приказки
Home » Tag Archives: Ханс Кристиян Андерсен (page 2)

Tag Archives: Ханс Кристиян Андерсен

Малката русалка

aДалече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.” И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!”
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.” — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Хвърчащият куфар

aЖивееше някога един търговец, който беше толкова богат,че можеше да постеле със сребърни монети цяла улица, та дори и една уличка като прибавка. Ала той не правеше това, защото умееше да се разпорежда по-добре с парите си. Случваше се да изхарчи една пара, а после да спечели от нея сто пари. Ето как умно живееше търговецът, докато най-сетне умря.
Всички негови пари наследи синът му, който обичаше веселия живот. Всяка вечер той ходеше на карнавал, правеше книжни змейове от банкноти, а така също и кръгове във водата, в която хвърляше златни монети вместо камъчета. По такъв начин парите трябваше скоро да се свършат, както се и случи. В края на краищата останаха му всичко на всичко четири сребърни петака, един стар халат и чифт пантофи. Сега приятелите му дори не го познаваха, защото се срамуваха да се покажат с него на улицата. Само един от тях, който имаше добро сърце, му изпрати един стар куфар и заръча да му кажат: „Прибери си багажа". Съветът беше добър, ала нямаше нищо за прибиране. Ето защо синът на търговеца влезе сам в куфара.
Но куфарът не беше прост, а особен. Трябваше само да се натисне бравата му и той хвръкваше във въздуха. Тъй направи и синът на търговеца. В същата минута куфарът се издигна с него през отворения прозорец към облаците и полетя надалеч. От време на време дъното пращеше и тогава пътникът потреперваше от страх, защото мислеше, че куфарът ще стане на парчета и той ще полети с главата надолу.Ала всичко това мина благополучно. Най-сетне синът на търговеца пристигна в земята на турците. Той скри куфара в гората под сухите листа и се запъти към града. Облеклото му не го смущаваше, защото всички турци бяха облечени като него — по халат и чехли.
На пътя му се изпречи кърмачка с бебе в ръцете.
— Хей, турска майчице! — извика той. — Какъв е тоя палат пред самия град с такива високи прозорци?
— Там живее султанската дъщеря — отвърна кърмачката. — Предсказали са й, че ще бъде много нещастна в женитбата, та затова никой не може да я види иначе освен в присъствието на султана и султанката.
— Благодаря! — каза синът на търговеца. След това той се върна в гората, седна в хвърчащия куфар, отлетя на покрива на палата и влезе през прозореца при царкинята.
Царкинята лежеше на дивана и спеше. Тя беше толкова хубава, че синът на търговеца не се стърпя и я целуна. Тогава хубавицата отвори очи и като го видя, се изплаши много. Но той й каза, че е турският бог, който е слязъл при нея от небето, и туй много й хареса.
Те седнаха един до друг и момъкът започна да й разправя приказки за очите й: че приличали на прекрасни тъмни езера, в които мислите плували като русалки. Разказа й приказка за нейното чело, което приличало на снежна планина.
Да, чудесни бяха тия приказки. След това той каза на царкинята, че я обича, и тя веднага се съгласи да се омъжи за него.
— В събота ще трябва да ми дойдеш пак на гости — рече тя. — Султанът и султанката ще бъдат при мене на чай. Те ще се зарадват много, като разберат, че аз ще се омъжа за турския бог. Ти само приготви по тоя случай някоя хубава приказка, защото моите родители са големи любители на приказките. Мама харесва поучителните, а пък татко обича веселите, за да се посмее малко.
— Да, аз ще донеса приказка вместо сватбен подарък — каза синът на търговеца и си отиде. Ала преди да си тръгне, царкинята му подари една сабя, направена от златни монети, и тая сабя му дойде тъкмо навреме.
И той изхвръкна навън, купи си нов халат и отиде, та седна в гората да измисли при¬казката, която трябваше да разкаже в събота. А туй съвсем не беше тъй лесно, както могат да си помислят някои.
И все пак приказката беше готова, и то тъкмо в събота.
При царкинята го чакаха вече за чай султанът, султанката и всички придворни. Приеха го много добре.
— Ще ни разправиш ли сега някоя приказка — рече султанката, — някоя дълбокомислена и поучителна приказка?
— Но същевременно да бъде и такава, че да се посмеем — добави султанът.
— С удоволствие — отвърна синът на търговеца и започна да разказва. Нека го чуем и ние:
Имаше някога едно снопче кибритени клечки, които се гордееха много със знатния си произход. Техният родоначалник, сиреч големият бор, от който бяха нарязани, беше някога голямо, старо дърво в гората. Кибритените клечки лежаха на полицата между ог-нивото и чугуненото гърне и приказваха за своята младост.
— Когато ние живеехме още на зеленото клонче — говореха те, — ех, че живот беше!
Всяка сутрин и вечер пиехме брилянтов чай, наречен роса. Цял ден слънцето ни светеше, ако денят беше слънчев, и всички малки птички трябваше да ни разказват приказки. Ние знаехме много добре, че сме богати, защото другите дървета бяха облечени само през лятото, а нашето семейство имаше достатъчно средства, за да носи зелена дреха както лете, тъй и зиме. Ала ето че веднъж дойдоха дървари. Започна се голяма сеч и нашето семейство бе насечено на парчета. Родоначалникът ни стана главна мачта на един великолепен кораб,кой то тръгна да обикаля света, другите клончета се пръснаха на разни страни, а ние трябва¬ше да дадем светлина на хората. Ето по какъв начин попаднахме тук в кухнята, макар че произхождаме от знатен род.
— Моята съдба е по-друга — каза чугуненото гърне, което лежеше до кибритените клечки. — Откакто съм се появило на божия свят, мене вечно ме чистят и ме слагат на огъня. Аз се грижа за прехраната и затова съм най-видната личност в тая къща. Едничкото ми удоволствие е да седя следобед на полицата чистичко и измитичко и да водя с приятелите си разумен разговор. С изключение на ведрото, което от време на време излиза в двора, всички ние сме истински домоседи. Новини ни носи кошницата за хранителни продукти, но тя говори твърде свободно за правителството и за народа. Неотдавна тук имаше едно старо гърне. То слушаше постоянно нейните свободни приказки, докато най-сетне го хвана страх, търкулна се от полицата и се разби на парчета. Да, това гърне беше съвсем кротко, уверявам ви!
— Стига си бъбрало! — прекъсна го огнивото, като чукна кремъка и хвърли няколко искри. — Тая вечер трябва да прекараме по-весело.
— Да, да, нека поприказваме кой от всички ни е най-знатен — рекоха кибритените клечки.
— Не, аз не обичам да говоря за себе си — възрази гърнето. — По-добре ще бъде да уредим литературна вечер. Аз ще почна пръв. Ще разкажа из живота си нещо такова, което всеки ще разбере. Туй ще бъде много весело Слушайте сега!… На брега на Балтийско море под сянката на датските букове…
— Чудесно начало! — извикаха всички чинии.— Тоя разказ ще се хареса навярно на всекиго.
— Там прекарах аз младините си у едно тихо семейство — продължаваше гърнето. — Всеки ден в тоя чист дом чистеха покъщнината и миеха дъските, а всеки две седмици слагаха на прозорците чисти пердета.
— Колко мило разказвате — рече метлата. — Личи си, че говори особа, която е живяла дълго сред женско общество. От разказа, знаете, лъха нещо чисто.
— Да, туй се чувствува изведнъж — обади се ведрото и от удоволствие подскочи тъй, че плисна на пода вода.
А гърнето продължи разказа си, чийто край беше също тъй хубав, както и началото. Всички чинии затракаха от удоволствие, а метлата измъкна из сметта едно стръкче магданоз и закичи с него гърнето. Тя знаеше много добре, че тъй ще разсърди другите.
„Днес го кича аз — мислеше си метлата, — а утре то мен ще закичи."
— Хайде сега да танцуваме — рече машата и започна да подскача. Боже, колко високо можеше да дига тя краката си! — Ами мен няма ли да закичите? — попита машата. И понеже тя каза това, закичиха и нея.
„Какви простаци са всички тук!" — помислиха си кибритените клечки.
След това самоварът трябваше да пее, но той отказа, като се извини, че е изстинал и че може да пее само когато кипи. Разбира се, така той искаше да си придаде важност. Самоварът не желаеше да пее другаде освен на масата на господарите.
На прозореца лежеше едно старо гъше перо, с което обикновено пишеше готвачката.
В него нямаше нищо забележително освен това че бе изцапано с мастило. Ала тъкмо с туй перото се и гордееше.
— Ако самоварът не иска да пее — каза то, — тогава няма защо да настояваме. Тук до прозореца стои в клетка славей. Да помолим него да ни изпее нещо. Той наистина не е учен, но днес ние не ще бъдем придирчиви.
— Аз смятам, че е крайно неприлично да слушаме една чужда птица — рече медният чайник, който се мислеше за кухненски певец и беше роднина на самовара. — Мигар туй е патриотично? Нека каже кошницата!
— Аз съм възмутена! — каза кошницата. — Вие дори не можете да си представите колко съм възмутена! Прилично ли е да се прекарва тъй вечерта? Не е ли по-разумно да въдворим реда в къщи? Тогава всеки би отишъл на мястото си, а пък аз бих наглеждала всички ви. Ето туй се казва работа!
— Да, да! Да се заловим за работа! — чуха се гласове от всички страни. Ала в тая минута вратата се отвори и вътре влезе готвачката. Всички се умълчаха. Никой не смееше да каже думица. Въпреки туй всяка съдина съзнаваше на що е способна и колко е знатна. „Стига само да исках — мислеше всеки за себе си, — вечерта щеше да излезе много весела." Готвачката взе кибритените клечки и запали с тях огъня. Боже, как пламнаха те и колко силно загоряха!
„Нека всеки види сега, че ние сме първи — помислиха си кибритените клечки. — Ка¬къв блясък излиза от нас! Каква светлина!" — И след туй те изгоряха…
— Чудесна приказка! — извика султанката. — Сякаш аз сама бях в кухнята, при кибритените клечки. Да, ние ще ти дадем нашата дъщеря.
— Разбира се! — рече султанът. — Още в понеделник ти ще се ожениш за нея.
И тъй денят на сватбата бе определен. В навечерието целият град пламна в празнични светлини. На народа хвърляха кравайчета и медени питки. Уличните хлапета се дигаха на пръсти, викаха „ура!" и свиркаха с уста. С една дума, всичко беше великолепно.
„Трябва и аз да направя нещо за народа!" — помисли си синът на търговеца.
И той купи ракети, жабешки бомбички и бенгалски огън, сложи всичко туй в куфара и се издигна във въздуха.
Пуф! Паф! Ех, че хубаво засвяткаха ракетите! Разнесе се гръм и трясък.
Всички турци заскачаха от удоволствие и чехлите им захвърчаха над главите. Такива чудеса във въздуха те никога не бяха виждали.Сега се увериха, че за царкинята наистина ще се жени самият турски бог.
Когато синът на търговеца се върна с куфара си в гората, помисли: „Трябва да отида в града и да видя какъв успех е имал моят подвиг".
Господи, какво ли само не му разказаха за ракетите! Всеки, към когото се обръщаше с въпрос, разказваше по своему. Ала всички бяха съгласни, че зрелището е било великолепно.
— Аз видях с очите си турския бог — говореше един. — Очите му са като сияйни звезди, а брадата му — като пенлива вълна.
— Той летеше в огнен плащ — уверяваше друг, — а из гънките на плаща му надничаха прекрасни мънички ангелчета.
Да, чудни неща чу той за себе си. А на следния ден трябваше да отпразнува сватбата.
Отиде синът на търговеца пак в гората, за да седне в куфара, ала… куфара го нямаше. Той беше изгорял. В него бе паднала искра от ракетите, беше го запалила и превърнала в купчина пепел. Синът на търговеца не можеше вече да лети, не можеше да отиде по въздуха при своята невеста.
Тя стоеше цял ден на покрива и го чакаше. Чака го навярно и до днес. А той скита по белия свят и разправя приказки. Само че вече не тъй весели, както приказката за кибритените клечки.

Старата къща

aЕй там, в края на улицата, се издигаше стара, много стара къща. Тя беше на около триста години — за това свидетелствуваше надписът, изрязан върху лицето на къщата, сред лалета и хмелни клончета. Там можеше да се прочете и цяло едно стихотворение, написано със старинни букви, а над прозорците бяха изрязани в дървото най-различни глави с раз¬кривени образи. Горният кат на къщата се издаваше доста напред над долния, а под самия покрив имаше водосточна тръба с глава на змей. Дъждовната вода трябваше да тече из устата на змея, ала изтичаше из корема му, защото тръбата беше пробита.
Всички други къщи по тая улица бяха съвсем нови и чисти, с големи прозорци и с гладки стени. Самият им вид показваше, че те не искаха да имат нищо общо със старата къща. Навярно те си мислеха: „Дълго ли още ще стърчи тя за срам на цялата улица? Тя се издава тъй много напред, че закрива гледката от нашите прозорци. А пък стълбата й! Тя е широка като стълба на палат и висока като стълба на камбанария. Железните й решетки напомнят вход на гробница, а бакърените главички по тях… не, туй е истинско безобразие!"
Точно срещу старата къща също се издигаха нови хубави къщи и те бяха на еднакво мнение с другите. Ала на прозореца на една от тия къщи седеше малко момченце със сочни, румени бузички и с ясни, светли очички. На него му харесваше много старата къ¬ща — както на слънчева светлина, така и при лунно сияние. Момченцето можеше да седи дълго на прозореца, да гледа стената с разкъртената мазилка и да си представя най-чудновати картини от миналото, когато улицата е имала съвсем друг вид: с широки стълби пред къщите, с корнизи и с островърхи покриви. То виждаше войници с копия в ръцете и водосточни тръби като дракони и крилати змейове… Да, тая къща заслужаваше дълго да я гледа човек! В нея живееше един старец, който носеше кожени панталони до коленете, дълго палто с големи медни копчета и перука — истинска, хубава перука! Всяка сутрин при него идваше друг старец, който чистеше стаята му и изпълняваше неговите поръчки. През останалото време на деня старият господин биваше съвсем сам в старата къща. Понякога той отиваше до прозореца и поглеждаше на улицата. Тогава момченцето му кимаше с глава, старецът му отвръщаше и по тоя начин те се запознаха и сприятелиха, макар че не бяха разменили нито дума помежду си.
Веднъж момченцето чу как неговите родители казаха:
— Добре би живял нашият стар съсед, ако не беше тъй самотен!
На следния неделен ден момченцето загъна нещо в хартия, излезе на улицата и спря слугата на стареца, който минаваше в това време край него.
— Слушай! — каза му то. — Занеси, моля ти се, това на стария господин отсреща. Аз имам два оловни войника — ето тук е единият. Дай му го, за да не бъде тъй самотен.
Старият слуга кимна радостно с глава и занесе оловния войник в старата къща. После същият слуга отиде при момченцето и го запита дали желае да дойде на гости у старе¬ца. Родителите позволиха и момченцето отиде у съседа.
Медните главички по оградата на стълбата блестяха по-силно от друг път. Изглеждаше, че те бяха отново излъскани в чест на госта. Тръбачите пък, изрязани върху вратата между лалетата, сякаш свиреха с всичка сила: бузите им бяха издути повече, отколкото по-рано. Да, те тръбяха: „Тра-та-та-та… малкото момченце иде… Тра-та-та-та!" И след това вратата се отвори. Коридорите бяха украсени със старинни портрети на рица¬ри в железни брони и на дами в копринени рокли. Броните дрънкаха, копринените рокли шумяха. Сетне се откри и стълбата. Отначало тя водеше нагоре, после се извиваше малко надолу и най-сетне излизаше на един балкон, който наистина не се крепеше вече много здраво. По него се виждаха големи дупки и дълги цепнатини, ала из тях се промушваха лис¬та и трева, защото целият балкон, дворът и стените бяха обрасли в такава гъста зеленина, та изглеждаше, че човек се намира в градина. Тук имаше старинни саксии, украсени с глинени глави и с магарешки уши също от глина. Цветята в тях растяха на пълна свобода. В една саксия растеше карамфил.Той беше пуснал зелени стръкчета на всички страни и сякаш говореше съвсем ясно: „Ветрецът ме милва, слънцето ме целува и ми обещава за неделя мъничко цветче — мъничко цветче за неделя!"
Сетне те влязоха в една стая, чиито стени бяха покрити със свинска кожа, а върху ко¬жата бяха отпечатани златни цветя.
„Позлатата се изтрива, свинската кожа остава" — говореха стените.
В тая стая имаше столове с високи облегала, с резба и с дръжки от двете страни. „Седнете! — говореха те. — Ох, нещо пращи в нас! Сега и ние ще заболеем от ревматизъм като стария шкаф! Ревматизъм в гърба, о-ох!"
И след това малкото момченце влезе в стаята, където седеше старецът.
— Благодаря ти за оловния войник, малки приятелю, благодаря ти и за това, че дойде при мен — рече старецът.
— Благодарим, благодарим! — казваха всички мебели. Тук имаше толкова столове, маси и канапета, че те си пречеха едни на други, когато искаха да погледнат момченцето.
Върху стената висеше портрет на хубава млада жена с весело лице, но със старомодна прическа и рокля: косите й бяха напудрени, а роклята й бе надиплена на безброй гънки. Тя не изказа благодарност, ала с кротките си очи погледна ласкаво малкото момченце, което попита веднага стареца:
— Отде си взел тази картина?
От дюкянчето на вехтошаря — отвърна старецът. — Той има много такива портрети, на които никой не обръща внимание, защото изобразените по тях хора са отдавна измрели и погребани. Ето и тая жена е умряла преди петдесет години, но някога аз я познавах. Под портрета висеше китка от увехнали цветя. Навярно и те бяха на петдесет години, защото изглеждаха много стари. А махалото на големия часовник се клатеше напред-назад, стрелките се въртяха и всичко в стаята ставаше от минута на минута по-старо, без някой да забележи това.
— У дома казват — рече момченцето, — че ти си много самотен.
— О — отвърна старецът, — старите спомени ме посещават постоянно и с тях идват при мене толкова познати лица и образи!.. А ето че сега дойде и ти! Не, аз си живея много добре!
И след това той сне от полицата книжка с картинки. Тук бяха изобразени дълги процесии, най-чудновати коли, каквито днес не се срещат, войници, приличащи на момчета от карти за игра, и граждани с развети знамена. На знамето на шивачите беше нарисувана ножица, придържана от два лъва. Обущарите имаха знаме без обуща, но затова пък там бе изрисуван двуглав орел, защото обущарите правят всичко в чифтове. Да, много забавна беше тая книжка.
Старецът отиде в другата стая, за да вземе сладко, ябълки и орехи. Наистина в тая стара къща човек се чувствуваше много добре.
— Аз не мога да остана тук — рече оловното войниче, което стоеше върху сандъка. — Тук е тъй пусто и тъй тъжно! Когато свикнеш със семейния живот, такава самота е просто непоносима. Аз нямам сили за това. Дните са ужасно дълги, а нощите нямат край. Тук не е като у вас, където твоите родители си приказват весело, а вие, децата, дигате шум до бога. Колко пусто е тук при стареца! Може би ти мислиш, че някой го целува, че го милва или че му прави елха за Нова година? Много се лъжеш. Него го чака само гробът!… Не, аз наистина не мога да изтърпя такъв живот.
— Ти не трябва да си представяш всичко тъй лошо — отвърна малкото момченце. — Според мен, в тая къща се живее чудесно, а освен това старите спомени довеждат тук толкова познати гости.
— Но аз не ги виждам и не ги познавам — каза оловното войниче. — Аз не мога да остана тук!
— Ти трябва да останеш! — заповяда момченцето.
В тая минута старецът влезе с весела усмивка в стаята, донесе чудесно сладко, ябълки и орехи. И тогава момченцето престана да мисли за оловното войниче.
Доволно и щастливо се върна то у дома си. Минаваха дни и седмици, а от старата къща пращаха поздрави на момченцето и то изпращаше поздрави на стопанина на старата къща. След туй момченцето отиде отново на гости у стареца.
Тръбачите върху вратата затръбиха пак: „Тра-та-та! Малкото момченце дойде! Тра-та-та!" И мечовете, и броните на старите рицарски портрети дрънкаха, копринените рокли шумяха, свинската кожа говореше, а старите столове скърцаха и пъшкаха от ревматизма в гърба си: „Ох!" Всичко беше досущ еднакво, както първия път, защото в старата къща часовете и дните с нищо не се различаваха помежду си.
— Не, аз не мога да остана повече тук! — каза оловното войниче. — Аз плаках с оловни сълзи. Тук е много тъжно! По-добре е да отида на война и да загубя там ръцете и краката си. Все пак ще има някаква промяна. Сега аз зная какво нещо са спомените, които водят със
себе си познати хора. Те посетиха и мен и, повярвай ми, туй беше приятно само в началото.
Но накрая те ме доведоха дотам, че аз насмалко щях да се хвърля от сандъка. Аз видях теб и близките ти тъй ясно, сякаш вие бяхте наистина тук. Стори ми се, че беше пак неделна утрин и вие, децата, стоите в трапезарията. Татко ви и майка ви бяха също при вас.
Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе двегодишната ви сестричка Мария, която започва веднага да танцува, щом чуе музика или пеене. И сега тя започна да повдига крачетата си и да играе, без да може да попадне в такта, защото вие пеехте много бавно. Отначало тя застана на един крак и изпъна главичката си напред, сетне застана на другия и пак изпъна главичката, ала танцът не вървеше. Вие всички бяхте много сериозни и аз не можах да се удържа, разкисках се и паднах на масата. На челото си още имам подутина, но тъй ми се и падаше. Всичко туй и още много други неща, които съм виждал, слушал и преживял във вашето семейство, изпъкват сега пред очите ми. Ето какво нещо са спомените… Кажи ми, пеете ли вие още в неделни дни? Разкажи ми нещичко за мъничката Мария. Ами как живее моят приятел, другият оловен войник? Ето туй се казва щастливец!.. Не, аз не мога да остана повече тук!
— Ти си подарен и трябва да останеш! — каза момченцето. — Мигар не можеш да разбереш това?
В тоя миг влезе старецът с едно сандъче, в което имаше най-различни предмети: кутийки, шишенца, стари карти за игра — големи и позлатени, каквито днес няма. Старецът показа на госта си още много други сандъчета и чекмеджета, а сетне отвори и старото пиано, на чийто капак отвътре бе изрисуван пейзаж. Под пръстите на стареца пианото издаваше глухи, трептящи звуци и сам той започна да пее тихо някаква тъжна песничка.
— Тая песен пееше някога тя! — каза той, като посочи портрета, купен от вехтошаря. И очите на стареца блестяха.
— Искам да отида на война! Искам да отида на война! — закрещя изведнъж оловното войниче и се хвърли на пода.
Но къде потъна то? Търси го и старецът, търси го и момченцето — никъде го нямаше.
— Ще го намеря после — рече домакинът. Но той не можа да го намери, защото подът имаше много дупки и цепнатини. Оловното войниче бе паднало в една от тях и остана да лежи там като в отворен гроб.
Вечерта малкото момченце се върна в къщи. Мина тая седмица, минаха и много други седмици. Настъпи зима. Прозорците замръзнаха и момченцето трябваше да дъха по стъклата им, за да гледа през разтопената дупчица старата къща. Всички нейни извивки и надписи по стените бяха покрити със сняг, дори стълбата беше цяла заснежена, сякаш в къщата не живееше никой. И в нея наистина нямаше никой: старецът бе умрял.
Привечер пред вратата на къщата спря погребална кола, в която сложиха ковчега, и старецът замина за семейната гробница извън града. Никой не вървеше след колата, защото всички приятели на покойника бяха отдавна измрели. Само малкото момченце изпрати подире й една въздушна целувка.
След няколко дни в старата къща обявиха разпродажба и момченцето видя от прозореца си как изнесоха старите портрети с рицарите и дамите, саксиите с дългите уши, старите столове и шкафове. Всички тия неща попаднаха у разни хора. Портретът на хубавата жена, купен от вехтошаря, се върна пак в дюкянчето му и си остана там, защото никой вече не си спомняше за жената и никой нямаше нужда от тоя портрет.
През пролетта бе срината и старата къща като никому ненужна вехтория. От улицата можеше да се надникне право в стаята, дето кожената обвивка по стените висеше на парцали, а буйната зеленина на балкона продължаваше да обгръща съборените греди. След това мястото, дето се намираше старата къща, бе грижливо разчистено.
— Отдавна трябваше да стане това! — казаха съседните къщи.
Минаха много години и на улицата се издигна нова великолепна къща — с големи про¬зорци и с бели, гладки стени. А на мястото на старата къща се раззелени градинка с желязна ограда и с желязна вратичка. Тя беше много хубава. Минувачите се спираха и надничаха през оградата. Врабчетата кацаха на рояци по дивата лоза, чуруликаха силно и си разправяха разни истории — но не за старата къща. Те не я помнеха вече, защото оттогава бяха минали много години — толкова много, че малкото момче успя да стане възрастен човек и при това такъв хубавец, че неговите родители не можеха да му се нарадват. Той се ожени и се премести веднага с жена си в новата къща с градинката. Той стоеше до своята жена и я гледаше как посажда в земята едно хубаво полско цвете и затиска рохкавата пръст с ръката си.
— Ах! Какво е това? — извика тя изведнъж, като се убоде. Из меката земя стърчеше нещо остро. Туй беше — ха сега познайте! — да, туй беше оловното войниче, същото онова войниче, което се беше изгубило в стаята на стареца и дълго се бе търкаляло между чакъла и сгурията. То бе прекарало много години в земята.
И младата жена избърса войничето най-напред с един зелен лист, сетне с тънката си носна кърпичка. И оловното войниче се почувствува тъй, като че бе отворило очи след дълъг припадък.
— Покажи ми го! — рече младият човек и поклати усмихнат глава. — Невъзможно е да бъде същото. Но то ми спомня историята за едно оловно войниче от дните на моето детинство.
И той разправи на жена си за старата къща, за стареца и за войничето, което бе изпратил на стареца, за да не бъде тъй самотен. И неговият разказ беше тъй жив, че в очите на младата жена блеснаха сълзи.
— А може пък туй да е същото оловно войниче — каза тя. — Аз ще го запазя като спомен за всичко, което ми разправи. Но ти трябва да ми покажеш гроба на стареца.
— Да, ако го знаех къде е! — отвърна младият човек. — Никой не знае тоя гроб. Всички приятели на стареца бяха измрели и никой не се погрижи за гроба му. А аз бях тогава съвсем малко дете.
— О, колко страшно е да бъдеш толкова самотен! — въздъхна тя.
— Да, страшно е — рече оловното войниче, — но затова пък е много хубаво, когато не си забравен!
— Много е хубаво! — разнесе се някакъв глас наблизо; ала само оловното войниче разбра, че тия думи изрече парчето кожа от някогашната стена на старата къща. Всичката по-злата по него се беше изтрила и самата кожа бе заприличала на топка влажна земя, ала все пак тя си имаше свое мнение, което изказа гласно:
— Позлатата се изтрива, свинската кожа остава.
Но оловното войниче не вярваше това.

Елата

aВгората растеше хубава малка елха. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки – ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя дори не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като мъниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха:
- Ей, че е хубава тая малка еличка!
Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.
След година тя порасна с още едно колелце, а през другата – с още едно. Тъй е с всички ели – по броя на колелцата може винаги да се узнае на колко са години.
- Ах, да бях и аз толкова голяма като другите дървета! – въздишаше еличката. Тогава
бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър,
щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!
И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето.
Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката – каква обида! Ала минаха още две години и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.
„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво – има ли на света по-хубаво от това?" – мислеше си еличката.
Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.
Къде? Какво ставаше с тях?
Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше.
- Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали?
Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:
- Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови ко-раби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?
- Ах, кога ще стана и аз толкова голяма, че да тръгна по морето! Но що е туй – море, на какво прилича то?
- Трябва да ти разправям надълго и нашироко – отвърна щъркелът и хвръкна.
- Радвай се на младостта си! – говореха слънчевите лъчи на еличката. – Радвай се на твоя растеж и на силите, които кипят в теб.
И Вятърът целуваше дръвчето, а росата го обливаше със сълзи. Но еличката не умееше да цени нищо.
Наближаваше Коледа. В гората започнаха да секат няколко съвсем млади дръвчета. Някои от тях бяха дори много по-малки от нашата еличка, която гореше от нетърпение да порасте по-скоро. Всички отрязани ели бяха чудно хубави – клоните им никой не откъсна. Натрупаха ги веднага в една кола и ги изнесоха от гората.
- Къде ли ще ги носят? – запита еличката – Те не са по-големи от мен, а една дори е по-малка! И защо не им откъснаха клоните? Накъде ли заминаха?
- Ние знаем! Ние знаем! – изчуруликаха врабчетата – Ние бяхме в града и надничахме през прозорците. Сега знаем къде отидоха те. О, те са на такава почит, че за туй не може и да се говори. Ние гледахме през прозореца и видяхме как сред топли стаи те стоят украсени с най-прекрасни неща – с позлатени ябълки, с медни кравайчета, с играчки и хиляди свещи.
- А после? – попита еличката, като потрепера с всичките си клончета. – А после? Какво стана после с тях?
- Повече не можахме нищо да видим. Ала и туй, което видяхме, беше тъй хубаво!
„Може би и аз ще имам това щастие! – помисли си с радост еличката. – Да, туй е още
по-хубаво, отколкото пътуване по море. Ах, колко тежко е да чакаш! Дано дойде по-скоро Коледа! Ето сега аз съм също тъй голяма, както ония ели, които отсякоха миналата година! Ах, кога ли ще легна и аз най-сетне в колата? Кога ли ще застана сред топлата стая, окръжена с всичкото великолепие? Ами после?… После навярно ще бъде още по-хубаво, иначе защо ще ме кичат? Да, разбира се, после ще бъде още по-хубаво… Какво ли ще бъде? Ах, как ме измъчва тая неизвестност! Сама не зная що става с мен!"
- Радвай ни се! – казаха и въздухът и слънчевият лъч. – Радвай се на младостта си и на
горската шир!
Ала еличката не можеше да се радва спокойно, тя все растеше и растеше. И зиме, и лете тя стоеше облечена в зелената си премяна и всички, които я виждаха, казваха:
- Колко хубаво дръвче!
Най-сетне настъпи Коледа и първа отсякоха нашата еличка. Дълбоко, в самата й сърцевина се заби брадвата, еличката изохка и падна на земята. Тя чувстваше силна болка и слабост и не можеше да мисли вече за никакво щастие. Мъчно й беше да се раздели с родната гора, с мястото, където беше израснала – да, тя знаеше, че никога вече не ще види своите другарки, малките храстчета и цветя, които растяха наоколо, а може би не ще види и птичките! Да заминеш – тъжно бе това!
Еличката дойде на себе си едва когато я сложиха в един двор заедно с много други дръвчета. Тогава някой извика:
- Каква хубава еличка! Тъкмо такава ни трябва!
Дойдоха двама нагиздени мъже и отнесоха дръвчето в голяма хубава стая. По стените бяха накичени картини, а до печката от лъскави плочки стояха големи китайски вази с лъвове на похлупака. Тук имаше столове – люлки, копринени канапета и големи маси, отрупани с албуми, книжки и играчки за няколкостотин талера – тъй поне разправяха децата. Елата сложиха в едно голямо буре с пясък, ала никой не можеше да разбере, че това е буре, защото то беше обвито в зелено платно и бе поставено върху голям шарен килим. 0, как трепереше бедната ела! Какво ли ще стане сега?… Дойдоха млади момичета и почнаха да я кичат. Върху клончетата окачиха мънички люлчици, изрязани от цветна хартия и пълни с бонбони и сладки; ето, по дръвчето израснаха позлатени ябълки и орехи, залюляха се и куклички – също като живи човечета. Такива кукли елата никога не беше виждала. Най-сетне по клончетата налепиха стотици червени, сини и бели свещици, а на самия връх на дръвчето изгря голяма звезда от златен варак.
- Как ще блесне елата довечера, когато запалим свещите! – казаха всички.
„Ах, – помисли си елата – дано настъпи по-скоро вечерта, та да запалят свещите. Какво ли ще стане след това? Дали не ще дойдат дърветата от гората, за да ми се порадват? Дали не ще долетят врабчетата, за да надникнат през прозорците? А може и да пусна корен в това буре и да си стоя все тъй накичена и зиме, и лете?"
Да, няма що да се каже, много нещо искаше еличката. От голямо нетърпение дори я заболя кората, а тая болка за дървото е също тъй неприятна, както е главоболието за хората.
Най-сетне свещите бяха запалени. Какъв блясък, какво великолепие! Елата затрепера тъй силно с клоните си, че един от тях се подпали от близката свещ и зелените му игли запращяха.
- Ай! Ай! – завикаха момичетата и изгасиха мигом огъня.
Сега елата не смееше дори да помръдне. 0, туй беше истинско мъчение! Ала тя се страхуваше толкова много да не изгуби нещо от своята украса!
Всичкият този блясък я беше съвсем замаял… Изведнъж двукрилата врата се разтвори широко и цял рояк деца се втурнаха тъй силно в стаята, като че искаха да съборят дървото. След тях влязоха бавно възрастните. Децата застанаха пред елата и онемяха от учудване, ала това продължи само минута. После се дигна страшен шум. Децата започнаха, да играят около дървото и да късат един по един подаръците.
„Какво правят те? – мислеше си еличката. – Що значи това?"
Свещиците догаряха до самите клончета. Изгасиха ги една след друга и после децата получиха разрешение да оберат дървото. Ех, как се нахвърлиха те отгоре му! Всички клончета запращяха и ако елата не беше закрепена за тавана със златна звезда, навярно щяха да я съборят на земята.
Децата скачаха и си играеха с хубавите си играчки. На елата никой вече не обръщаше
внимание. Само старата бавачка се приближи още веднъж до нея, и то само за да види да-ли не е останала между клончетата някоя ябълка.
- Приказка! Приказка! – завикаха децата и задърпаха към елата един малък дебел човек.
Той седна под дървото и каза:
- Ето ни сега в гората! Ще ни слуша и еличката! Но ще ви разкажа само една приказка. Коя искате: за Иведе-Аведе или за Клумпе-Думпе, който макар да паднал от стълбата, все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
- За Иведе-Аведе! – закрещяха едни.
- За Клумпе-Думпе! – запискаха други.
Дигна се страшна олелия и шум. Само еличката стоеше мълчалива и си мислеше: „Мигар аз не ще взема участие в играта?" Тя не разбираше, че беше свършила работата си и че никому вече не беше потребна.
И дебелият човек разказа за Клумпе-Думпе, който паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
Децата запляскаха ръце и закрещяха:
- Още! Още!
Те искаха да чуят и приказката за Иведе-Аведе. ала дебелият човек не пожела да разказва повече.
Елата стоеше дълбоко замислена – горските птички никога не бяха й разказвали такова нещо. „Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак се оженил за царската дъщеря! Гледай ти какви работи ставали по света! – мислеше елата и вярваше, че туй е самата истина, защото приказката бе разказана от такъв почтен господин. – Пък кой знае! Може и аз някога да падна от стълбата и да достигна до големи почести!" И еличката си представяше с радост как на следния ден ще я украсят отново със свещи, играчки, злато и плодове.
„Утре вече няма да треперя! – мислеше си тя. – Аз само ще се радвам на моето великолепие. Утре ще чуя пак приказката за Клумпе-Думпе, а може би и за Иведе-Аведе."
И цяла нощ елата стоя замислена и мълчалива.
На сутринта в стаята влязоха слугата и слугинята.
„Сега ще почнат да ме кичат отново!" – помисли си елата. Ала те я измъкнаха от стаята, повлякоха я нагоре по стълбата и я тикнаха в най-тъмния ъгъл на тавана, дето не проникваше дори дневна светлина.
„Що значи това? – помисли си елата, – Какво ще правя тук? Какво ще слушам и гледам?" – И тя се облегна о стената и все мислеше и мислеше. Затова тя имаше много време: минаваха дни и нощи, а никой не се сещаше за нея. Само веднъж на тавана дойде някакъв човек да остави няколко големи куфара. Дръвчето стоеше съвсем настрана – него сякаш го бяха забравили.
„Сега навън е зима – мислеше елата. Земята е твърда и покрита със сняг, затова и хората не могат да ме посадят и да искат, и ме държат тук до пролетта. Колко умно е туй! Колко добри са хората. Само да не беше тук толкова тъмно и пусто!… Няма дори нито едно зайче! А колко хубаво беше в гората, когато имаше наоколо сняг и по снега се гонеха зайчета! Да, хубаво беше… дори и тогава, когато те ме прескачаха, макар че туй ме сърдеше. Колко самотна съм тук!"
- Ц- ъррр! Ц-ъррр! – изписка изведнъж едно мишле и изскочи от дупката си. След него се показаха още няколко други. Те помирисаха дървото и се скриха между клоните му.
- Какъв ужасен студ! – казаха мишките. – Иначе щеше да бъде много хубаво. Нали, стара еличке?
- Аз никак не съм стара! – отвърна елата. – От мен има много по-стари ели.
- Отде си ти, отде знаеш това? – попитаха мишките, понеже бяха много любопитни.
Разкажи ни кое е най-хубавото място на земята? Била ли си там? Била ли си някога в килера, дето има сирене по полиците, а по тавана виси пушено месо, дето може да се скача върху лоени свещи, дето влизаш мършава, а излизаш дебела?
- Не, такива места не зная! – рече елата. – Но затова пък познавам гората, дето свети слънцето и пеят птичките.
И тя им разказа за своята младост, а мишките, които никога не бяха чували такова нещо, я изслушаха с внимание и казаха:
- Колко много си видяла! Колко щастлива си била!
- Щастлива? – рече елата и се замисли затова, което току-що бе разказала. – Да, хубави бяха наистина ония дни.
Сетне тя разказа за оная вечер, когато я бяха накичили с кравайчета и със свещи.
- О, колко щастлива си била ти, стара еличка!
- Аз никак не съм стара! – отвърна елата – Аз дойдох едва тази зима от гората. Аз съм в разцвета на годините си, само че на ръст съм дребничка.
- Колко хубаво приказваш! – рекоха мишките и на следната нощ доведоха със себе си още четири слушателки. И елата започна да разказва отново и колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше миналото.
- Хубаво беше онова време! Но пак ще се върне. Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести.
- Какво е това Клумпе-Думпе? – попитаха малките мишлета и елата им разправи ця-лата приказка. Тя помнеше всяка дума и мишките се радваха тъй много, че насмалко да скочат върху самия връх на дървото. На следната нощ дойдоха и други мишки, а в неделя се явиха дори два плъха. Ала те заявиха, че приказката никак не е интересна. Туй наскърби мишките и те сами започнаха да разправят, че историята с Клумпе-Думпе не е тъй занимателна.
- Само тая приказка ли знаете? – попитаха плъховете.
- Да, само тая! – отвърна елата. – Аз я чух през най-щастливата вечер през живота си, ала тогава не разбирах колко голямо е моето щастие.
- Това е много глупава приказка! Не може ли да ни разправите нещо за свинската сланина или за лоените свещи? Или пък за килера?
- Не – отговори елата.
- Тогава довиждане! – рекоха плъховете и си отидоха.
Скоро и мишките престанаха да идват и елата започна да тъгува отново сред своята самота.
- Колко хубаво беше, когато малките игриви мишлета седяха около мен и слушаха моите разкази! – въздишаше тя – Сега и туй се свърши. Но аз ще си спомням с радост за тия минути, когато ме изнесат оттук.
А кога стана това?
Да, една сутрин дойдоха някакви хора да чистят тавана. Те дигнаха куфарите, а след това и елата. Хвърлиха я грубо на пода, после я повлякоха надолу по стълбата.
„Да, сега за мен ще започне нов живот! – помисли си елата. Тя почувствува свежия въздух, светлината на слънцето и се намери долу на двора. Всичко туй стана тъй бързо, наоколо имаше толкова интересни неща, че елата забрави дори да се погледне. Дворът
допираше до една градина, която беше потънала В зеленина и цветя. Свежите ухаещи рози се свеждаха над ниската ограда, липите цъфтяха, а лястовичките се Виеха над тях и чуруликаха:
- Квир-вир-фит! Ето я, ето я най-после!
Ала туй, разбира се не се отнасяше за елата.
„Сега и аз ще заживея! – зарадва се елата и разпери клоните си. Ала те бяха пожълтели и изсъхнали, а самото дърво лежеше В един ъгъл сред плевел и коприва. Златната звезда стоеше все още на върха му и блещукаше под слънчевите лъчи.
На двора. играеха няколко от ония деца, които скачаха на Бъдни вечер около украсеното дърво. Едно от тях, най-малкото, изтича при елата и откъсна от нея златната звезда.
- Вижте какво е останало на тая мръсна, стара ела! – извика то и настъпи тъй силно
клоните й, че те изпращяха под обувките му.
И елата обгърна с поглед китната градина, погледна себе си и поиска да се върне пак в тъмното кътче на тавана. Тя си спомни своята младост в гората, веселия Бъдни вечер и мъничките мишлета, които слушаха с такава наслада приказката за Клумпе-Думпе.
- Свърши се, всичко се свърши – каза старата ела. – Защо ли не се радвах, докато беше време? А сега… всичко е минало и няма да се върне.
Скоро дойде един слуга и накърши елата на парчета – от нея излезе цял сноп съчки. Как ярко пламнаха те под големия котел! Елата въздишаше тежко-тежко. Всяка нейна въз-дишка приличаше на слаб гърмеж и затуй децата престанаха да си играят, насядаха около огъня и като гледаха пламъците повтаряха: – Пиф-паф!
И при всяко изпращяване, което беше дълбока въздишка, елата си спомняше ясните летни дни и звездните нощи в гората, веселия Бъдни вечер и приказката за Клумпе-Дупе – едничката приказка, която тя беше слушала и умееше да разказва… Сетне елата изгоря.
А децата продължиха играта си в градината. Най-малкото носеше на гърдите си златната звезда, която украсяваше елата през най-щастливата вечер на нейния живот. Сега тая вечер беше минала, елата я нямаше вече и затова на нашата приказка идва краят. Всичко минава, всичко се свършва на тоя свят – дори и най-хубавата приказка.

Медният глиган

aВ град Флоренция, недалеч от „Пиаца дел Грандука", има малка уличка. Наричат я, струва ми се, „Порта Роза". Тук, около овощарския пазар, се намира един глиган, майстор¬ски направен от мед. Светла и бистра струя вода се лее от устата на животното.Самият глиган е станал от времето зеленикавочервен, само муцуната му блести като полирана. И наистина тя е излъскана от стотиците деца и просяци, които я прегръщат и я докосват с уста, за да утолят жаждата си.Когато някое полуголо хлапе прегърне прекрасното животно и притисне удтица о блестящата му муцуна — тогава гледката е наистина чудесна.
Всеки, който отиде във Флоренция, ще намери лесно това място.Трябва само да запита първия срещнат просяк де се намира „Медният глиган" — и веднага ще му го посочат.
Беше късна зимна вечер. Всички планини наоколо бяха покрити със сняг и на небето светеше месечина. А лунната нощ в Италия е по-светла, отколкото мрачният зимен ден на север — дори много по-светла. Небето тук сякаш сияе и ви издига нагоре, когато на север неговият оловен и студен покрив ви притиска о влажната земя.
В градината на великия херцог, дето и зиме цъфтят хиляди рози, едно малко дрипаво момче прекара целия ден под сянката на белите ели. Хубаво, засмяно и в същото време измъчено, това дете сякаш беше живият образ на самата Италия. Гладът и жаждата го измъчваха, но никой не му даваше милостиня, а когато мръкна и стана време да затворят вратите, пазачът го изгони навън. Дълго стоя то на моста над Арно и гледаше замислено звездите, които блещукаха във водата под великолепния мраморен мост „Света Троица".
После момчето закрачи бавно към медния глиган и като коленичи пред него, прегърна го, допря устни до блестящата му муцуна и загьлта жадно вода. Наблизо се търкаляха няколко кестена и листа от салата — те послужиха на момчето за вечеря. На улицата освен него нямаше жива душа. Тук бедното момче беше пълен господар. То седна спокойно върху гърба на глигана, наведе се напред така, че къдравата му главица се допря до главата на животното, и в същия миг заспа.
Настъпи полунощ.Медният глиган се раздвижи и момчето чу ясно как той каза:
— Дръж се здраво, сега ще побягна!
И глиганът наистина започна да тича. Най-напред те профучаха по „Пиаца дел Грандука" и бронзовият кон под статуята на херцога зацвили силно, пъстрите гербове върху старото кметство светнаха, а Давид, изваян от Микеланджело, размаха прашката си. Навсякъде се събуждаше някакъв странен живот. Бронзовите статуи, които изобразяваха Персей и отвличането на сабинянките, сякаш оживяха. Вик на смъртен ужас се изтръгна из устата на една статуя и огласи площада.
Медният глиган спря пред една аркада, дето по време на карнавала се събираше цялото знатно общество.
— Дръж се здраво — извика глиганът, — дръж се здраво, сега ще се изкачим по стълбата!
Момчето не можеше да промълви нито дума, то трепереше от страх и радост.
Те влязоха в една дълга галерия. И по-рано момчето бе идвало тук.Стените на галерията бяха украсени с картини. Навсякъде се виждаха статуи и бюстове, осветени тъй силно, като че навън беше ясен ден. Но най-великолепно бе това, което те видяха в една от съседните зали. Момчето помнеше, че тук се намират най-големите чудеса, но в тая нощ всичко наоколо сияеше с някакъв особен блясък.
Момчето изглеждаше ослепено от тоя блясък. Стените светеха с различни багри, всичко беше изпълнено с живот и движение. Богинята на красотата — Венера — бе изобразена тук в два образа: статуята на Медицейската Венера и една великолепна картина — Тициановата Венера. И двете Венери бяха чудни хубавици: върху облите им рамене падаха разкошни къдрици, а в тъмните им очи блещукаше огън.
Какъв блясък, каква красота във всяка зала! Момчето разгледа всичко, защото медният глиган вървеше бавно напред. Картините се сменяха, но една от тях се запечата дълбоко в душата на малкото момче — най-вече с веселите и щастливи деца, които бяха из¬образени на нея.
Мнозина навярно минават равнодушно край тая картина, а всъщност тя крие в себе си цяло богатство от поезия.Тя представя слизането на Христа в ада. Около Исус стоят не осъдените на мъчение грешници, а езичниците. Тая картина е нарисувал флорентинецът Анджиоло Бронзино. Най-хубавото тук са детските лица.
Бедното момче разглежда най-дълго тая картина. Медният глиган стоеше неподвижно пред нея. Чу се лека въздишка. Отде идеше тя — от картината или от гърдите на животното? Момчето простря ръце към усмихнатите деца. Но в тоя миг глиганът го отнесе нататък през отворените врати.
— Благодаря ти — каза момчето и помилва медния глиган, който слизаше вече по стълбата.
— И аз ти благодаря — отвърна глиганът. — Аз ти помогнах, но и ти помогна на мен, защото аз мога да се движа само когато на гърба ми седи невинно дете. Не слизай от гърба ми, защото ще стана пак тъй неподвижен, както ме виждаш денем на „Порта Роза".
— Няма да те оставя, миличък глигане — рече момчето и те се понесоха отново по улиците на Флоренция, право на площада пред черквата „Санта Кроче".
Страничните черковни двери бързо се разтвориха. Светлината от горящите пред олтара свещи изпълни цялата черква и озари пустия площад.
Чудна светлина струеше от една гробница в левия страничен олтар, дето хиляди трепкащи звезди образуваха сякаш сияние. Върху паметника имаше герб; червена като пламък стълба на синьо поле — това беше гробницата на Галилей. Паметникът е прост, но червената стълба на синьо поле има дълбоко значение. Тя е огнената стълба на знанието. Всички пророци на духа са се изкачвали по нея.
Край десния олтар на черквата от всяка статуя върху богати гробници лъхаше сякаш живот. Ето тук стои Микеланджело, там — Данте, с лавров венец на главата. Алфиери, Макиавели — рамо до рамо почиват тук все велики хора, гордостта на Италия. Тая черква, макар и по-малка, е много по-хубава от мраморната катедрала на Флоренция.
На момчето се струваше, като че мраморните одежди се движат, като че грамадните фигури издигат високо глави и под звуците на песни и музики гледат осветения олтар, дето деца в бели дрехи размахват димящи кадилници. Силно благоухание изпълняше черквата и се носеше чак до самия площад.
Момчето протегна ръце към сиянието, но в тая минута медният глиган отмина нататък. Бедното дете трябваше да се държи здраво за него. Вятърът свиреше в ушите му, то чу как черковните двери скръцнаха и се затвориха и в същия миг момчето сякаш загуби съзнание,усети леден студ и отвори очи. Беше вече сутрин.Момчето продължаваше да лежи на гърба на глигана, макар и стъпило с един крак на земята, а глиганът си стоеше, както винаги, на старото място — в уличката „Порта Роза".
Смъртен страх обхвана детето при мисълта за оная жена, която то наричаше своя майка. Вечерта тя го бе изпратила да проси милостиня, но то не получи нищо и се измъчваше от глад и жажда. Още веднъж прегърна то медния глиган, целуна го по муцуната, кимна му с глава и се запъти бавно по една от най-тесните улици, дето с мъка можеше да мине натоварено магаре.Една широка врата обкована с желязо,беше наполовина отворена.Момчето мина през нея, изкачи се по каменната стълба с мръсни стени и с въже вместо перила и влезе в една открита галерия, дето бяха прострени разни дрипи. Оттук друга стълба водеше към двора, от чийто кладенец бяха прекарани дебели железни въжета към всички етажи на къщата; по въжетата се клатушкаха ведра с вода, кладенецът скърцаше, водата от накачените съдове се плискаше на двора. Момчето тръгна отново нагоре по каменната полуразрушена стълба. Двама моряци изтичаха весело надолу и едва не го събориха. Зад тях се показа не много млада, но още красива жена с разкошни черни коси.
— Е, какво донесе? — попита тя момчето.
— Не се сърди! — молеше я то. — Нищо не можах да получа!
И детето се хвана за роклята на майка си, като че искаше да я целуне.
Те влязоха в една стая, която аз не ще описвам. Ще кажа само, че в тая стая имаше глинен мангал с разгорени въглища. Жената се приближи до мангала и започна да си грее ръцете, а момчето блъсна с лакът.
— Ти сигурно имаш пари! — извика тя.
Детето заплака. Тя го блъсна повторно и то заплака още по-силно.
— Ще млъкнеш ли? Или ще ти счупя главата! — И жената замахна с мангала, който държеше. Момчето се наведе с вик към земята. Но в тоя миг в стаята влезе съседката, която държеше в ръцете си също такъв глинен мангал.
— Феличита, какво правиш с детето? — рече съседката.
— Детето е мое! — извика Феличита. — Аз мога да го убия, ако искам, а заедно с него и теб, Жанина — и тя замахна отново с мангала. За да се запази, съседката също издигна своя мангал и двете гърнета се чукнаха тъй силно едно о друго, че из цялата стая се посипаха парчета глина, въглени и пепел.
В същата минута момчето изскочи из вратата, изтича през двора и побягна с всичка сила по улицата. Бедното дете спря чак при оная черква, чиито широки двери се отвориха за него предишната нощ. То влезе вътре. Всичко там блестеше и сияеше, както миналата вечер. Момчето падна на колене пред първия паметник отдясно — това беше гробницата на Микеланджело — и горчиво заплака. Никой не му обърна внимание — черковната служба беше свършила, хората влизаха и излизаха. Само един възрастен човек се спря за малко, погледна момчето и после отмина, както всички други.
Глад и жажда измъчваха детето. Съвсем отпаднало, то се сгуши в ъгъла между мраморните паметници и заспа. Настъпи вечерта. Беше вече тъмно. Изведнъж някой го дръпна за ръката. Момчето скочи — пред него стоеше същият възрастен човек, който го по¬гледна сутринта.
— Болен ли си? Де живееш? Мигар ти прекара тук целия ден? — С такива въпроси го обсипа старецът. Момчето отговаряше охотно и човекът го поведе към малката си къщица, която се намираше на една от близките улици. Те влязоха в една работилница. Жената на стареца седеше и шиеше. Едно малко бяло кученце, което бе остригано тъй ниско, че се виждаше розовата му кожа, скочи на масата и започна да прави пред момчето разни дяволии.
— Невинните души веднага се сближават — каза ръкавичарката и помилва кученцето и детето.
Добрите хора дадоха веднага храна и вода на момчето и казаха, че то може да пренощува у тях, а утре чичо Джузепе — тъй наричаха ръкавичаря — щял да поговори с майка му. После те го сложиха на един корав одър, но на детето, което спеше обикновено на гола земя, тоя одър се стори като същинско царско легло. Момчето сладко заспа и в съня си все виждаше великолепните картини и медния глиган.
На сутринта чичо Джузепе излезе от къщи.Бедното дете беше много натъжено. То знаеше, че старецът е излязъл за да го върне при майка му. То целуна игривото кученце, а ръкавичарката ги гледаше ласкаво и им кимаше с глава.
С какъв отговор се върна чичо Джузепе? Той дълго разговаря с жена си, а тя все клатеше глава и милваше момчето.
— Добро дете е то — каза тя, — от него ще излезе също такъв славен ръкавичар,
какъвто беше и ти. Виж го само какви тънки и гъвкави пръсти има. Сякаш самата мадона го е определила да стане ръкавичар.
Момчето остана у чичо Джузепе. Жената го учеше да шие. То сладко се хранеше, сладко спеше, развесели се и започна да дразни Беллисима — тъй наричаха малкото бяло кученце.Домакинята му се заканваше с пръст, бранеше кученцето и веднъж дори се раз-сърди.Това наскърби момчето. То седеше замислено в стаичката си, чийто прозорец гледаше към улицата, дето се сушеха кожи. Пред прозореца имаше дебела желязна решетка. Детето не можеше да заспи, медният глиган не излизаше от главата му! Изведнъж то чу отвън: чук, чук! Без съмнение чукаше глиганът. Момчето се спусна към прозореца, но не видя нищо. Глигана вече го нямаше.
— Помогни на господина и му пренеси сандъчето с боите! — каза на следната утрин ръкавичарката, когато край къщата й мина младият съсед художник, който носеше кутия с бои и голямо платно за рисуване.
Момчето взе сандъчето и тръгна след художника. Те отидоха в картинната галерия и се изкачиха по същата стълба, по която детето мина в оная паметна нощ върху гърба на глигана. То позна статуите и картините, прекрасната Венера от мрамор и другата, която бе нарисувана с бои.
Ето, те се спряха пред картината на Бронзино — пред същата картина, на която бяха изобразени Христос и децата. Бедното момче също се усмихна — за него тук беше истински рай.
— Можеш да си отидеш у дома — каза художникът, като седна да рисува.
— Не мога ли да погледам как рисувате? — попита момчето. — Много ми се иска да видя как ще пренесете картината върху това бяло платно.
— Но сега аз няма да рисувам с бои — отвърна художникът и взе парче въглен. Ръката му се задвижи бързо по платното, очите му се заглеждаха от време на време в голямата картина и скоро, макар че очертанията бяха едва забележими,фигурата на Христос изпъкна върху платното точно такава, каквато бе нарисувана на картината.
— Върви си сега у дома — каза художникът и момчето си отиде мълчешком в къщи, седна пред масата и започна да шие ръкавици.
Но през целия ден мисълта му се носеше из картинната галерия. Затова то постоянно си убождаше пръста с иглата, правеше грешки, ала не закачаше Беллисима. Когато настъпи вечерта, малкият ръкавичар се измъкна тихичко през разтворената врата и излезе на улицата. Навън беше студено, но звездите блещукаха ярко и весело. Момчето изтича по пустата улица и се намери скоро при медния глиган. То се наведе, целуна го силно по лъскавата муцуна и се покатери на гърба му.
— Миличък глигане — каза то, — колко ми беше мъчно за теб! Тая нощ ние трябва да се разходим!
Но медният глиган стоеше неподвижно, както по-рано, и из устата му се лееше студена струя вода.Изведнъж някой дръпна момчето за крака. То се огледа наоколо — беше Беллисима, малката, ниско остригана Беллисима. Тя лаеше силно, като че искаше да каже: „Виждаш ли, и аз дойдох! Защо си седнал тук?" Дори самият дявол не би могъл да изплаши тъй силно детето, както това малко кученце. Беллисима на улицата! И при това необлечена. Какво ще стане сега? Зиме кученцето излизаше на улицата в овчо кожухче, което беше скроено и ушито точно за него. Кожухчето се завързваше с червена панделка под шията и под корема. В тая дреха кученцето приличаше на същинска козичка. И изведнъж Беллисима се намери сама и гола на улицата — какво ще стане сега? Всички мечти на момчето се пръснаха мигом. То целуна медния глиган и взе Беллисима на ръце! Кученцето трепереше от студ и детето побягна с всичка сила към къщи.
— Какво носиш? — извикаха му двама стражари. — Отде си откраднал това хубаво кученце? — попитаха го те и взеха Беллисима от ръцете му.
— Дайте ми го, моля ви се, дайте ми го? — молеше се момчето със сълзи на очи.
— Ако ти не си го откраднал, кажи в къщи да дойдат за него в участъка — рекоха стражарите и отминаха нататък.
Момчето не знаеше дали да се хвърли веднага в Арно или да се върне у дома и да разкаже всичко. „Ще ме пребият от бой — мислеше си то. — Нищо,нека ме пребият,аз искам да умра." И то тръгна към къщи.
Уличната врата беше вече затворена. Момчето взе от земята един камък и захлопа с него по вратата.
— Кой е там? — обади се някакъв глас отвътре.
— Аз съм — викаше момчето. — Беллисима се загуби. Отворете вратата и ме убийте!
Дигна се страшна олелия. Най-много от всички се изплаши ръкавичарката. Тя погледна веднага към стената, дето обикновено висеше дрешката на кученцето. Кожухчето си стоеше на мястото.
— Беллисима в участъка! — пищеше ужасена тя. — Ах,ти лошо момче! Ти ли я подмами да тръгне с теб? Боже мой, тя сигурно ще измръзне! Такова нежно същество между ония груби стражари!
Веднага изпратиха чичо Джузепе в участъка. Ръкавичарката ахкаше и викаше, момчето плачеше. Събраха се всички съседи, дойде и художникът. Той взе детето на колене, разпита го какво се е случило и узна цялата история за медния глиган и за картинната галерия — история, която му се стори малко странна и неясна. Художникът утеши момчето, опита се да успокои и домакинята, но тя не преставаше да се вайка дотогава, докато старецът не се завърна с Беллисима. Ех, каква радост беше! Художникът помилва още веднъж детето и му подари много картинки.
Тия картинки бяха много хубави. Какви смешни глави бяха изрисувани по тях! Тук беше и самият меден глиган, също като жив.
Значи тоя, който умее да рисува с молив и с бои, може да събере около себе си целия свят…
На следния ден през свободното време момчето взе молив и на бялата страна на една картина се опита да нарисува медния глиган. Удаде му се. Наистина рисунката излезе малко крива и полегата, единият край беше по-дебел, а другият по-тънък, но все пак човек можеше да се досети какво е нарисувано.
Момчето тържествуваше. То забеляза, че моливът не го слуша и не се движи, както трябва, но на следния ден редом с първия меден глиган стоеше друг, сто пъти по-хубав, а третият глиган вече беше толкова хубав, че всеки можеше да го познае от пръв поглед.
Затова пък шиенето на ръкавиците вървеше зле, поръчките от града се изпълняваха бавно. Медният глиган научи момчето, че на хартия могат да се изобразяват всякакви картинки и че градът Флоренция е същински албум. На всяка крачка човек среща неща, ко¬ито просто молят да ги изпишеш на картинка.
На площада „Света Троица" се издига висока права колона, а върху нея стои богинята на правосъдието със завързани очи и с везни в ръце. Скоро и тя бе нарисувана на хартия и я нарисува не друг, а малкият ученик ръкавичар. Сбирката от рисунки бързо растеше, ала това бяха само изображения на неодушевени предмети. Но ето че веднъж пред малкия художник започна да подскача Беллисима.
— Стой, Беллисима, стой мирно — каза той, — ако искаш и ти да влезеш в моята картинна галерия. Ще видиш колко хубаво ще те нарисувам!
Но бБелисима не искаше да стои мирно, та затова трябваше да се върже за главата и за опашката. Тя лаеше и скачаше и въжето трябваше да се стегне още по-здраво. В тая минута се показа ръкавичарката.
— Ах, ти, безбожно момче! — извика тя. — Бедното животно.
И старата ръкавичарка блъсна момчето и го изгони като „неблагодарник" от къщи, после зацелува със сълзи на очи своята ненагледна и полузадушена Беллисима.
В същото време на стълбата се появи съседът художник. И оттук именно нашата история прави завой.
През 1834 година във Флорентинската художествена академия имаше изложба. Две картини, окачени една до друга, привличаха постоянно многобройни зрители. По-малката от тях представляваше весело момче, което седи на столче и рисува бяло, ниско остригано кученце. Личи си, че кученцето не иска да стои мирно и затова е вързано здраво за главата и опашката. В тая картина имаше толкова много живот, че никой не можеше да мине край нея, без да й се полюбува.Разказваха, че художникът е млад флорентинец, че още като дете той бил намерен на улицата от един стар ръкавичар и бил самоук в рисуването. Един знаменит живописец открил случайно тоя талант точно в минутата, когато пъдели момчето от къщата на ръкавичаря за туй, че то завързало модела си — любимото на господарката куче.
Ученикът на ръкавичаря бе станал велик художник. Това доказваха неговите картини, особено оная, която беше по-голяма. Върху нея имаше всичко на всичко само една фигура — прекрасно, но облечено в дрипи момче, което спеше на улицата. То седеше сгушено до медния глиган в уличката „Порта Роза". Всички посетители на изложбата знаеха това място. Ръцете на момчето бяха отпуснати върху главата на глигана. То спеше дълбоко.
Тая чудна картина бе поставена в голяма позлатена рамка, а на един от ъглите на рамката висеше лавров венец.
Но между зелените листа на венеца се извиваше черна панделка, от която се спущаше до земята дълъг чер креп: младият художник беше умрял преди няколко дни.

Свинарят

aИмаше някога един беден княз. Неговото княжество беше малко, но не пък толко¬ва малко, че той да не може да се ожени.
Разбира се, от негова страна беше твърде смело да заяви, че иска царската дъщеря. Но все пак князът направи това, защото славата му гърмеше надлъж и нашир и защото знаеше, че стотици царкини ще приемат с благодарност предложението му, ако той ги поиска. И тъй, какво му каза царската дъщеря?
Ей сега ще узнаем.
На гроба на покойния баща на княза растеше розов храст — един чудно хубав розов храст! Той цъфтеше веднъж на пет години, но и тогава на храста се разлистваше само една-едничка роза. Затова пък тоя цвят имаше такова ухание, че всеки, който го помиришеше, забравяше всичките си скърби и грижи.
Князът имаше и един славей, който пееше тъй хубаво, сякаш всички песни на света бяха събрани в неговото мъничко гърло. Ето тая роза и тоя славей князът реши да подари на царкинята. Той ги сложи в големи сребърни кутии и й ги изпрати.
Царят заповяда да внесат даровете в голямата зала, където царкинята играше „на гости" със своите придворни дами. Като видя големите кутии, царкинята запляска радостно с ръце.
— Ах, тук сигурно има някое малко котенце! — каза тя. Но от кутията извадиха чудната роза.
— Ах, колко хубаво е направена! — извикаха всички придворни дами.
— Тя е нещо повече от хубава — рече царят. — Тя е прекрасна! Ала в тоя миг царкинята хвана розата и едва не заплака.
— Ух, татко! — каза тя. — Тая роза не е изкуствена, а естествена.
— Ух! — повториха всички дами. — Тя е естествена!
— Не бързайте да се сърдите! Нека видим по-напред какво има в другата кутия — рече царят и от кутията извадиха славея. И той запя тъй хубаво, че за него вече никой не можеше да каже нещо лошо.
— Чудесно! Очарователно! — извикаха придворните дами.
— Колко много ми напомня тая птичка за музичката на покойната царица! — рече един стар царедворец. — Да, същият глас, същите звуци!
— Да — каза царят и заплака като дете.
— Навярно тая птичка не е истинска! — извика царкинята.
— Истинска е! — отвърнаха пратениците, които бяха донесли подаръците.
— Да я пуснем тогава на свобода! — каза царкинята и така тя не позволи на княза да се яви при нея.
Но князът не беше човек, който се отчайва. Той намаза лицето си с черна и кафява боя, нахлупи на главата си един калпак и похлопа на царските врати.
— Добър ден, царю честити! — каза той. — Няма ли тук в двореца някоя работа за мен?
— Да знаеш само колко души питат като теб за работа! — рече царят. — Но чакай, аз наистина имам нужда от свинар. Ние имаме тук много свине.
И тъй, главиха княза за царски свинар. Дадоха му една малка стаичка до свинските кочини и той заживя в нея. Цял ден прекара в работа и привечер направи едно чудно гьрненце. Това гърненце беше цяло обкичено със звънчета и когато в него варяха нещо, звънчетата пееха старата песничка:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
Ала най-забавно от всичко беше това, че щом човек поставеше ръката си над парата на гърненцето, можеше да се познае кой каква гозба готви в града.
И ето, царкинята излезе на разходка със своите придворни дами и чу сладкия звън на звънчетата. Тя се спря и лицето й светна от радост: тя също умееше да свири на пианото „Ах, мой мили Августин". Това беше едничката песен, която тя знаеше да свири, и то само с един пръст.
— И аз мога да свиря това! — извика тя. — Гледай ти какъв учен свинар имаме! Я слушайте, нека някоя от вас иде при него и го попита колко струва тоя инструмент!
И една от придворните дами трябваше да обуе дървени обувки и да отиде в задния двор.
— Колко искаш за гърненцето? — попита тя.
— Десет целувки от царкинята! — отвърна свинарят.
— Боже опази! — извика придворната дама.
— По-евтино не може! — рече свинарят.
— Е, какво каза той? — попита царкинята.
— Не мога да го кажа! — отвърна придворната дама. — То е ужасно!
— Тогава пришепни ми го на ухото.
И придворната дама прошепна на ухото на царкинята желанието на свинаря.
— Простак! — извика царкинята и си тръгна. Но едва направи няколко стъпки и звънчетата запяха нежно и мило:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
— Слушай, – каза царкинята на придворната дама. – Иди и го попитай не желае ли десет целувки от моите придворни дами!
— Не, благодаря! — отвърна свинарят. — Или десет целувки от царкинята, или гърненцето ще си остане при мен.
— Колко неприятно! — каза царкинята. — Добре тогава, застанете всички около мен, за да не ни види някой!
И придворните дами я обградиха, разгърнаха пелерините си и свинарят получи от царкинята десет целувки, а тя — гърненцето.
Ех, каква радост беше! Цялата вечер и целия ден след това гърненцето клокочеше на огнището. В града не остана нито една кухня — като започнеш от царската и свършиш с кухнята на простия обущар, — за която да не знаеха какво се готви в нея. Придворните дами скачаха и пляскаха с ръце.
— Ние знаем кой ще яде днес сладка супа и млинчета! Ние знаем кой ще яде кашица и свински пържоли! Колко е весело! Колко е забавно!
— Да, забавно е — съгласи се главната придворна дама.
— Само да не кажете нещо за целувките, че знаете ли, аз съм царска дъщеря!
— Нито думица не ще се чуе от нас! — обещаха всички.
Свинарят или с други думи князът, когото те смятаха за свинар, не пропиля деня напразно, а се залови за работа и направи едно кречетало. Щом някой завъртеше кречеталото, разнасяха се звуците на всички валсове и танци, каквито имаше по света.
— Но това е чудесно! — каза царкинята, когато излезе на разходка. — Досега не съм слушала такова нещо! Вижте какво, я идете при него и го попитайте колко иска за тоя инструмент. Само че целувки вече не давам.
— Той иска сто целувки от царкинята! — рече придворната дама, която отиде при свинаря.
Той си е загубил ума! — извика царкинята и тръгна да си върви. Но щом направи няколко стъпки, тя се спря.
— Трябва да поощряваме изкуството! — каза тя. — При това аз съм царска дъщеря! Кажи му, че ще му дам както вчера десет целувки, а останалите нека вземе от моите придворни дами!
— Но туй никак не ни харесва! — казаха придворните дами.
— Глупости! — рече царкинята. — Щом аз мога да го целувам, какво остава за вас! Не забравяйте, че аз ви храня и ви плащам!
И придворната дама трябваше да отиде отново при свинаря.
— Сто целувки от царкинята! — каза той. — Иначе кречеталото ще си остане при мене.
— Я елате насам! — заповяда царкинята и всички придворни дами я обградиха, а свинарят започна да я целува.
— Какво са се натрупали там пред свинските кочини? — попита царят, който беше излязъл на балкона. Той разтърка очи и си сложи очилата. — Придворните дами трябва пак да са измислили нещо. Я чакай да видя!
И царят оправи пантофите си, защото за пантофи му служеха едни стари подпетени обуща.
Ех, как зашляпа той с тях!
Когато слезе в задния двор, той се приближи тихичко до придворните дами, които бяха заети с броенето на целувките, защото те трябваше да внимават да не би свинарят да получи повече целувки, отколкото беше уговорено. Затова никой не забеляза царя и той се подигна на пръсти.
— Какво е това? — каза той, като видя как се целуват князът и царкинята, и запрати по тях единия си пантоф точно в тоя миг, когато свинарят получаваше от царкинята осемдесет и шестата целувка.
— Вън! — извика разсърденият цар и изгони из царството си и царкинята, и свинаря.
Тя стоеше и плачеше, свинарят се караше, а над главите им се изливаше пороен дъжд.
— Ах, нещастница аз! — охкаше царкинята. — Защо не се омъжих за някой прекрасен княз. Ах, колко съм нещастна!
А свинарят се скри зад едно дърво, изтри отлицето си черната и кафява боя, захвърли мръсните си дрехи и се яви пред нея във всичкия си царски блясък и хубост, така че царкинята, без да иска, се поклони пред него.
— Сега аз те презирам! — рече той. — Ти не пожела да се ожениш за един честен княз!
Ти не разбра значението на славея и розата, а свинаря можа да целуваш само заради играчките му! Тъй ти се пада сега!
И той си отиде в своето княжество, и хлопна вратата под носа й. А тя остана отвън и можеше да пее, колкото си иска:
Ах. мили Августин, всичко е свършено!

Малката кибритопродавачка

aБеше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се роделидеца. И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше тя. Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, “пъпшшш”, как пращеше тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката. Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята — имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка угасна и се виждаше само дебелата студена стена.Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта. — Hякой умря! — каза момиченцето, защото старата й баба, единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог. Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава. — Бабо! — извика момиченцето. — Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха — и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад, нито страх — те бяха при Бог. А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат, с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!

Най-невероятното

aТоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.
И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те за¬почнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам, единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното", както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
— Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го до¬косвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!"
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се про¬точиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното.

В задния двор

aВ задния двор пристигна една патица от Португалия, други разправяха — от Испания, както и да е, това не е важно. Важното е, че я нарекоха „португалка". Тя започна да носи яйца, сетне я заклаха, изпържиха и поднесоха на масата — ето цялата й история. Всички патици, които се излюпиха от яйцата й, получиха също тъй името португалки, а туй вече значеше нещо. Сега от цялото семейство на португалките е останала в задния двор само една патица. В тоя двор можеха да влизат и кокошките, а сред тях се разхождаше важно и петелът.
— Той просто ме дразни с непоносимото си кукуригане! — казваше португалката. — Вярно е, че е красив — това не може да му се отрече, — но все пак не може да се сравнява с патоците. Той би трябвало да бъде малко по-въздържан,.но въздържанието е цяло изкуство, което изисква висока образованост. А образование имат само малките пойни птички, които живеят в липите на съседната градина. Колко сладко пеят те! Има нещо трогателно
— нещо, тъй да се каже португалско в тяхното пеене. Ако имах такава пойна птичка, аз щях да бъда за нея добра, любеща майка — това е в кръвта ни, в нашата португалска кръв.
Но едва патицата каза това, и от покрива долетя в задния двор една малка пойна птичка. Котката я подгони, но птичката все пак успя да се спаси, макар и със счупено крило.
— Прилича й много на тая кръвопийца — каза португалката. — Познавам я още от онова време, когато аз сама имах патенца. И на такива същества позволяват да живеят тук и да се разхождат свободно по покривите. Струва ми се, че подобни работи са невъзможни в Португалия.
И тя изказа своето съчувствие към малката пойна птичка, а останалите патици, които не бяха от португалска порода, изказаха също съболезнованията си.
— Бедната птичка! — казаха те, като се приближиха до нея една след друга. — Ние, разбира се, не пеем, но затова пък имаме тънко музикално чувство — ние чувствуваме много добре това, макар и да не говорим за него.
— А аз ще говоря! — рече португалката. — Аз искам да направя нещо за тая птичка. Това е наш дълг.
Тя влезе в коритото с водата и запляска тъй силно с криле, че птичката насмалко щеше да се удави в облялата я струя. Но туй бе направено с добро намерение.
— Това е едно добро дело! — рече португалката. — Нека другите вземат пример от мен!
— Пип! — извика птичката. Нейното счупено крило не й позволяваше да отърси водата. Но тя все пак разбра, че я бяха окъпали с добро намерение.
— Вие сте много добра, госпожо! — рече тя, но не поиска да я окъпят повторно.
— Аз никога не съм мислила за своята доброта — продължаваше португалката, — но зная само едно — аз обичам всички мои ближни с изключение на котката. Пък и това не може да се иска от мен: котката изяде две от моите патенца. Моля ви се, чувствувайте се тук като у дома си — ще ми бъде много приятно. Аз самата не съм тукашна — нещо, което вие, разбира се, забелязвате от държането ми. Само моят паток е тукашен — не от нашата порода, — но аз не съм горделива. И ако изобщо тук в двора има някой, който да може да ви разбира, това, смея да заявя, съм само аз.
— Тя има портулакия в гушата си! — подхвърли едно малко просто патенце и всички останали прости патици намериха тая шега за необикновено сполучлива: портулакия звучи също като Португалия. И патиците се побутваха и казваха: „Рап! Гледай ти какъв шегобиец!" Сетне те заговориха с малката пойна птичка.
— Португалката умее да се изразява! — разправяха те. — Такива големи думи ние нямаме в човките си, но от туй съчувствието ни към вас не е по-малко. Ако ние не правим нищо за вас, поне не крещим за това. Според нас, туй е по-благородно.
— Вие имате прекрасно гласче! — каза една от най-старите патици. — Колко приятно е да чувствуваш, че можеш да радваш тъй много другите! Наистина, аз не разбирам много от пеене, затова държа езика си в човката. И според мен, туй е по-добре, отколкото да бъбреш разни глупости като другите.
— Не й досаждайте! — намеси се португалката. — Тя има нужда от спокойствие и до¬бро гледане. Не искате ли, моя мъничка певице, да ви направя още една баня?
— Ах, не, не! Позволете ми да остана суха! — помоли птичката.
— Аз пък само с вода се лекувам! — продължаваше португалката. — Водата е полезна също тъй и за развлечение. Ето, тук скоро ще дойдат на гости кокошките от съседния двор -между тях има и две китайки. Те ходят в панталонки и са твърде образовани. Те също не са тукашни и това, разбира се, ги издига в моите очи.
Кокошките дойдоха, а заедно с тях — и петелът. Тоя път той беше твърде любезен.
— Вие сте истинска пойна птичка! — каза той. — Вие правите с вашето мъничко гласче всичко, каквото може да се направи с него. Трябва само да пеете по-силно, та всеки да разбере, че пее мъж!
При вида на птичката двете китайки изпитаха голяма радост. След банята малката птичка беше тъй разрошена, че те я помислиха за китайско пиле.
— Колко е мила! — казаха те и започнаха да говорят с нея. Те говореха съвсем тихо и прибавяха към всяка сричка частицата „па", както подобаваше на истински породисти китайки.
— И ние сме от вашата порода – продължаваха те — Патиците, дори самата португалка,
принадлежат към водните птици — нещо, което и вие сигурно сте заоелязали. вие не ни познавате, пък и за нас изобщо малцина искат да знаят — дори и кокошките, с които, така да се каже, ни свързват роднински връзки! Но както и да е. Ние си вървим спокойно из пътя между другите и си имаме свои разбирания: гледаме само доброто, го-ворим само за доброто, макар че е много трудно да го намерим там, дето го няма. Освен нас двете и петела сред кокошките няма нито една честна и даровита личност. А за патиците и да не говорим. Позволете ни да ви предупредим, мъничка пойна птичко: не се доверявайте много на тая патица с късата опашка — тя е хитра! А пък оная пъстрата с кривата шарка на перата обича страшно много да спори и взема винаги последната дума, макар че никога не излиза права. А оная дебелата патица говори за всички лошо и туй е съвсем противно на нашата природа: ако не можеш да кажеш за някого нещо хубаво, по-добре е да си мълчиш.Само португалката е малко по-образована и с нея можеш да се раз-береш.
— Какво ли си шепнат вечно тия китайки? — чудеха се две прости патици. — Те просто досаждат. Досега не сме разменили нито дума с тях.
В тоя миг дойде патокът. Той помисли пойната птичка за врабче.
— Наистина аз не виждам никаква разлика между тях — каза той. — Всички тия птички си приличат една на друга. Те са просто играчки, а играчката си остава винаги играчка.
— Не обръщайте внимание на думите му! — прошепна португалката. — Той е улисан в работа и освен работата нищо друго не признава. Да, а сега аз ще легна да си почина малко. Наш дълг е да се грижим сами за себе си, за да бъдем достатъчно тлъсти, когато дойде денят да ни напълнят с ябълки и сливи.
И тя се излегна на слънце и замига с едно око. Мястото й беше хубаво, самата тя беше хубава и заспа хубаво. Пойната птичка почеса счупеното си крилце и се притисна до своята покровителка. Слънцето грееше чудесно, мястото беше прекрасно.
Съседските кокошки започнаха да ровят в земята. Всъщност те бяха дошли тук само за да си търсят храна. Първи си отидоха китайките, след тях — и останалите. Остроумното патенце каза, че португалката ще изпадне скоро в „патешко слабоумие"! Другите патици закрякаха от смях.
— Патешко слабоумие! — говореха те. — Великолепно! Гледай ти, какъв шегобиец! — Патиците си спомниха и първата негова шега за „портулакия" и започнаха да я повтарят.
Туй беше ужасно смешно! Сетне и те легнаха да се попекат на слънцето.
Но след малко в задния двор плиснаха шумно помия и разни остатъци от ядене. От тоя шум се събудиха всички и запляскаха с криле. Събуди се и португалката, обърна се на другата страна и натисна доста грубо малката пойна птичка.
Пип! — изписка тя. — Настъпихте ме, госпожо!
— Че защо се завирате в нозете ми! — отвърна португалката. — Не бъдете толкова нежна! И аз имам нерви, но никога не казвам „пип"!
— Не се сърдете — рече птичката. — Аз казах „пип" съвсем неволно.
Но португалката не можа да я чуе. Тя се нахвърли върху храната и се наобядва отлично. Птичката се приближи отново до нея и поиска да й достави удоволствие с пеенето
Чик-чирик! Чик-чирик! Как се радвам в тоя миг! Чуйте всички моя вик: Чик-чирик! Чик-чирик
— Трябва да си почина малко след яденето! — каза португалката. — Вие трябва да се
съобразявате с тукашните обичаи. Сега искам да поспя!
Малката пойна птичка се смути страшно много: та тя искаше да изкаже радостта си! Когато португалката се събуди, птичката застана отново пред нея и й поднесе едно намерено зрънце. Но патицата не беше спала добре и затова, разбира се, беше в твърде лошо настроение.
—Дайте това на някое пиле! — рече тя. — И, моля ви се, не се въртете постоянно пред очите ми!
— Защо ми се сърдите? — попита птичката. — Какво съм ви направила?
— Направила? — повтори португалката. — Извинете за забележката, но вашите думи са твърде неприлични!
— Вчера беше хубав слънчев ден — каза птичката, — а днес е тъй мрачно и задушно
— Много разбирате от времето — отвърна португалката. — Денят още не се е свърши. Но не гледайте тъй глупаво!
— Ах, сега вашите очи приличат също на ония зли очи, от които се спасих!
— Безсрамнице! — извика порутгалката. — Как смееш да ме сравняваш с котката, с това хищно същество? Аз, която нямам нито капчица зла кръв? Аз те взех под моя закрила и трябва да те науча на добро държане .
И тя откъсна веднага главата на бедната птичка, която падна мъртва.
— Гледай ти! — рече португалката. — Та значи тя и това не можа да понесе! Знаех си аз, че не беше за тоя свят. Аз бях майка за нея — да, туй го чувствувам, защото имам сърце.
В тоя миг съседският петел надникна в двора и изкукурига като локомотив.
— Ах, вие ще ме уморите с вашето кукуригане! — извика португалката. — Вие сте виновен за всичко. Тя си изгуби главата, пък и аз, струва ми се, скоро ще изгубя моята.
— Няма да е голяма загуба! — рече петелът.
— Моля да говорите с уважение за главата ми! — възрази португалката. — Тя имаше глас, умееше да пее, беше образована. Тя се отличаваше с добро и милостиво сърце, а това е едно ценно качество както за животните, тъй и за така наречените хора.
Около мъртвата птичка се събраха всички патици. Изобщо патиците чувствуват и изразяват силно своите чувства: и завистта, и състраданието. Понеже тук нямаше на какво да завиждат, те започнаха да изказват съболезнованията си. Дойдоха и две китайки.
— Такава пойна птичка ние никога вече не ще имаме! Тя беше почти китайка — шепнеха те и кудкудякаха със сълзи на очите. Останалите кокошки също тъй започнаха да кудкудякат, но очите на патиците бяха по-червени от очите на всички други.
— Да, ние имаме сърце! — казаха те. — И него никой не може да ни отнеме!
— Сърце! — повтори португалката. — И то велико сърце!
Време е вече да помислим с какво да натъпчем стомасите си! — рече патокът. — Това е по-важно от всичко друго! Голяма работа, че се счупила една играчка! Мигар малко такива играчки има още по света?

Принцесата върху граховото зърно

aИмаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за принцеса, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина принцеси имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска принцеса.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици,
заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една принцеса. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска принцеса.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!" — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска принцеса. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска принцеса.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска принцеса. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история!