как се радвам в тоя миг! Чуйте всички моя вик: Чик-чирик! Чик-чирик
— Трябва да си почина малко след яденето! — каза португалката. — Вие трябва да се
съобразявате с тукашните обичаи. Сега искам да поспя!
Малката пойна птичка се смути страшно много: та тя искаше да изкаже радостта си! Когато португалката се събуди, птичката застана отново пред нея и й поднесе едно намерено зрънце. Но патицата не беше спала добре и затова, разбира се, беше в твърде лошо настроение.
—Дайте това на някое пиле! — рече тя. — И, моля ви се, не се въртете постоянно пред очите ми!
— Защо ми се сърдите? — попита птичката. — Какво съм ви направила?
— Направила? — повтори португалката. — Извинете за забележката, но вашите думи са твърде неприлични!
— Вчера беше хубав слънчев ден — каза птичката, — а днес е тъй мрачно и задушно
— Много разбирате от времето — отвърна португалката. — Денят още не се е свърши. Но не гледайте тъй глупаво!
— Ах, сега вашите очи приличат също на ония зли очи, от които се спасих!
— Безсрамнице! — извика порутгалката. — Как смееш да ме сравняваш с котката, с това хищно същество? Аз, която нямам нито капчица зла кръв? Аз те взех под моя закрила и трябва да те науча на добро държане .
И тя откъсна веднага главата на бедната птичка, която падна мъртва.
— Гледай ти! — рече португалката. — Та значи тя и това не можа да понесе! Знаех си аз, че не беше за тоя свят. Аз бях майка за нея — да, туй го чувствувам, защото имам сърце.
В тоя миг съседският петел надникна в двора и изкукурига като локомотив.
— Ах, вие ще ме уморите с вашето кукуригане! — извика португалката. — Вие сте виновен за всичко. Тя си изгуби главата, пък и аз, струва ми се, скоро ще изгубя моята.
— Няма да е голяма загуба! — рече петелът.
— Моля да говорите с уважение за главата ми! — възрази португалката. — Тя имаше глас, умееше да пее, беше образована. Тя се отличаваше с добро и милостиво сърце, а това е едно ценно качество както за животните, тъй и за така наречените хора.
Около мъртвата птичка се събраха всички патици. Изобщо патиците чувствуват и изразяват силно своите чувства: и завистта, и състраданието. Понеже тук нямаше на какво да завиждат, те започнаха да изказват съболезнованията си. Дойдоха и две китайки.
— Такава пойна птичка ние никога вече не ще имаме! Тя беше почти китайка — шепнеха те и кудкудякаха със сълзи на очите. Останалите кокошки също тъй започнаха да кудкудякат, но очите на патиците бяха по-червени от очите на всички други.
— Да, ние имаме сърце! — казаха те. — И него никой не може да ни отнеме!
— Сърце! — повтори португалката. — И то велико сърце!
Време е вече да помислим с какво да натъпчем стомасите си! — рече патокът. — Това е по-важно от всичко друго! Голяма работа, че се счупила една играчка! Мигар малко такива играчки има още по света?

Принцесата върху граховото зърно

aИмаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за принцеса, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина принцеси имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска принцеса.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици,
заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една принцеса. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска принцеса.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!" — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска принцеса. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска принцеса.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска принцеса. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история!

Нощната шапка на стария ерген

aВ Копенхаген има една улица, наречена „Улица на малките къщи".
Наистина преди много-много години тая улица беше почти цяла застроена с дървени бараки, прилични на ония, които и днес още се строят по време на панаирите. Вярно е, че тия къщи бяха малко по-големи от панаирните бараки и имаха прозорци, но в рамките на тия прозорци хората поставяха рогови пластинки или мехури, защото по онова време стъклата се смятаха още за голям разкош. Впрочем всичко туй е било много отдавна — толкова отдавна, че дори прадядото на прадядото, като разправя за ония времена, нарича ги „стари". Това е било навярно преди няколко века.
Тогава почти цялата търговия на Копенхаген се намирала в ръцете на богатите бременски и любекски търговци. Те самите не идвали тук, а изпращали свои хора, които живеели на „Улицата на малките къщи" и продавали бира и подправки за ястия. Тяхната бира била чудесна немска бира от най-различни видове: бременска, прюсингска, емска и дори брауншвайгска. Подправките също били различни: шафран, анасон, бахар и най-главното — пипер. Пиперът, тъй да се каже, бил главен предмет на търговията, затова наричали немските доставчици в Дания „пиперджии" или „пиперни доставчици". Когато отивали в Дания,те се задължавали да не се женят в чужбина и тъй като мнозина оттях прекарвали тук целия си живот, оставали стари ергени. И понеже били самотни, те сами се грижели за себе си, сами си вършели цялата къщна работа, гасили си огъня в огнището,
разбира се, ако имало с какво да го запалят. Поради тия причини някои от тях с течение на времето се превръщали в стари чудаци със своеобразни мисли и навици. В тяхна памет и досега още в Дания наричат всеки по-престарял неженен мъж „пиперджия". Всичко туй трябва да се знае, за да се разбере долуописаната история.
Над „пиперджиите" или над старите ергени обичат да се присмиват. Казват, че всеки от тях си има нощна шапка. За тях дори са съчинили и песен, в която главната роля играе нощната шапка.
Да,хората се присмиват на старите ергени и на нощните им шапки, и то само защото не знаят тяхната история. Но дано никой никога не пожелае за себе си такава шапка. Защо? Слушайте сега!
В старите времена по „Улицата на малките къщи" нямаше плочник. На всяка крачка минувачът затъваше от една яма в друга като в разкопан път. Самата улица беше много тясна. Къщиците се притискаха тъй плътно и стояха тъй близко една срещу друга, че лятно време над улицата опъваха платно. Тогава човек можеше да усети както трябва, че тук се продава пипер, шафран и бахар.
Зад дългите маси стояха продавачите, но между тях рядко се виждаха млади хора. Повечето бяха вече възрастни ергени, облечени съвсем не тъй, както ние сме свикнали да си ги представяме, сиреч с перука или с нощна шапка на главата, в плюшени панталони, в куртка и в стегнат до самото гърло кафтан… Не, тъй са се обличали хората от времето на нашия прапрадядо, тъй са изписани те и по старинните портрети. Но продавачите на пипер нямаха толкова много пари, за да си поръчат портрет, макар че днес би било много интересно да видим портрета на такъв юнак, изправен зад тезгяха си или запътен в празник към черква. Те носеха широкопола и висока шапка, а който беше по-млад, забождаше понякога на шапката и перо. Вълнената риза се криеше под голяма обърната яка от платно. Тя стягаше плътно тялото чак до брадата, а отгоре свободно се развяваше широко наметало. Панталоните се спущаха до самите обуща с широки носове, защото продавачите не носеха чорапи. Из поясите им стърчаха нож и вилица, а освен туй и един по-голям нож за защита. В ония времена човек имаше често нужда от такива неща.
В такова облекло ходеше облечен в празнични дни и старият Антон, един от най-старите продавачи на пипер в „Улицата на малките къщи". Само че вместо висока широкопола шапка той носеше винаги качулка, а отдолу плетена шапка — да, обикновена нощна шапка. Старият Антон беше свикнал с нея, тъй че тя стърчеше вечно на главата му.
Той дори имаше две такива шапки за смяна.
Старият Антон беше сух като пръчка, с безброй бръчки около устата и очите, с дълги костеливи пръсти и побелели гъсти вежди. Над лявото му око висеше цял кичур коса. Тая коса, разбира се, не го разхубавяваше, но по нея човек лесно можеше да го познае… За него се знаеше, че е от Бремен, но това не беше вярно — там живееше само неговият господар. Сам той беше родом от Тюрингия, от град Айзенах, разположен на юг от Вартбург. За своята родина старият Антон говореше малко, но мислеше много.
Старите продавачи от тая улица рядко се събираха заедно. Всеки си седеше в дюкянчето, което се затваряше рано вечер и след това цялата къщица потъваше в мрак. Само през роговата пластинка на прозореца под самия покрив блещукаше слабо пламъче, а вътре старият продавач седеше на кревата си и четеше някоя книга. Понякога той шеташе до късна нощ из стаята и туряше всичко в ред. А тая работа не беше много приятна.
Често пъти, когато навън цареше черна нощ, когато плискаше дъжд или виеше снежна буря, обитателите на тия малки къщици се чувствуваха много угнетени. Тогава нямаше фенери наоколо освен едничкото малко фенерче, което висеше в края на улицата пред иконата на света Богородица, нарисувана на една стена. Другият край на улицата свършваше при дворцовите укрепления, дето се удряха шумно вълните. Такива вечери изглеждат безкрайно дълги, ако седиш без работа. А знае се, че не всеки ден се случва на човек да отваря и да подрежда стока, да прави книжни фунийки или да чисти чашките на везните. Затова той трябва да си намери някаква друга работа…
Такова друго занимание си бе намерил и старият Антон. Той сам си шиеше долните дрехи и си кърпеше обущата. Когато най-сетне легнеше в леглото, по навик не снемаше шапката си, а я нахлузваше още по-ниско на челото — разбира се, не задълго, защото след минута я дигаше пак нагоре, за да види съвсем ли е угаснала свещта. Той пипаше тая свещ, стискаше дори с пръсти фитила, после се мушваше отново в постелята, обръщаше се на другата страна и спускаше нощната шапка над очите си. Но тогава често му хрумваше мисълта: дали наистина са загаснали въглищата в малкия мангал, който се намираше долу? При тая мисъл той скачаше отново от леглото, слизаше долу по стълбичката и след като се увереше, че въглищата са отдавна изгаснали, връщаше се горе с облекчено сърце. Но ето че насред пътя го обхващаше ново съмнение: добре ли са залостени железните пръчки на вратата, спуснати ли са куките на прозоречните капаци? И той слизаше пак долу с мършавите си нозе, настръхнал от студ, и оглеждаше всичко. Когато най-сетне се завреше в леглото си, без да става повече, зъбите му затракваха силно, защото студът е особено остър в края на зимата. Тогава той издърпваше още по-нагоре одеялото над себе си, сваляше още по-ниско нощната си шапка и се мъчеше да пропъди от мислите си търговията и дневните грижи. И в такъв случай в мислите му нямаше нищо приятно, защото в паметта му възкръсваха тутакси старите спомени, които започваха да разгръщат пред него картините на миналото. А в тия картини често се крият карфици, които убождат до болка. „Ах!" — извиква човек тогава. И ако карфицата се забие дълбоко и убоденото място започне да гори, ето, че в очите се показват и сълзи. Същото се случваше и със стария Антон. По лицето му се търкалят топли сълзи, които светеха като най-чисти брилянти. Те падаха на одеялото или на пода и звънтяха тъй тъжно, сякаш в сърцето на стареца се бе скъсала струна. Наистина те скоро се изпаряваха и изчезвайки, ронеха светли пламъчета и озаряваха картините, които никога не можеха да се заличат. Старият Антон триеше очите си с нощната шапка и картините се губеха заедно със сълзите, но изворът продължаваше да блика, защото се намираше в сърцето му. И картините не се явиха в същия ред, в който бяха наредени в действителния живот. Най-тъжните изпъкваха най-често от всички и ако между тях попаднеха радостни, тогава те хвърляха върху другите още по-силна сянка.
„Прекрасни са буковите гори в Дания!" — говорят навсякъде, но още по-прекрасни изглеждаха във въображението на Антон буковите гори в околностите на Вартбург. По-могъщи и по-почтени му се струваха старите дъбове около гордия рицарски замък, по чиито камъни се виеха пълзящи растения. Още по-сладко, отколкото в Дания, ухаеха там цъфналите ябълки — той и сега още сякаш вдъхваше техния мирис… И в очите му блесна сълза. Тя се отрони долу, звънна и светна… И при тая светлина той видя съвсем ясно две играещи деца — момче и момиче. Момчето имаше румени бузи, светли къдрави коси и добри сини очи. То беше син на богат търговец — да, това беше малкият Антон — той самият. Момиче¬то пък имаше черни коси и в тъмните му очи се четеше ум и смелост.То се казваше Моли и беше дъщеря на кмета. Децата си играеха с една ябълка. Те я разтърсваха и се вслушваха дали не дрънкат вътре семенцата. После я разрязаха през средата и всяко взе половина. Разделиха си дори и мъничките семенца и изядоха всичките с изключение на едно, което момичето поиска да посади в земята.
— Ще видиш какво ще излезе от него! — каза то. — Ще излезе нещо такова, каквото ти не можеш да си представиш — цяло ябълково дърво! Само че не сега, разбира се.
И те посадиха зрънцето в една саксия за цветя. Момчето изрови с пръсти една дупчица, момичето пусна вътре семето, а след това и двамата го засипаха със земя.
— Да не си посмял да извадиш утре зрънцето, за да видиш дали са му поникнали вече корени! — каза Моли. — Това не бива да правиш! Аз два пъти направих тъй с моите цветя, защото исках да видя дали са започнали да растат. Но тогава бях още съвсем глупава и затова цветята умряха.
Саксията остана у Антон и всяка сутрин през цялата зима момчето я гледаше, ала не виждаше нищо освен черна земя. Но ето че дойде пролетта и слънцето огря саксията с лъчите си. Из земята се показаха две мънички листенца.
— Това сме аз и Моли! — рече Антон. — Какво чудо, каква красота!
Скоро се показа още един листец. Какво означаваше пък той? А след третия се появи четвърти, пети и всеки ден, всяка седмица листата ставаха все повече. Малкото растение се превръщаше в дърво.
И всичко туй сега се огледа в една сълза, която старецът веднага избърса. Тя изчезна, но можеше да се върне отново всеки миг — от сърцето на стария Антон.
Наблизо до Айзенах се простира верига от скалисти планини, които изглеждат отдалеч като вълни. Една от тях е цяла кръгла и се издига над другите. По нея няма нито дървета, нито храсти, нито трева — тя се казва „Планина на Венера". Вътре, както гласи преданието, живее Венера, богинята от езическите времена. Но сред народа тя се нарича просто „госпожа Холе" и всяко дете в Айзенах знае това и може да разкаже как тя отвляк¬ла веднъж рицаря Танхойзер, минезингер от Вартбург.
Малката Моли и Антон стояха често в полите на тая планина и веднъж момичето каза:
— Смееш ли да похлопаш на планината и да кажеш: „Госпожа Холе, госпожа Холе, отвори! Танхойзер е тук!"
Антон не се реши, но Моли не я беше страх. Впрочем тя произнесе силно и ясно само думите: „Госпожа Холе, госпожа Холе!" Останалите думи тя избъбри на себе си и при туй толкова тихо, че дори Антон не можа да ги чуе. Но какъв решителен вид имаше Моли. И колко смела беше винаги. Когато веднъж през лятото тя заедно с други момичета срещна Антон в градината, всички поискаха да го целунат — и то само защото той не обичаше целувките и се бранеше с ръце и с нозе. Но Моли се приближи смело и уверено към него.
— На мен той ще даде да го целуна! — каза гордо тя и прегърна Антон. Тя се гордееше много с това и Антон винаги й се подчиняваше, без да съзнава това. Та Моли беше тъй , хубава и смела!
Ябълката, посадена от двете деца, растеше всяка година и най-сетне стана тъй голяма, че трябваше да я пресадят в градината на въздух, дето слънцето я грееше, а росата я освежаваше. Сега дръвчето закрепна толкова, че можеше да понася зимния студ. А когато след лютата зима настъпи пролет, ябълковото дърво сякаш от радост се покри цяло с цветове. През есента то роди две ябълки — едната за Моли, другата за Антон.
Дървото растеше бързо, а също тъй бързо растеше и Моли. Тя беше свежа като ябълков цвят.
Но всичко на земята се променя, всичко минава…
Антон не можа да се радва дълго на тоя цвят. Бащата на Моли напусна родната земя, а заедно с него замина и Моли — далече, много далече. В наше време, разбира, се това пътуване би могло да се извърши с влак за няколко часа, но в ония времена трябваше по- вече от едно денонощие, докато се стигне до града Ваймар, разположен, както и днес, на изток от Айзенах, на границата на Тюрингската земя.
Моли плака, плака и Антон. И всички тия сълзи се сляха в една сълза, която гореше с чудното розово сияние на радостта. Моли каза на Антон, че той й е по-скъп от всички чудеса на Ваймар.
Мина година, после втора, трета. През всичкото това време Антон получи от Моли само две писма. Едното донесе един колар, другото — един пътешественик. Тогава пътят беше тежък и дълъг — трябваше да се минава през много градове и села.
Колко често Антон и Моли бяха слушали историята за Тристан и Изолда и при това винаги си бяха представяли, че са нейни герои… Наистина името Тристан значеше „роден в планината", а това никак не подхождаше за Антон. Но също като Тристан той не можеше дори да си представи, че тя го е забравила. Нали Изолда не бе забравила своя другар и когато и двамата умряха и бяха погребани — той от едната страна на черквата, тя от другата, — над гробовете им израснаха две липи, които сплетоха клоните си над черковния покрив. „Колко е хубава тая легенда — и колко е тъжна!" — мислеше Антон. Разбира се, с него и Моли не можеше да се случи нищо тъжно и при тая мисъл Антон започваше да си пее песничката на минезингера Валтер фон дер Фогелвайде:
Под липите, в тихата долина…
Особено му се харесваше едно място в песента:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
Тия думи бяха често на устата му. Той пееше и си подсвиркваше песента в оная лунна нощ, когато пътуваше с кон през дълбокия проход на Ваймар, за да се види с Моли. Той искаше да пристигне неочаквано и наистина пристигна неочаквано.
Посрещнаха го много любезно, почерпиха го с вино. У Моли се беше събрало весело общество от знатни гости. И все пак Антон не намери това, което очакваше и за което мечтаеше. Той не разбираше себе си, не разбираше и другите, но за нас е ясно всичко. Човек може да живее в една къща, в едно семейство и все пак да бъде чужд на всички. Вие разговаряте помежду си,но тъй, както разговарят пътниците в пощенска кола. Запознавате се, както се запознават спътниците. Всъщност вие само се стеснявате един от друг и в дъното на душата си желаете да се отдалечите по-скоро от своя съсед. Нещо подобно изпитваше и Антон.
— Аз съм честна девойка — каза му на другия ден Моли — и най-добре е да ти кажа открито всичко. От онова време, когато ние играехме като деца, се измениха много неща — и тия промени са не само външни, но и вътрешни. Навикът и волята не са властни над сърцето… Антоне, сега, когато скоро ще трябва да замина оттук, аз не бих искала да се разделим като неприятели. Повярвай ми, желая ти всичко най-хубаво, но аз не съм те обичала никога тъй, както сега обичам друг човек. Ти трябва да разбереш това. Прощавай, Антоне!
И Антон й каза също: „Прощавай!" Той не пророни нито сълзица, но почувствува, че престана да бъде приятел на Моли. И нажеженото, и студеното като лед желязо парят с еднаква болка устните. Омразата може да бъде също тъй силна, както и обичта.
За по-малко от едно денонощие Антон беше вече в Айзенах, но конят му беше страшно изморен.
— Все ми е едно! — каза си той. — Сам аз съм унищожен и ще унищожа всичко, което може да ми спомня за нея. Аз ще съборя ябълковото дърво, ще го изскубна из корен — нека то никога вече не цъфти и не дава плодове!
Но ябълковото дърво остана цяло — скръбта пречупи само Антон. Лоша треска го повали на легло. Какво можеше да го излекува сега?…
Изведнъж се яви едно лекарство, най-горчивото, което може да съществува, но затова пък то разтърси силно слабото тяло и угнетената душа. Бащата на Антон не беше вече предишният богат търговец. Заредиха се тежки дни. Нещастието връхлетя богатия някога дом. Бащата стана бедняк. Грижите и неволите подкосиха силите му. Антон нямаше време да мисли сега за своята мъка и за омразата си към Моли. Той трябваше да замести баща си, да приведе всичко в ред, да спаси, каквото може, и след това да тръгне към далечните земи, за да се изкарва насъщния хляб.
Антон пристигна в Бремен. Но светът и хората съвсем не бяха такива, каквито той си ги представяше в детските години. Какво значеха сега за него песните на минезингерите? Празен звук — и нищо повече… Да, тъй си мислеше той често, но понякога тия песни про¬звучаваха отново в душата му и сърцето му неволно омекваше.
— Всяко зло за добро! — говореше той тогава. — Сега аз трябва да се радвам, че Моли не ме обича. Какво щяхме да правим, когато щастието ни обърнеше гръб? Тя ме изостави още преди да знаеше или да можеше да предвиди нашето разорение. Разбира се, Моли не е виновна за нищо и аз напразно й се сърдя.
Годините минаваха. Бащата на Антон умря. В родителската къща сега живееха чужди хора. Но на Антон се случи още веднъж да види родната си земя. Богатият му господар го изпрати да пътува по търговия и така той попадна случайно в Айзенах. Старият замък Вартбург, както по-рано, стърчеше на скалата. „Калугерът и калугерката", изваяни там, също стояха непокътнати. Голата „Планина на Венера" се издигаше все тъй над долината, озарена от слабо сияние.
В тая минута в храстите запя птичка и в паметта на Антон неволно възкръсна старата песен на минезингера:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
И старите спомени оживяха в душата му и той със сълзи на очи гледаше отново тоя град, гдето бе преминало детството му. Родителският дом си стоеше на старото място, само градината изглеждаше инак. През нея минаваше крайселският път. Ябълковото дърво, което Антон не бе успял да изкорени, беше също там, само че извън градината, от другата страна на пътя. Но слънцето го грееше, както по-рано, росата също го росеше, както по-рано. По дървото имаше толкова много плодове, че клоните му се огъваха чак до земята.
„Колко хубава и голяма е станала ябълката! — помисли си Антон. — Нея нищо не е засегнало!"
Но един от най-големите клони бе прекършен от нечия дръзка ръка, защото ябълката се намираше на пътя.
„От нея късат цветове, без дори да й благодарят, крадат плодовете й, чупят клоните й. Да, ако и за дървото може да се говори, както за човека, тогава би могло да се каже: „Пред твоята люлка не са пели, че някога ще стоиш на пътя!" Животът на ябълката бе започнал тъй хубаво, а какво излезе от нея? Забравена и изоставена от всички, тя — градинското дърво — стоеше сега на пътя, край рова, без закрила и всеки минувач можеше да брули нейните плодове и да кърши клоните й. Наистина тя не ще загине от това, но все пак всяка година по нея ще има все по-малко и по-малко цветове, плодовете ще изчезнат и най-сетне и нейната песен ще бъде изпята."
Ето за какво мислеше Антон, застанал под ябълковото дърво. Ето за какво мислеше той и по-късно, когато лежеше буден в самотната стаичка на дървената барачка в „Улицата на малките къщи" в Копенхаген, където го бе изпратил неговият богат господар, бременският търговец, който му бе поискал още обещание, че никога не ще се ожени.
„Да се ожени! Ха-ха-ха!" Само при тая мисъл Антон започваше да се смее, но с някакъв чуден смях…
Зимата през тая година настъпи рано. Върлуваше страшен студ. Навън беснееше такава виелица, че всички седяха затворени в къщи. Затова и съседите на Антон не забелязваха, че дюкянчето му вече от два дни не се отваря и че сам той не се показва никак -пък и кой ли би излязъл в това време, ако нямаше някоя важна работа?
Бяха тъжни, мрачни дни. В дюкянчето, по чиито прозорци нямаше стъкла, цареше само полумрак или пълна тъмнина. Старият Антон от два дни лежеше в леглото — той нямаше сили да стане. Отдавна вече неговият ревматизъм му предвещаваше лошото време. Безпомощен и самотен лежеше старият продавач в стаичката си и едва можеше да протегне ръка към чашата с вода, която бе сложил на леглото си. Но сега всичката вода бе изпита. Не треската, не друга някоя болест бяха прекършили силите му, а само старостта. Там, дето той лежеше, почти през всичкото време цареше нощ. Само малкият паяк, който старият Антон не можеше да види, весело и усърдно плетеше над него паяжината си, сякаш искаше да изтъче поне малко траурен креп за онова време, когато старецът щеше да затвори навеки очи.
Бавно, страшно бавно и досадно минаваше времето. В очите на стария Антон нямаше сълзи. Той не усещаше и болки. Моли не занимаваше вече мислите му. У него имаше такова чувство, като че светът и всичката земна суета не съществуват повече, като че той сам не принадлежи вече на тоя свят и никой от живите хора не мисли за него.Понякога му се струваше за миг, че усеща глад и жажда. И наистина той искаше да пие, но никой не идваше да утоли жаждата му, никой не можеше и да дойде.
И пред гаснещия поглед на Антон се заредиха безброй картини. Той сне нощната шапка от главата си и всичко наоколо му се изпълни със светлина и ухаещи рози. Той усети чудния мирис на ябълков цвят и видя пред себе си една цъфнала ябълка, разперила клони над него. Това беше ябълката, която той и Моли бяха посадили заедно. И дървото сипеше ухаещите си цветове по пламналото му чело и го разхладяваше. Цветовете падаха върху засъхналите му устни и го подкрепяха като силно вино и хляб. Изведнъж му стана тъй леко, тъй спокойно. Обхвана го приятна дрямка…
— Сега ще заспя! — прошепна старецът. — Сънят ще ме подкрепи. Утре аз ще бъда отново бодър и здрав, ще се изправя на нозете си. Колко е хубаво! Аз отгледах с любов тая ябълка и тя ме възнагради сега за всичко — и той заспа.
На следната сутрин — беше вече трети ден, откакто дюкянчето стоеше затворено — виелицата утихна и съседите отидоха да видят какво става със стария Антон, който не се показваше никак. Той лежеше мъртъв на леглото и стискаше здраво в ръце старата си нощна шапка. Но тая шапка не сложиха при него в гроба, защото имаше още една — по-нова и по-чиста.
Къде отидоха всички пролени сълзи? Какво стана с тия бисери? Те останаха в нощната шапка, а знае се, че истинските бисери не изчезват от прането. Старите мисли, старите мечти също се запазиха в нощната шапка на стария ерген.
Не пожелавай за себе си такава шапка! От нея челото ти ще пламне, тя ще ускори биенето на сърцето ти, ще те уплете в сънища, които не ще имат нищо общо с действителността. В това можа да се увери първият човек, който сложи на главата си тая шапка, макар че от смъртта на стария Антон бе минал вече половин век. Това беше самият кмет, който имаше жена и единайсет деца и чиято къща приличаше на пълна чаша. Изведнъж, още в първата нощ, когато той нахлузи шапката, присъни му се нещастна любов, разорение и всякакви други беди.
— Брей, че е топло с тая шапка! — рече кметът. — ь главата ми е нахлула кръв, затуй се мяркат искри пред очите ми!
Но това бяха сълзите, пролени преди половин век от стария Антон от Айзенах.
И който и да сложеше после тая нощна шапка, виждаше призраци и зли сънища. Неговите собствени преживелици се преплитаха с преживелиците на Антон и се пръвръщаха в истински приказки. Такива приказки навярно има насъбрани много, но нека тях ги разказва друг. Ние разказваме първата и към нея ще прибавим само тия последни думи:
Не пожелавай никога за себе си нощната шапка на стария ерген!

Забавата

aКладенецът беше дълбок, затова и въжето беше дълго. Всеки път, когато изваждаха пълната кофа, въжето с мъка се навиваше. Водата в кладенеца беше прозрачна, но слънчевите лъчи не стигаха никога до дъното. Затова пък навсякъде, където те надничаха между камъните и стените, растеше зелена тревица.
Долу в кладенеца живееше едно жабешко семейство. То беше попаднало там съвсем случайно, след като старата земна жаба скочи веднъж в кладенеца. Тя живееше и днес още. Зелените водни жаби, които смятаха себе си за истински обитатели на кладенеца и можеха да плуват във водата, признаха другите жаби за свои роднини и ги нарекоха „кладенчеви гости". Но гостите, както изглеждаше, намислиха да останат тук завинаги. Те живееха твърде добре на дъното между влажните камъни.
Веднъж старата баба жаба направи пътешествие.Тя седна в кофата с водата и се из¬качи с нея горе, но слънчевата светлина я ослепи и очите я заболяха. За щастие тя сполучи да се измъкне от кофата и — пляс! — скочи пак във водата, но три дена след това не чувствуваше гърба си от болки. Разбира се, тя не можеше да разправи много нещо за това, което беше видяла отвън, но знаеше, а туй знаеха и всички останали жаби, че кладенецът съвсем не е целият свят. Все пак старата жаба можеше да разкаже и друго нещо, но тя не обичаше да отговаря на въпросите — затова и никой не я разпитваше много.
— У-у-у, колко е дебела и грозна! — говореха за нея младите водни жабчета. — След време и децата й ще станат такива грозници.
Може да станат! — казваше старата жаба. — Но затова пък в главата на едно от тях, а може би и в моята собствена глава е скрит скъпоценен камък!
Водните жабчета я слушаха и пулеха очички и понеже туй не им се нравеше, кривяха лицата си и се гмуркаха на дъното. А младите земни жаби изпъваха от гордост задните си крачета, защото всяко от тях се мислеше за притежателка на скъпоценния камък. Сетне те седяха мирно край старата жаба и без да мърдат глави, питаха я какво нещо е скъпоценният камък и защо те трябва да се гордеят.
— Ах, да знаете само колко е хубав! — отвръщаше старата жаба. — Тоя камък носи щастие на оногова, който го притежава, и буди завист у другите. Повече не ме разпитвайте, няма да ви отговоря!
— Сигурно скъпоценният камък не е у мен! — каза най-младата от земните жаби. Тя беше толкова грозна, че по-грозна жаба от нея нямаше. — Пък и защо ли ми е такава скъпоценност? Щом тя сърди другите, каква радост мога да изпитвам аз? Не, аз искам само едно — да се покатеря някога на върха на кладенеца и да видя какво има горе, там трябва да е много хубаво.
— Я ти по-добре си стой на мястото! — рече старата жаба. — Тук ти познаваш всички и знаеш какво имаш. Пази се от кофата, тя може да те смаже. Ако ли пък попаднеш невредима в нея, тогава кой знае дали ще се върнеш жива при нас. Не всеки може да пада тъй добре като мен и да запази тялото и яйцата си.
— Квак! — въздъхна малката жаба също тъй, както ние, хората, казваме „ах"! 
Тя имаше такова силно желание да излезе от кладенеца и да се полюбува на широкия свят! Как силно я привличаше зелената тревица там горе!
И ето, на следната сутрин кофата спря случайно пред камъка, на който седеше младата жаба. Тя не можа да се стърпи и — хоп! — скочи вътре. Извадиха кофата и плиснаха водата.
— Тю, мръсна гад! — извика човекът, като видя жабата. — Такова нещо никога не съм виждал! — и при тия думи той ритна тъй силно нещастната жаба с дървената си обувка, че насмалко щеше да я осакати. Жабата едва успя да се скрие във високата коприва, която растеше край кладенеца. Тя се огледа наоколо и видя много стъбла едно до друго, погледна нагоре към слънчевите лъчи, които осветяваха листата и ги правеха прозрачни, и в тоя миг изпита същото чувство, каквото ние, хората, изпитваме, когато попаднем неочаквано в някоя гъста гора, където слънчевите лъчи проникват през клоните и листата.
— Тук е много по-хубаво, отколкото в кладенеца! Да, аз ще остана завинаги тук — каза малката жаба. И наистина мина час, мина още един, а тя продължаваше да лежи в копривата.
„Какво ли има отсреща? — мислеше тя през това време. — Щом съм дошла дотук, трябва да ида и по-нататък."
И младата жаба заподскача бързо и излезе на големия път. Слънцето я грееше, прахът я пудреше, а тя все вървеше и вървеше.
— Гледай ти, каква суша! — каза жабата. — Наистина, колко е хубаво! Дори нещо ме гъделичка от удоволствие!
Тъй тя стигна до един ров, където растяха незабравки и ливадничета. Над рова се издигаше жив плет от глогови и бъзови храсти. Колко много цветяимаше тук! Ето, прехвръкна пеперудка и жабата я помисли за цветче, което се е откъснало от стъблото си, за да може да разглежда по-добре белия свят. Да, жабата разбираше много добре това желание.
— Да можех да направя и аз такова пътешествие! — каза си жабата. — Квак! Това би било чудесно!
Цели осем дена и осем нощи прекара тя в рова, без да чувствува някаква липса на храна. Но на деветия ден жабата си помисли: „Време е вече да вървя! Може да намеря и нещо по-хубаво! Може би ще срещна някоя зелена жаба като мен или пък няколко водни жабчета!"
През последната нощ вятърът беше донесъл до ушите й жабешко крякане.
Тук наблизо живееха сигурно нейни роднини.
— Колко хубаво е да живееш, да се измъкнеш от кладенеца, да лежиш в копривата, да пълзиш по прашния път и да се търкаляш във влажния ров! Но по-нататък, по-нататък!
Трябва да се намери някоя жаба! Без това не може, природата не е достатъчна!
И жабата потегли отново на път. Тя излезе на полето и скоро стигна до едно езеро, обрасло по краищата с висока тръстика. Тя скочи в него.
— Тук е много влажно за вас! —извикаха няколко водни жабчета. — Но заповядайте!
Вие господин ли сте, или госпожица? Впрочем това няма никакво значение за нас. Молим, заповядайте!
Вечерта водните жабчета поканиха малката жаба на семеен концерт. Вие, разбира се, знаете какво е това семеен концерт: много радост и много тънки гласчета. Угощение нямаше, но затова пък питието беше предостатъчно — всичката вода на езерото.
— Сега ще продължа пътя си! — каза малката жаба. Тя се стремеше все към по-хубавото.
Тя видя над себе си големите ясни звезди, видя и новата месечина, видя и слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо.
— Значи аз все пак се намирам в кладенец, само че по-голям. Трябва да се изкача още по-виско! Нещо ме тегли, непрестанно ме тегли към по-хубавото.
А когато настъпи пълнолуние, жабата си помисли за месечината: „Няма ли да спуснат тая кофа, за да скоча в нея и да се издигна още по-високо? Или може би слънцето е по-голяма кофа? Колко голямо и лъчезарно е то! Ние всички бихме могли да се поберем в него. Трябва да внимавам, за да не изпусна случая. О, колко е светло в главата ми! Скъпоценният камък едва ли ще свети тъй силно. Аз и без това нямам в главата си скъпоценен камък, пък и не бих искала да имам. Искам само да се издигна още по-високо — към повече блясък и радост,— да, това е вече съвсем друго нещо. Едновременно чувствувам и лекота, и страх — предстои ми да направя една трудна стъпка и ще я направя. И тъй, напред! Напред по пътя!"
И тя закрачи или — с други думи — започна да пълзи и скоро излезе на един голям път, край който живееха хора. Тук имаше и градини с цветя, и бостани със зеле. Жабата седна да си почине край един бостан.
— Колко много същества има на тоя свят, които никога не съм виждала! И колко голям и хубав е самият свят! Само че трябва да го разгледам отблизо, а не да седя на едно място. И жабата се промъкна вътре в бостана. — Колко е хубаво тук! Каква зеленина!
— Да, зная много добре това! — каза гъсеницата, която седеше на едно зелево листо. — Моят лист е най-големият тук. Той закрива от очите ми половината свят, но аз мога и без тая половина.
— Куд-куд-куд-кудяк! — чу се наблизо и след малко в бостана влязоха няколко кокошки. Кокошката, която вървеше най-напред, се случи далекогледа. Тя забеляза веднага гъсеницата върху къдравия лист и я клъвна. Гъсеницата падна на земята и започна да се гърчи и извива. Кокошката я погледна най-напред с едното око, сетне с другото — тя никак не можеше да разбере какво означават тия гърчения.
— Да, тя не се гърчи от добра воля! — реши тя най-сетне и дигна главата си, за да клъвне още веднъж гъсеницата. Но в тоя миг жабата се изплаши толкова много, че изскочи под самия нос на кокошката.
— Ах, тя имала и съюзници! Къш, гадино проклета! — рече кокошката и си обърна гърба. — Не заслужава да си отварям устата за такова зелено червейче. Може дори и на гърлото ми да загорчи!
Останалите кокошки бяха на същото мнение и всички излязоха от бостана.
— Слава богу, изплъзнах се! — каза гъсеницата. — Ето какво значи да не губиш присъствие на духа. Но сега ми остава най-трудното: да се кача отново на моето зелево листо.
Къде е то?
Тогава малката жаба се приближи до нея, за да й помогне. Тя се радваше, че с грозотата си бе пропъдила кокошките.
— Какво искате да кажете? — попита гъсеницата. — Аз сама се спасих от опасността. У-у-у.не мога да ви гледам? Оставете ме, моля ви се, на спокойствие! Гледай ти,значи аз не мога да бъда спокойна дори в собствената си къща! Да , ето зелето, ето и моя лист. Чакай само да се изкача горе.
— Да, по-нагоре! — каза малката жаба. — По-високо! И тя чувствува също като мен, само че сега не е разположена — изплашила се е малко. Всички ние се стремим да се издигнем нагоре! — и жабата дигна главата си съвсем високо.
Върху покрива на селската къщичка отсреща стоеше един щъркел. Той тракаше с клюна си, тракаше и щъркелицата.
„Колко високо живеят те! — помисли си жабата. — Да мога да се изкача там!" В къщичката живееха двама млади студенти. Единият беше поет, другият естественик.Единият възпяваше радостно всяко прекрасно нещо — така, както то се отразяваше в сърцето му, възпяваше го в къси, ясни и звучни стихове. Другият се стремеше да проникне в самата същина на нещата, гледаше на всяко същество като на аритметическа задача, пресмяташе, умножаваше, искаше да узнае всички предмети както от външната, така и от вътрешната им страна и говореше за тях само с разсъдъка си. Той беше надарен с ясен ум и говореше за всичко с голямо увлечение. И двамата бяха добри и весели младежи.
— Ето една чудесна земна жаба! Прекрасен екземпляр! — каза естественикът. — Трябва да я сложа в спирт!
— Че ти имаш вече две! — отвърна студентът. — Остави я да се радва на живота.
— Но виж я колко е грозна! — рече първият.
— Ех, да беше скрит в главата й скъпоценният камък, аз сам бих ти помогнал да й разпорим търбуха! — каза поетът.
— Скъпоценен камък ли? — повториестественикът. — Вижда се, че много разбираш от естествена история!
— А нима не е хубаво онова народно поверие, което разправя,че в главата на жабата — най-отвратителното животно — се крие често най-скъпоценният камък? Нима туй също не се случва и с хората? Какъв скъпоценен камък притежаваше например Езоп? Ами Сократ?
Жабата не можа да чуе по-нататъшния разговор, но и това, което чу, тя разбра само наполовина. Двамата приятели отминаха и тя се спаси от опасността да попадне в спирта.
„И те говореха за скъпоценния камък! — помисли си жабата. — Добре, че го няма! Той щеше да ми причини доста неприятности."
В тоя миг откъм покрива на селската къщичка се чу тракане. Старият щъркел държеше реч, а неговото семейство гледаше накриво двамата студенти, които се разхождаха из бостана.
— Човекът е най-горделивото същество! — разправяше щъркелът. — Чуйте ги само как са се разбъбрали! Те не могат дори да тракат, а пък се гордеят с езика си! Няма що да се каже, хубав е тоя език, който след еднодневно пътуване става вече неразбираем! А ние се разбираме във всички кътчета на земята — и в Далечния север,и в Египет. Да, светът би могъл да съществува и без хората. Във всеки случай ние не чувствуваме никаква нужда от тях. Нам са нужни само жабчета и дъждовни червеи!
„Ето, туй се казва реч! — помисли си малката жаба. — Колко величествен е той и колко високо стои! Досега аз никога не съм виждала на такава висота! Ах, как хубаво плува!" — извика тя, когато щъркелът размаха криле и полетя във въздуха.
А щъркелицата продължаваше да разказва на децата си за Египет, за Нил и за чудната тамошна тиня. За малката жаба тия разкази бяха съвсем нови и увлекателни.
— Трябва и аз да отида в Египет! — каза тя. — Да иска само щъркелът или някое от децата му да ме вземе със себе си! Все и аз ще им се отплатя с нещо. Да, аз ще попадна непременно в Египет, на мен винаги ми върви. Наистина тоя вечен стремеж напред,
насладата, която той ми доставя — всичко туй е много по-хубаво от всякакъв скъпоценен камък в главата ми!
Жабата не знаеше, че тъкмо тоя вечен стремежбеше скъпоценният камък, който светеше в нейната глава.
В същия миг щъркелът връхлетя върху нея. Той видя жабата в тревата и я сграбчи не особено нежно с клюна си. Клюнът се затвори, вятърът засвири в ушите на жабата — туй беше твърде неприятно, но затова пък тя хвърчеше нагоре, към Египет!… И при тая мисъл очите на жабата светнаха и от тях сякаш отхвръкна искра.
— Квак! Ах!
Жабата умря, тялото й стана на малки късчета. Но къде отиде искрата от очите й?
Слънчевият лъч я улови, слънчевият лъч отнесе скъпоценния камък от главата на жабата.Къде?
Не питай за това естественика — попитай по-добре поета. Той ще ти го разправи като приказка и в тая приказка ще вземат участие и гъсеницата, и щъркеловото семейство. Представи си: гъсеницата се преобръща в какавида и от нея изхвръква чудно хубава пеперуда! Щъркеловото семейство отлита през планини и морета в далечната Африка, а сетне се връща по най-късия път пак в същата страна, на същия покрив. Да, това звучи по-чти невероятно и все пак е истина. Можеш да попиташ дори естественика — и той ще ти каже същото. Пък и ти сам го знаеш, защото си го виждал със собствените си очи.
А скъпоценният камък от главата на жабата?
Търси го в слънцето! Погледни го, ако можеш!
Но блясъкът на слънцето е ослепителен. Ние още нямаме такива очи, които биха могли да видят всичката хубост на света, ала един ден ще ги имаме и туй ще бъде най-вълшебната приказка, защото в нея ще участвуваме и самите ние.

Дванадесет пътника

aНавън беше люта зима. Ясното небе бе посипано със звезди, а въздухът бе чист и неподвижен.
— Тряс! — счупи някой една стара саксия о вратата на съседа.
— Бум! Бум! — изгърмя някъде пушка.
Хората празнуваха настъпването на Новата година. Градският часовник започна да бие полунощ.
— Тра-ра-ра-ра! — затръби рогът на пощальона.
Голямата пощенска кола се приближаваше към градските врати. Тя носеше дванайсет пътника, повече хора не можеше да побере: всички места бяха заети.
— Ура! Ура! — крещяха хората по къщите, където се бяха събрали да посрещнат Новата година. С последния удар на часовника те станаха от местата си с пълни чаши в ръце и започнаха да пият за здравето на Новата година.
— Здраве и щастие за Новата година! — чуваше се от всички страни. — На вас една хубава женица! На вас повечко пари! Край на всички скърби и неволи!
Такива бяха пожеланията на хората, които чукаха чашите си. А в това време пред градските врати спря пощенската кола с дванайсетте пътника.
Кои бяха тия пътници?
Всеки от тях имаше паспорт и багаж. Освен туй те носеха цял куп подаръци за мен, за теб и за всички жители на града. Кои бяха те, защо бяха дошли, какво бяха донесли?
— Добро утро! – извикаха пътниците на пазача пред градските врати.
— Добро утро! — отвърна пазачът, защото часовникът беше ударил вече полунощ.
— Вашето име? — попита пазачът тоя, който слезе пръв от колата.
— Вижте в паспорта и ще узнаете — отвърна първият пътник. Той беше здрав мъж в меча шуба и с подплатени обуща. — Аз съм тоя, на когото мнозина от хората възлагат големи надежди. Ела утре при мен: ще ти дам да се почерпиш за Новата година. Аз пръскам наляво и надясно пари, уреждам балове — цели тридесет и един бала! Повече нощи не мога да губя! Моите кораби са замръзнали в пристанището, но в кантората ми е топло и приятно. Аз съм търговец, наричат ме Януари и нося със себе си само сметки.
След него слезе вторият пътник. Той беше веселяк — луда глава. Имаше вид на театрален директор, на карнавален разпоредител — с една дума, личеше си, че е роден само за увеселения. Багажът му беше една голяма бъчва.
— С тая бъчва ще направим добър гуляй — каза той. — Аз обичам да веселя другите, а така също и самия себе си. Но аз живея всичко на всичко двадесет и осем дена. Наистина понякога ми прибавят още един ден, но туй не ме интересува. Ура!
— Тук е забранено да се вика! — рече пазачът.
— Това не се отнася за мен! Аз съм княз Карнавал и пътувам под името Февруари.
В тоя миг от пощенската кола слезе третият пътник. Той се държеше важно и бе дигнал високо главата си, защото беше роднина на „четиридесетте мъченици" и минаваше за предсказвач на времето. Тая длъжност, разбира се, не беше много доходна и затова той имаше твърде мършав вид.В петлицата му бе забодено букетче от мънички, съвсем мънички теменужки.
— Март, марш! — извика му четвъртият пътник и го удари по рамото. — Не чуваш ли!
Тичай скоро в караулната стая: там пият пунш, твоето любимо питие. Ето, оттук усещам миризмата му. По-скоро, по-скоро, господин Март!
Но туй не беше истина. Четвъртият говореше това само за да се избави от своя досаден другар. Сам той изглеждаше твърде голям мързеливец; не обичаше никак работата и използуваше най-малкия случай, за да празнува.
— Едно е само лошо: в света няма нищо постоянно! — каза Април.— Ту слънце грее, ту дъжд вали, хората ту пристигат, ту заминават. Аз съм агент по наемане на квартири, каня
на сватби, уреждам погребения — с една дума, мога и да се посмея, и да поплача. В куфара си нося летен костюм, но ще бъде смешно да го обличам. Сега да, ето какъв съм аз. За по-голяма тържественост ходя с летни чорапи и със зимни ръкавици.
След него от колата слезе една дама. 
— Госпожица Мая! — препоръча се тя.
Тя беше облечена в тънка лятна рокля и носеше галоши. Цветът на роклята й напомняше цвета на млади липови листа, а косата й бе обкичена с анемонии. От нея лъхаше такъв силен мирис на дива смола, че пазачът не можа да се сдържи и кихна!
— Наздраве! — извика му девойката.
Колко мила беше тя! И каква певица! Не театрална, не улична, а горска певица. Тя бродеше из свежите зелени гори и си пееше за собствено удоволствие.
— Сега иде младата дама! — извикаха седящите в колата.
И наистина от колата слезе млада дама — хубава, горда, нагиздена. През най-дългия ден на годината госпожа Юния даваше бал в къщата си, за да имат гостите време да изядат всички поднесени им закуски. Тя, разбира се, си има свой файтон, но пътуваше заедно с другите в пощенската кола, за да покаже, че не е горделива. Тя не пътуваше сама. С нея беше по-малкият й брат Юли.
Той беше тлъстичък господин в летен костюм и със сламена шапка. Багажът му не беше голям, защото при силна жега всеки товар досажда. Той носеше със себе си само бански гащички, а туй, разбира се, не бе много.
След тях слезе от колата самата им майка, госпожа Августа, продавачката на плодове, притежателка на много рибници, селянка в широка фуста. Тя беше дебела и пъргава, сама се грижеше за всичко и със собствената си ръка черпеше с бира работниците из полето.
— С пот на лицето ще изкарваш хляба си! Тъй е писано в библията! — каза тя. — Най-напред труд, а после разходки, танци, игри на чист въздух!
Да, чудна стопанка беше госпожа Августа.
След нея слезе пак мъж, художник пейзажист, господин Септември. Той се готвеше да покаже на гората, че листата й могат да променят цвета си и да станат чудно хубави. Стига само той да вземе четката — и гората ще почне да гори ту в пурпурни, ту в златни багри. Художникът можеше да свири с уста като щурец и беше голям майстор в работата си. Той украсяваше бирената си чаша с хмелни клончета — с една дума, разбираше от хубавото. Той свали от колата само една кутия с бои и това беше целият му багаж.
След него се яви един земеделец, който мислеше само за оран, сеитба и лов. Господин Октомври — тъй наричаха земеделеца, носеше пушка и водеше едно куче, а ловджийската му чанта беше пълна с орехи. Той имаше много багаж: беше помъкнал дори и един плуг. Разправяше нещо за селското стопанство, но от силната кашлица и охкане на съседа му не можеха да се чуят неговите думи.
Тоя съсед пък беше Ноември. Той имаше толкова силна хрема, че вместо кърпичка държеше под носа си цял чаршаф и все пак, според думите му, той трябвало да придружава работниците и да им търси работа за през зимата. Разбира се, Ноември не се съмняваше, че настинката му ще мине, щом започне да сече дърва, защото той беше най-добрият дървар от цялото дърварско сдружение. Вечер той работеше дървени кънки, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще има голяма нужда от тия троши-колена.
Най-сетне слезе и последният пътник — старата бабичка Декемврия с мангала. Тя трепереше от студ, но очите й блестяха също като звезди. Ръката й държеше една саксия, в която беше посадена малка елхичка.
— За това дръвче —каза тя — аз ще се грижа сама, за да може то да стане голямо и да стигне до тавана на Бъдни вечер. Тогава по него ще изникнат запалени свещици, златни ябълки и много други играчки. Моят мангал топли като печка. Аз ще извадя от джоба си книжката с приказки и ще почна да чета на глас. Тогава всички деца в стаята ще стоят мирно, а кукличките по елхата ще оживеят. Восъчният Дядо Мраз ще слезе долу и ще целуне поред всички хора в стаята. Той ще целуне така също и децата, които стоят отвън пред вратата и пеят коледарски песни.
— Сега колата може да мине! — рече пазачът. — Всички пътници слязоха от нея. Да дойде другата кола!
— Преди това нека дойдат дванайсетте гости при мен! — извика началникът на стражата. — Паспортите ще останат у мен. Те са издадени на всекиго само за един месец.
След изтичането на срока аз ще отбележа в паспорта и поведението. Господин Януари, моля, влезте!
И господин Януари влезе.
Когато измине годината, аз ще кажа какво донесоха тия дванайсет пътника и на теб, и на мен, и на всички останали. Сега още не зная това, пък и те сами не го знаят, защото времето, в което живеем, е много интересно и всеки месец ни носи хиляди изненади.

Новите дрехи на царя

aПреди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. За всеки час от деня той имаше особено облекло и както за другите господари казваха: „Те са в съвета”,тъй за него говореха винаги: „Сега царят се гизди в стаята си”.
В царската столица кипеше шумен, весел живот; всеки ден там пристигаха много чужденци. Веднъж между другите пришълци се явиха двама измамници; те се препоръчаха за тъкачи и разгласиха, че умеят да тъкат такива прекрасни платове, каквито човек не може никъде да намери, и че дрехите, съшити от тия платове, са не само необикновено хубави по цвят и по кройка, но се отличават още и с едно чудно свойство: те са невидими за ония хора, които не са достойни за заеманата от тях длъжност или пък са съвсем глупави.
„Ето ти дрехи за мен — помисли си царят. — Щом ги облека, ще мога веднага да познавам кой в моето царство е достоен да заема тая или оная длъжност; ще мога също тъй да различавам умните от глупавите. Да, аз без друго трябва да си заръчам дрехи от такъв плат.”
И той веднага даде на двамата измамници много пари, за да могат те да се заловят незабавно за работа.
Лъжливите тъкачи поставиха два стана и се престориха, че работят; ала всъщност становете им бяха празни. Те поискаха веднага най-хубава коприна и златна прежда, ала всичко туй скриха в торбите си и седяха до късна нощ пред празните станове.
„Искам да зная как върви работата” — помисли си царят, но се смути силно от мисълта, че глупецът или негодният за длъжността си човек не ще може да види чудния плат. За себе си, разбира се, той не се страхуваше, но все пак си мислеше, че ще е по-добре да изпрати най-напред друг някой. Всички в града знаеха вече какво чудно свойство притежаваше новият плат и всеки гореше от нетърпение да узнае дали неговият съсед е глупав или некадърен.
„Ще изпратя при тъкачите моя стар честен министър — помисли си царят. — Той най-добре от всички ще види какъв е тоя плат, защото той е умен и изпълнява прекрасно длъжността си.”
И старият честен министър отиде в стаята, където двамата измамници работеха на празните станове.
— Господи, помилуй! — извика той на себе си, като разтвори широко очи. — Та аз не виждам нищо! — Ала не посмя да каже това високо.
Двамата измамници го помолиха любезно да се приближи и го попитаха харесват ли му боите и шарките. В същото време те сочеха празния стан, а бедният старец продължаваше да пули очи и все пак не виждаше нищо, защото нямаше нищо за гледане.
„Господи, боже мой — мислеше той, — нима аз съм глупав? Никога не съм допущал това и никой не бива да го знае. Или може би съм негоден за длъжността си? Не, никому не трябва да разказвам какво съм видял.”
— Е, какво е вашето мнение? — попита един от тъкачите.
— О, прекрасно, чудесно! — извика старият министър, като гледаше през очилата си. — Какви бои, какви шарки! Аз ще кажа на царя, че вашият плат много ми харесва.
— Много ни е приятно да слушаме това — казаха тъкачите и започнаха да именуват цветовете и да обясняват шарките, а министърът слушаше внимателно и като се върна при царя, повтори му всичко с най-големи подробности.
Тогава измамниците поискаха още пари, коприна и златна прежда, за да продължат работата. Всичко туй те скриха пак в торбите си и продължаваха да седят пред празните станове.
Скоро царят изпрати пак един от най-честните си съветници, за да разбере как отива работата и скоро ли ще бъде готов платът. Ала с него се случи същото, каквото се случи с първия пратеник: той гледаше становете, но тъй като там нямаше нищо, не можа нищо да види.
— Какъв чудесен плат, нали? — попитаха измамниците и започнаха да показват и да обясняват великолепните шарки, които съвсем не съществуваха.
„Невъзможно е да съм глупав! — помисли си съветникът. — Тогава може би съм недостоен за длъжността, която заемам? Смешно наистина! Ала все пак не трябва да казвам туй на другите.”
И той започна да хвали плата, който не виждаше, и да се възхищава от прекрасните бои и великолепните шарки.
— Да, това е истинско чудо! — съобщи той на царя.
Всички в града говореха само за това — за чудния плат.
Най-сетне и сам царят пожела да види плата, докато е още на стана. С цяла тълпа избрани царедворци, между които бяха и двамата министри, той отиде при изкусните измамници, които започнаха да тъкат още по-усърдно на празните станове.
— Как, не е ли прекрасно това? — попитаха двамата царедворци, които бяха идвали
вече. — Погледнете само, ваше величество, какви шарки! — и те сочеха празните станове,
като мислеха, че другите наистина виждат плата. „Какво е това? — помисли си царят. — Та аз нищо не виждам. Това е ужасно! Нима съм глупав? Или пък не ме бива за цар? Но туй е още по-ужасно!”
— О, да, платът наистина е чудесен! — извика високо той. — Аз напълно одобрявам вашата работа.
И царят кимна с доволен израз на лицето си и започна да разглежда празните станове, защото не искаше да покаже, че нищо не вижда. Всички царедворци също гледаха и не виждаха нищо, както царят. Но всички повтаряха след него: „Платът наистина е чудесен!” И започнаха да го съветват да си направи дрехи от новия, великолепен плат за предстоящото голямо тържество. „Великолепно, прекрасно, чудесно!” — носеше се от уста на уста. Всички изказаха високо своя възторг, а царят провъзгласи измамниците за при¬дворни тъкачи.
Цялата нощ преди тържеството двамата измамници не мигнаха. Те запалиха повече от една дузина свещи и всички в града помислиха, че те бързат да свършат царските дрехи за определения срок. Измамниците се преструваха, че свалят плата от становете, сетне крояха с големи ножици из въздуха, шиеха с игли без конци и най-после казаха:
— Дрехите са готови!
Царят, придружен от царедворците, отиде да види чудните дрехи. Измамниците дигнаха ръце, като че държаха нещо, и казаха:
— Ето панталоните, ето дрехата, ето и мантията! Това облекло е леко като паяжина. Човек не го усеща на тялото си, ала в туй се крие всичката му хубост!
— Да! — извикаха всички царедворци, без да виждат нещо.
Не желае ли ваше величество да се съблече сега — рекоха измамниците. — Тъй ние ще ви премерим дрехите пред това голямо огледало. Царят се съблече, а измамниците се престориха, че му обличат поотделно всяка една от дрехите. И царят се въртеше на всички страни пред огледалото.
— Ах, как ви прилича, ваше величество! Колко хубаво ви стоят тия дрехи! — викаха всички. — Какви бои, какви шарки! Великолепни дрехи!
— Балдахинът, под който негово величество ще върви на тържеството, чака вече при вратата! — съобщи главният разпоредител.
— Аз съм готов! — каза царят. — Добре ми стоят, нали? — И той се обърна още веднъж пред огледалото, за да покаже на всички колко внимателно разглежда новите си дрехи.
Прислужниците, които трябваше да носят краищата на царската мания, се престориха, че дигат нещо от пода, сетне тръгнаха важно след царя с протегнати напред ръце. Те не смееха и да помислят, че не носят нищо.
Царят вървеше под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупаха хора и викаха:
— Ах, колко хубави са новите дрехи на царя! Каква чудесна мантия! Как хубаво му стои!
Никой не искаше да каже, че не вижда нищо, защото никой не искаше да мине за глупец или за некадърник. Нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.
— Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! — извика изведнъж едно дете.
— Господи, чувате ли какво казва невинното дете! — рече баща му и всички започнаха да предават думите на детето.
— Да, да, царят е съвсем гол! — извика най-сетне целият народ.
Царят беше поразен. Нему също се струваше, че народът е прав, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай!”
И прислужниците продължаваха да вървят все тъй тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.