приказки
Home » Tag Archives: Ханс Кристиян Андерсен (page 2)

Tag Archives: Ханс Кристиян Андерсен

Нощната шапка на стария ерген

v Нощната шапка на стария ергенВ Копенхаген има една улица, наречена „Улица на малките къщи".
Наистина преди много-много години тая улица беше почти цяла застроена с дървени бараки, прилични на ония, които и днес още се строят по време на панаирите. Вярно е, че тия къщи бяха малко по-големи от панаирните бараки и имаха прозорци, но в рамките на тия прозорци хората поставяха рогови пластинки или мехури, защото по онова време стъклата се смятаха още за голям разкош. Впрочем всичко туй е било много отдавна — толкова отдавна, че дори прадядото на прадядото, като разправя за ония времена, нарича ги „стари". Това е било навярно преди няколко века.
Тогава почти цялата търговия на Копенхаген се намирала в ръцете на богатите бременски и любекски търговци. Те самите не идвали тук, а изпращали свои хора, които живеели на „Улицата на малките къщи" и продавали бира и подправки за ястия. Тяхната бира била чудесна немска бира от най-различни видове: бременска, прюсингска, емска и дори брауншвайгска. Подправките също били различни: шафран, анасон, бахар и най-главното — пипер. Пиперът, тъй да се каже, бил главен предмет на търговията, затова наричали немските доставчици в Дания „пиперджии" или „пиперни доставчици". Когато отивали в Дания,те се задължавали да не се женят в чужбина и тъй като мнозина оттях прекарвали тук целия си живот, оставали стари ергени. И понеже били самотни, те сами се грижели за себе си, сами си вършели цялата къщна работа, гасили си огъня в огнището,
разбира се, ако имало с какво да го запалят. Поради тия причини някои от тях с течение на времето се превръщали в стари чудаци със своеобразни мисли и навици. В тяхна памет и досега още в Дания наричат всеки по-престарял неженен мъж „пиперджия". Всичко туй трябва да се знае, за да се разбере долуописаната история.
Над „пиперджиите" или над старите ергени обичат да се присмиват. Казват, че всеки от тях си има нощна шапка. За тях дори са съчинили и песен, в която главната роля играе нощната шапка.
Да,хората се присмиват на старите ергени и на нощните им шапки, и то само защото не знаят тяхната история. Но дано никой никога не пожелае за себе си такава шапка. Защо? Слушайте сега!
В старите времена по „Улицата на малките къщи" нямаше плочник. На всяка крачка минувачът затъваше от една яма в друга като в разкопан път. Самата улица беше много тясна. Къщиците се притискаха тъй плътно и стояха тъй близко една срещу друга, че лятно време над улицата опъваха платно. Тогава човек можеше да усети както трябва, че тук се продава пипер, шафран и бахар.
Зад дългите маси стояха продавачите, но между тях рядко се виждаха млади хора. Повечето бяха вече възрастни ергени, облечени съвсем не тъй, както ние сме свикнали да си ги представяме, сиреч с перука или с нощна шапка на главата, в плюшени панталони, в куртка и в стегнат до самото гърло кафтан… Не, тъй са се обличали хората от времето на нашия прапрадядо, тъй са изписани те и по старинните портрети. Но продавачите на пипер нямаха толкова много пари, за да си поръчат портрет, макар че днес би било много интересно да видим портрета на такъв юнак, изправен зад тезгяха си или запътен в празник към черква. Те носеха широкопола и висока шапка, а който беше по-млад, забождаше понякога на шапката и перо. Вълнената риза се криеше под голяма обърната яка от платно. Тя стягаше плътно тялото чак до брадата, а отгоре свободно се развяваше широко наметало. Панталоните се спущаха до самите обуща с широки носове, защото продавачите не носеха чорапи. Из поясите им стърчаха нож и вилица, а освен туй и един по-голям нож за защита. В ония времена човек имаше често нужда от такива неща.
В такова облекло ходеше облечен в празнични дни и старият Антон, един от най-старите продавачи на пипер в „Улицата на малките къщи". Само че вместо висока широкопола шапка той носеше винаги качулка, а отдолу плетена шапка — да, обикновена нощна шапка. Старият Антон беше свикнал с нея, тъй че тя стърчеше вечно на главата му.
Той дори имаше две такива шапки за смяна.
Старият Антон беше сух като пръчка, с безброй бръчки около устата и очите, с дълги костеливи пръсти и побелели гъсти вежди. Над лявото му око висеше цял кичур коса. Тая коса, разбира се, не го разхубавяваше, но по нея човек лесно можеше да го познае… За него се знаеше, че е от Бремен, но това не беше вярно — там живееше само неговият господар. Сам той беше родом от Тюрингия, от град Айзенах, разположен на юг от Вартбург. За своята родина старият Антон говореше малко, но мислеше много.
Старите продавачи от тая улица рядко се събираха заедно. Всеки си седеше в дюкянчето, което се затваряше рано вечер и след това цялата къщица потъваше в мрак. Само през роговата пластинка на прозореца под самия покрив блещукаше слабо пламъче, а вътре старият продавач седеше на кревата си и четеше някоя книга. Понякога той шеташе до късна нощ из стаята и туряше всичко в ред. А тая работа не беше много приятна.
Често пъти, когато навън цареше черна нощ, когато плискаше дъжд или виеше снежна буря, обитателите на тия малки къщици се чувствуваха много угнетени. Тогава нямаше фенери наоколо освен едничкото малко фенерче, което висеше в края на улицата пред иконата на света Богородица, нарисувана на една стена. Другият край на улицата свършваше при дворцовите укрепления, дето се удряха шумно вълните. Такива вечери изглеждат безкрайно дълги, ако седиш без работа. А знае се, че не всеки ден се случва на човек да отваря и да подрежда стока, да прави книжни фунийки или да чисти чашките на везните. Затова той трябва да си намери някаква друга работа…
Такова друго занимание си бе намерил и старият Антон. Той сам си шиеше долните дрехи и си кърпеше обущата. Когато най-сетне легнеше в леглото, по навик не снемаше шапката си, а я нахлузваше още по-ниско на челото — разбира се, не задълго, защото след минута я дигаше пак нагоре, за да види съвсем ли е угаснала свещта. Той пипаше тая свещ, стискаше дори с пръсти фитила, после се мушваше отново в постелята, обръщаше се на другата страна и спускаше нощната шапка над очите си. Но тогава често му хрумваше мисълта: дали наистина са загаснали въглищата в малкия мангал, който се намираше долу? При тая мисъл той скачаше отново от леглото, слизаше долу по стълбичката и след като се увереше, че въглищата са отдавна изгаснали, връщаше се горе с облекчено сърце. Но ето че насред пътя го обхващаше ново съмнение: добре ли са залостени железните пръчки на вратата, спуснати ли са куките на прозоречните капаци? И той слизаше пак долу с мършавите си нозе, настръхнал от студ, и оглеждаше всичко. Когато най-сетне се завреше в леглото си, без да става повече, зъбите му затракваха силно, защото студът е особено остър в края на зимата. Тогава той издърпваше още по-нагоре одеялото над себе си, сваляше още по-ниско нощната си шапка и се мъчеше да пропъди от мислите си търговията и дневните грижи. И в такъв случай в мислите му нямаше нищо приятно, защото в паметта му възкръсваха тутакси старите спомени, които започваха да разгръщат пред него картините на миналото. А в тия картини често се крият карфици, които убождат до болка. „Ах!" — извиква човек тогава. И ако карфицата се забие дълбоко и убоденото място започне да гори, ето, че в очите се показват и сълзи. Същото се случваше и със стария Антон. По лицето му се търкалят топли сълзи, които светеха като най-чисти брилянти. Те падаха на одеялото или на пода и звънтяха тъй тъжно, сякаш в сърцето на стареца се бе скъсала струна. Наистина те скоро се изпаряваха и изчезвайки, ронеха светли пламъчета и озаряваха картините, които никога не можеха да се заличат. Старият Антон триеше очите си с нощната шапка и картините се губеха заедно със сълзите, но изворът продължаваше да блика, защото се намираше в сърцето му. И картините не се явиха в същия ред, в който бяха наредени в действителния живот. Най-тъжните изпъкваха най-често от всички и ако между тях попаднеха радостни, тогава те хвърляха върху другите още по-силна сянка.
„Прекрасни са буковите гори в Дания!" — говорят навсякъде, но още по-прекрасни изглеждаха във въображението на Антон буковите гори в околностите на Вартбург. По-могъщи и по-почтени му се струваха старите дъбове около гордия рицарски замък, по чиито камъни се виеха пълзящи растения. Още по-сладко, отколкото в Дания, ухаеха там цъфналите ябълки — той и сега още сякаш вдъхваше техния мирис… И в очите му блесна сълза. Тя се отрони долу, звънна и светна… И при тая светлина той видя съвсем ясно две играещи деца — момче и момиче. Момчето имаше румени бузи, светли къдрави коси и добри сини очи. То беше син на богат търговец — да, това беше малкият Антон — той самият. Момиче¬то пък имаше черни коси и в тъмните му очи се четеше ум и смелост.То се казваше Моли и беше дъщеря на кмета. Децата си играеха с една ябълка. Те я разтърсваха и се вслушваха дали не дрънкат вътре семенцата. После я разрязаха през средата и всяко взе половина. Разделиха си дори и мъничките семенца и изядоха всичките с изключение на едно, което момичето поиска да посади в земята.
— Ще видиш какво ще излезе от него! — каза то. — Ще излезе нещо такова, каквото ти не можеш да си представиш — цяло ябълково дърво! Само че не сега, разбира се.
И те посадиха зрънцето в една саксия за цветя. Момчето изрови с пръсти една дупчица, момичето пусна вътре семето, а след това и двамата го засипаха със земя.
— Да не си посмял да извадиш утре зрънцето, за да видиш дали са му поникнали вече корени! — каза Моли. — Това не бива да правиш! Аз два пъти направих тъй с моите цветя, защото исках да видя дали са започнали да растат. Но тогава бях още съвсем глупава и затова цветята умряха.
Саксията остана у Антон и всяка сутрин през цялата зима момчето я гледаше, ала не виждаше нищо освен черна земя. Но ето че дойде пролетта и слънцето огря саксията с лъчите си. Из земята се показаха две мънички листенца.
— Това сме аз и Моли! — рече Антон. — Какво чудо, каква красота!
Скоро се показа още един листец. Какво означаваше пък той? А след третия се появи четвърти, пети и всеки ден, всяка седмица листата ставаха все повече. Малкото растение се превръщаше в дърво.
И всичко туй сега се огледа в една сълза, която старецът веднага избърса. Тя изчезна, но можеше да се върне отново всеки миг — от сърцето на стария Антон.
Наблизо до Айзенах се простира верига от скалисти планини, които изглеждат отдалеч като вълни. Една от тях е цяла кръгла и се издига над другите. По нея няма нито дървета, нито храсти, нито трева — тя се казва „Планина на Венера". Вътре, както гласи преданието, живее Венера, богинята от езическите времена. Но сред народа тя се нарича просто „госпожа Холе" и всяко дете в Айзенах знае това и може да разкаже как тя отвляк¬ла веднъж рицаря Танхойзер, минезингер от Вартбург.
Малката Моли и Антон стояха често в полите на тая планина и веднъж момичето каза:
— Смееш ли да похлопаш на планината и да кажеш: „Госпожа Холе, госпожа Холе, отвори! Танхойзер е тук!"
Антон не се реши, но Моли не я беше страх. Впрочем тя произнесе силно и ясно само думите: „Госпожа Холе, госпожа Холе!" Останалите думи тя избъбри на себе си и при туй толкова тихо, че дори Антон не можа да ги чуе. Но какъв решителен вид имаше Моли. И колко смела беше винаги. Когато веднъж през лятото тя заедно с други момичета срещна Антон в градината, всички поискаха да го целунат — и то само защото той не обичаше целувките и се бранеше с ръце и с нозе. Но Моли се приближи смело и уверено към него.
— На мен той ще даде да го целуна! — каза гордо тя и прегърна Антон. Тя се гордееше много с това и Антон винаги й се подчиняваше, без да съзнава това. Та Моли беше тъй , хубава и смела!
Ябълката, посадена от двете деца, растеше всяка година и най-сетне стана тъй голяма, че трябваше да я пресадят в градината на въздух, дето слънцето я грееше, а росата я освежаваше. Сега дръвчето закрепна толкова, че можеше да понася зимния студ. А когато след лютата зима настъпи пролет, ябълковото дърво сякаш от радост се покри цяло с цветове. През есента то роди две ябълки — едната за Моли, другата за Антон.
Дървото растеше бързо, а също тъй бързо растеше и Моли. Тя беше свежа като ябълков цвят.
Но всичко на земята се променя, всичко минава…
Антон не можа да се радва дълго на тоя цвят. Бащата на Моли напусна родната земя, а заедно с него замина и Моли — далече, много далече. В наше време, разбира, се това пътуване би могло да се извърши с влак за няколко часа, но в ония времена трябваше по- вече от едно денонощие, докато се стигне до града Ваймар, разположен, както и днес, на изток от Айзенах, на границата на Тюрингската земя.
Моли плака, плака и Антон. И всички тия сълзи се сляха в една сълза, която гореше с чудното розово сияние на радостта. Моли каза на Антон, че той й е по-скъп от всички чудеса на Ваймар.
Мина година, после втора, трета. През всичкото това време Антон получи от Моли само две писма. Едното донесе един колар, другото — един пътешественик. Тогава пътят беше тежък и дълъг — трябваше да се минава през много градове и села.
Колко често Антон и Моли бяха слушали историята за Тристан и Изолда и при това винаги си бяха представяли, че са нейни герои… Наистина името Тристан значеше „роден в планината", а това никак не подхождаше за Антон. Но също като Тристан той не можеше дори да си представи, че тя го е забравила. Нали Изолда не бе забравила своя другар и когато и двамата умряха и бяха погребани — той от едната страна на черквата, тя от другата, — над гробовете им израснаха две липи, които сплетоха клоните си над черковния покрив. „Колко е хубава тая легенда — и колко е тъжна!" — мислеше Антон. Разбира се, с него и Моли не можеше да се случи нищо тъжно и при тая мисъл Антон започваше да си пее песничката на минезингера Валтер фон дер Фогелвайде:
Под липите, в тихата долина…
Особено му се харесваше едно място в песента:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
Тия думи бяха често на устата му. Той пееше и си подсвиркваше песента в оная лунна нощ, когато пътуваше с кон през дълбокия проход на Ваймар, за да се види с Моли. Той искаше да пристигне неочаквано и наистина пристигна неочаквано.
Посрещнаха го много любезно, почерпиха го с вино. У Моли се беше събрало весело общество от знатни гости. И все пак Антон не намери това, което очакваше и за което мечтаеше. Той не разбираше себе си, не разбираше и другите, но за нас е ясно всичко. Човек може да живее в една къща, в едно семейство и все пак да бъде чужд на всички. Вие разговаряте помежду си,но тъй, както разговарят пътниците в пощенска кола. Запознавате се, както се запознават спътниците. Всъщност вие само се стеснявате един от друг и в дъното на душата си желаете да се отдалечите по-скоро от своя съсед. Нещо подобно изпитваше и Антон.
— Аз съм честна девойка — каза му на другия ден Моли — и най-добре е да ти кажа открито всичко. От онова време, когато ние играехме като деца, се измениха много неща — и тия промени са не само външни, но и вътрешни. Навикът и волята не са властни над сърцето… Антоне, сега, когато скоро ще трябва да замина оттук, аз не бих искала да се разделим като неприятели. Повярвай ми, желая ти всичко най-хубаво, но аз не съм те обичала никога тъй, както сега обичам друг човек. Ти трябва да разбереш това. Прощавай, Антоне!
И Антон й каза също: „Прощавай!" Той не пророни нито сълзица, но почувствува, че престана да бъде приятел на Моли. И нажеженото, и студеното като лед желязо парят с еднаква болка устните. Омразата може да бъде също тъй силна, както и обичта.
За по-малко от едно денонощие Антон беше вече в Айзенах, но конят му беше страшно изморен.
— Все ми е едно! — каза си той. — Сам аз съм унищожен и ще унищожа всичко, което може да ми спомня за нея. Аз ще съборя ябълковото дърво, ще го изскубна из корен — нека то никога вече не цъфти и не дава плодове!
Но ябълковото дърво остана цяло — скръбта пречупи само Антон. Лоша треска го повали на легло. Какво можеше да го излекува сега?…
Изведнъж се яви едно лекарство, най-горчивото, което може да съществува, но затова пък то разтърси силно слабото тяло и угнетената душа. Бащата на Антон не беше вече предишният богат търговец. Заредиха се тежки дни. Нещастието връхлетя богатия някога дом. Бащата стана бедняк. Грижите и неволите подкосиха силите му. Антон нямаше време да мисли сега за своята мъка и за омразата си към Моли. Той трябваше да замести баща си, да приведе всичко в ред, да спаси, каквото може, и след това да тръгне към далечните земи, за да се изкарва насъщния хляб.
Антон пристигна в Бремен. Но светът и хората съвсем не бяха такива, каквито той си ги представяше в детските години. Какво значеха сега за него песните на минезингерите? Празен звук — и нищо повече… Да, тъй си мислеше той често, но понякога тия песни про¬звучаваха отново в душата му и сърцето му неволно омекваше.
— Всяко зло за добро! — говореше той тогава. — Сега аз трябва да се радвам, че Моли не ме обича. Какво щяхме да правим, когато щастието ни обърнеше гръб? Тя ме изостави още преди да знаеше или да можеше да предвиди нашето разорение. Разбира се, Моли не е виновна за нищо и аз напразно й се сърдя.
Годините минаваха. Бащата на Антон умря. В родителската къща сега живееха чужди хора. Но на Антон се случи още веднъж да види родната си земя. Богатият му господар го изпрати да пътува по търговия и така той попадна случайно в Айзенах. Старият замък Вартбург, както по-рано, стърчеше на скалата. „Калугерът и калугерката", изваяни там, също стояха непокътнати. Голата „Планина на Венера" се издигаше все тъй над долината, озарена от слабо сияние.
В тая минута в храстите запя птичка и в паметта на Антон неволно възкръсна старата песен на минезингера:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
И старите спомени оживяха в душата му и той със сълзи на очи гледаше отново тоя град, гдето бе преминало детството му. Родителският дом си стоеше на старото място, само градината изглеждаше инак. През нея минаваше крайселският път. Ябълковото дърво, което Антон не бе успял да изкорени, беше също там, само че извън градината, от другата страна на пътя. Но слънцето го грееше, както по-рано, росата също го росеше, както по-рано. По дървото имаше толкова много плодове, че клоните му се огъваха чак до земята.
„Колко хубава и голяма е станала ябълката! — помисли си Антон. — Нея нищо не е засегнало!"
Но един от най-големите клони бе прекършен от нечия дръзка ръка, защото ябълката се намираше на пътя.
„От нея късат цветове, без дори да й благодарят, крадат плодовете й, чупят клоните й. Да, ако и за дървото може да се говори, както за човека, тогава би могло да се каже: „Пред твоята люлка не са пели, че някога ще стоиш на пътя!" Животът на ябълката бе започнал тъй хубаво, а какво излезе от нея? Забравена и изоставена от всички, тя — градинското дърво — стоеше сега на пътя, край рова, без закрила и всеки минувач можеше да брули нейните плодове и да кърши клоните й. Наистина тя не ще загине от това, но все пак всяка година по нея ще има все по-малко и по-малко цветове, плодовете ще изчезнат и най-сетне и нейната песен ще бъде изпята."
Ето за какво мислеше Антон, застанал под ябълковото дърво. Ето за какво мислеше той и по-късно, когато лежеше буден в самотната стаичка на дървената барачка в „Улицата на малките къщи" в Копенхаген, където го бе изпратил неговият богат господар, бременският търговец, който му бе поискал още обещание, че никога не ще се ожени.
„Да се ожени! Ха-ха-ха!" Само при тая мисъл Антон започваше да се смее, но с някакъв чуден смях…
Зимата през тая година настъпи рано. Върлуваше страшен студ. Навън беснееше такава виелица, че всички седяха затворени в къщи. Затова и съседите на Антон не забелязваха, че дюкянчето му вече от два дни не се отваря и че сам той не се показва никак -пък и кой ли би излязъл в това време, ако нямаше някоя важна работа?
Бяха тъжни, мрачни дни. В дюкянчето, по чиито прозорци нямаше стъкла, цареше само полумрак или пълна тъмнина. Старият Антон от два дни лежеше в леглото — той нямаше сили да стане. Отдавна вече неговият ревматизъм му предвещаваше лошото време. Безпомощен и самотен лежеше старият продавач в стаичката си и едва можеше да протегне ръка към чашата с вода, която бе сложил на леглото си. Но сега всичката вода бе изпита. Не треската, не друга някоя болест бяха прекършили силите му, а само старостта. Там, дето той лежеше, почти през всичкото време цареше нощ. Само малкият паяк, който старият Антон не можеше да види, весело и усърдно плетеше над него паяжината си, сякаш искаше да изтъче поне малко траурен креп за онова време, когато старецът щеше да затвори навеки очи.
Бавно, страшно бавно и досадно минаваше времето. В очите на стария Антон нямаше сълзи. Той не усещаше и болки. Моли не занимаваше вече мислите му. У него имаше такова чувство, като че светът и всичката земна суета не съществуват повече, като че той сам не принадлежи вече на тоя свят и никой от живите хора не мисли за него.Понякога му се струваше за миг, че усеща глад и жажда. И наистина той искаше да пие, но никой не идваше да утоли жаждата му, никой не можеше и да дойде.
И пред гаснещия поглед на Антон се заредиха безброй картини. Той сне нощната шапка от главата си и всичко наоколо му се изпълни със светлина и ухаещи рози. Той усети чудния мирис на ябълков цвят и видя пред себе си една цъфнала ябълка, разперила клони над него. Това беше ябълката, която той и Моли бяха посадили заедно. И дървото сипеше ухаещите си цветове по пламналото му чело и го разхладяваше. Цветовете падаха върху засъхналите му устни и го подкрепяха като силно вино и хляб. Изведнъж му стана тъй леко, тъй спокойно. Обхвана го приятна дрямка…
— Сега ще заспя! — прошепна старецът. — Сънят ще ме подкрепи. Утре аз ще бъда отново бодър и здрав, ще се изправя на нозете си. Колко е хубаво! Аз отгледах с любов тая ябълка и тя ме възнагради сега за всичко — и той заспа.
На следната сутрин — беше вече трети ден, откакто дюкянчето стоеше затворено — виелицата утихна и съседите отидоха да видят какво става със стария Антон, който не се показваше никак. Той лежеше мъртъв на леглото и стискаше здраво в ръце старата си нощна шапка. Но тая шапка не сложиха при него в гроба, защото имаше още една — по-нова и по-чиста.
Къде отидоха всички пролени сълзи? Какво стана с тия бисери? Те останаха в нощната шапка, а знае се, че истинските бисери не изчезват от прането. Старите мисли, старите мечти също се запазиха в нощната шапка на стария ерген.
Не пожелавай за себе си такава шапка! От нея челото ти ще пламне, тя ще ускори биенето на сърцето ти, ще те уплете в сънища, които не ще имат нищо общо с действителността. В това можа да се увери първият човек, който сложи на главата си тая шапка, макар че от смъртта на стария Антон бе минал вече половин век. Това беше самият кмет, който имаше жена и единайсет деца и чиято къща приличаше на пълна чаша. Изведнъж, още в първата нощ, когато той нахлузи шапката, присъни му се нещастна любов, разорение и всякакви други беди.
— Брей, че е топло с тая шапка! — рече кметът. — ь главата ми е нахлула кръв, затуй се мяркат искри пред очите ми!
Но това бяха сълзите, пролени преди половин век от стария Антон от Айзенах.
И който и да сложеше после тая нощна шапка, виждаше призраци и зли сънища. Неговите собствени преживелици се преплитаха с преживелиците на Антон и се пръвръщаха в истински приказки. Такива приказки навярно има насъбрани много, но нека тях ги разказва друг. Ние разказваме първата и към нея ще прибавим само тия последни думи:
Не пожелавай никога за себе си нощната шапка на стария ерген!

Забавата

k ЗабаватаКладенецът беше дълбок, затова и въжето беше дълго. Всеки път, когато изваждаха пълната кофа, въжето с мъка се навиваше. Водата в кладенеца беше прозрачна, но слънчевите лъчи не стигаха никога до дъното. Затова пък навсякъде, където те надничаха между камъните и стените, растеше зелена тревица.
Долу в кладенеца живееше едно жабешко семейство. То беше попаднало там съвсем случайно, след като старата земна жаба скочи веднъж в кладенеца. Тя живееше и днес още. Зелените водни жаби, които смятаха себе си за истински обитатели на кладенеца и можеха да плуват във водата, признаха другите жаби за свои роднини и ги нарекоха „кладенчеви гости". Но гостите, както изглеждаше, намислиха да останат тук завинаги. Те живееха твърде добре на дъното между влажните камъни.
Веднъж старата баба жаба направи пътешествие.Тя седна в кофата с водата и се из¬качи с нея горе, но слънчевата светлина я ослепи и очите я заболяха. За щастие тя сполучи да се измъкне от кофата и — пляс! — скочи пак във водата, но три дена след това не чувствуваше гърба си от болки. Разбира се, тя не можеше да разправи много нещо за това, което беше видяла отвън, но знаеше, а туй знаеха и всички останали жаби, че кладенецът съвсем не е целият свят. Все пак старата жаба можеше да разкаже и друго нещо, но тя не обичаше да отговаря на въпросите — затова и никой не я разпитваше много.
— У-у-у, колко е дебела и грозна! — говореха за нея младите водни жабчета. — След време и децата й ще станат такива грозници.
Може да станат! — казваше старата жаба. — Но затова пък в главата на едно от тях, а може би и в моята собствена глава е скрит скъпоценен камък!
Водните жабчета я слушаха и пулеха очички и понеже туй не им се нравеше, кривяха лицата си и се гмуркаха на дъното. А младите земни жаби изпъваха от гордост задните си крачета, защото всяко от тях се мислеше за притежателка на скъпоценния камък. Сетне те седяха мирно край старата жаба и без да мърдат глави, питаха я какво нещо е скъпоценният камък и защо те трябва да се гордеят.
— Ах, да знаете само колко е хубав! — отвръщаше старата жаба. — Тоя камък носи щастие на оногова, който го притежава, и буди завист у другите. Повече не ме разпитвайте, няма да ви отговоря!
— Сигурно скъпоценният камък не е у мен! — каза най-младата от земните жаби. Тя беше толкова грозна, че по-грозна жаба от нея нямаше. — Пък и защо ли ми е такава скъпоценност? Щом тя сърди другите, каква радост мога да изпитвам аз? Не, аз искам само едно — да се покатеря някога на върха на кладенеца и да видя какво има горе, там трябва да е много хубаво.
— Я ти по-добре си стой на мястото! — рече старата жаба. — Тук ти познаваш всички и знаеш какво имаш. Пази се от кофата, тя може да те смаже. Ако ли пък попаднеш невредима в нея, тогава кой знае дали ще се върнеш жива при нас. Не всеки може да пада тъй добре като мен и да запази тялото и яйцата си.
— Квак! — въздъхна малката жаба също тъй, както ние, хората, казваме „ах"! 
Тя имаше такова силно желание да излезе от кладенеца и да се полюбува на широкия свят! Как силно я привличаше зелената тревица там горе!
И ето, на следната сутрин кофата спря случайно пред камъка, на който седеше младата жаба. Тя не можа да се стърпи и — хоп! — скочи вътре. Извадиха кофата и плиснаха водата.
— Тю, мръсна гад! — извика човекът, като видя жабата. — Такова нещо никога не съм виждал! — и при тия думи той ритна тъй силно нещастната жаба с дървената си обувка, че насмалко щеше да я осакати. Жабата едва успя да се скрие във високата коприва, която растеше край кладенеца. Тя се огледа наоколо и видя много стъбла едно до друго, погледна нагоре към слънчевите лъчи, които осветяваха листата и ги правеха прозрачни, и в тоя миг изпита същото чувство, каквото ние, хората, изпитваме, когато попаднем неочаквано в някоя гъста гора, където слънчевите лъчи проникват през клоните и листата.
— Тук е много по-хубаво, отколкото в кладенеца! Да, аз ще остана завинаги тук — каза малката жаба. И наистина мина час, мина още един, а тя продължаваше да лежи в копривата.
„Какво ли има отсреща? — мислеше тя през това време. — Щом съм дошла дотук, трябва да ида и по-нататък."
И младата жаба заподскача бързо и излезе на големия път. Слънцето я грееше, прахът я пудреше, а тя все вървеше и вървеше.
— Гледай ти, каква суша! — каза жабата. — Наистина, колко е хубаво! Дори нещо ме гъделичка от удоволствие!
Тъй тя стигна до един ров, където растяха незабравки и ливадничета. Над рова се издигаше жив плет от глогови и бъзови храсти. Колко много цветяимаше тук! Ето, прехвръкна пеперудка и жабата я помисли за цветче, което се е откъснало от стъблото си, за да може да разглежда по-добре белия свят. Да, жабата разбираше много добре това желание.
— Да можех да направя и аз такова пътешествие! — каза си жабата. — Квак! Това би било чудесно!
Цели осем дена и осем нощи прекара тя в рова, без да чувствува някаква липса на храна. Но на деветия ден жабата си помисли: „Време е вече да вървя! Може да намеря и нещо по-хубаво! Може би ще срещна някоя зелена жаба като мен или пък няколко водни жабчета!"
През последната нощ вятърът беше донесъл до ушите й жабешко крякане.
Тук наблизо живееха сигурно нейни роднини.
— Колко хубаво е да живееш, да се измъкнеш от кладенеца, да лежиш в копривата, да пълзиш по прашния път и да се търкаляш във влажния ров! Но по-нататък, по-нататък!
Трябва да се намери някоя жаба! Без това не може, природата не е достатъчна!
И жабата потегли отново на път. Тя излезе на полето и скоро стигна до едно езеро, обрасло по краищата с висока тръстика. Тя скочи в него.
— Тук е много влажно за вас! —извикаха няколко водни жабчета. — Но заповядайте!
Вие господин ли сте, или госпожица? Впрочем това няма никакво значение за нас. Молим, заповядайте!
Вечерта водните жабчета поканиха малката жаба на семеен концерт. Вие, разбира се, знаете какво е това семеен концерт: много радост и много тънки гласчета. Угощение нямаше, но затова пък питието беше предостатъчно — всичката вода на езерото.
— Сега ще продължа пътя си! — каза малката жаба. Тя се стремеше все към по-хубавото.
Тя видя над себе си големите ясни звезди, видя и новата месечина, видя и слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо.
— Значи аз все пак се намирам в кладенец, само че по-голям. Трябва да се изкача още по-виско! Нещо ме тегли, непрестанно ме тегли към по-хубавото.
А когато настъпи пълнолуние, жабата си помисли за месечината: „Няма ли да спуснат тая кофа, за да скоча в нея и да се издигна още по-високо? Или може би слънцето е по-голяма кофа? Колко голямо и лъчезарно е то! Ние всички бихме могли да се поберем в него. Трябва да внимавам, за да не изпусна случая. О, колко е светло в главата ми! Скъпоценният камък едва ли ще свети тъй силно. Аз и без това нямам в главата си скъпоценен камък, пък и не бих искала да имам. Искам само да се издигна още по-високо — към повече блясък и радост,— да, това е вече съвсем друго нещо. Едновременно чувствувам и лекота, и страх — предстои ми да направя една трудна стъпка и ще я направя. И тъй, напред! Напред по пътя!"
И тя закрачи или — с други думи — започна да пълзи и скоро излезе на един голям път, край който живееха хора. Тук имаше и градини с цветя, и бостани със зеле. Жабата седна да си почине край един бостан.
— Колко много същества има на тоя свят, които никога не съм виждала! И колко голям и хубав е самият свят! Само че трябва да го разгледам отблизо, а не да седя на едно място. И жабата се промъкна вътре в бостана. — Колко е хубаво тук! Каква зеленина!
— Да, зная много добре това! — каза гъсеницата, която седеше на едно зелево листо. — Моят лист е най-големият тук. Той закрива от очите ми половината свят, но аз мога и без тая половина.
— Куд-куд-куд-кудяк! — чу се наблизо и след малко в бостана влязоха няколко кокошки. Кокошката, която вървеше най-напред, се случи далекогледа. Тя забеляза веднага гъсеницата върху къдравия лист и я клъвна. Гъсеницата падна на земята и започна да се гърчи и извива. Кокошката я погледна най-напред с едното око, сетне с другото — тя никак не можеше да разбере какво означават тия гърчения.
— Да, тя не се гърчи от добра воля! — реши тя най-сетне и дигна главата си, за да клъвне още веднъж гъсеницата. Но в тоя миг жабата се изплаши толкова много, че изскочи под самия нос на кокошката.
— Ах, тя имала и съюзници! Къш, гадино проклета! — рече кокошката и си обърна гърба. — Не заслужава да си отварям устата за такова зелено червейче. Може дори и на гърлото ми да загорчи!
Останалите кокошки бяха на същото мнение и всички излязоха от бостана.
— Слава богу, изплъзнах се! — каза гъсеницата. — Ето какво значи да не губиш присъствие на духа. Но сега ми остава най-трудното: да се кача отново на моето зелево листо.
Къде е то?
Тогава малката жаба се приближи до нея, за да й помогне. Тя се радваше, че с грозотата си бе пропъдила кокошките.
— Какво искате да кажете? — попита гъсеницата. — Аз сама се спасих от опасността. У-у-у.не мога да ви гледам? Оставете ме, моля ви се, на спокойствие! Гледай ти,значи аз не мога да бъда спокойна дори в собствената си къща! Да , ето зелето, ето и моя лист. Чакай само да се изкача горе.
— Да, по-нагоре! — каза малката жаба. — По-високо! И тя чувствува също като мен, само че сега не е разположена — изплашила се е малко. Всички ние се стремим да се издигнем нагоре! — и жабата дигна главата си съвсем високо.
Върху покрива на селската къщичка отсреща стоеше един щъркел. Той тракаше с клюна си, тракаше и щъркелицата.
„Колко високо живеят те! — помисли си жабата. — Да мога да се изкача там!" В къщичката живееха двама млади студенти. Единият беше поет, другият естественик.Единият възпяваше радостно всяко прекрасно нещо — така, както то се отразяваше в сърцето му, възпяваше го в къси, ясни и звучни стихове. Другият се стремеше да проникне в самата същина на нещата, гледаше на всяко същество като на аритметическа задача, пресмяташе, умножаваше, искаше да узнае всички предмети както от външната, така и от вътрешната им страна и говореше за тях само с разсъдъка си. Той беше надарен с ясен ум и говореше за всичко с голямо увлечение. И двамата бяха добри и весели младежи.
— Ето една чудесна земна жаба! Прекрасен екземпляр! — каза естественикът. — Трябва да я сложа в спирт!
— Че ти имаш вече две! — отвърна студентът. — Остави я да се радва на живота.
— Но виж я колко е грозна! — рече първият.
— Ех, да беше скрит в главата й скъпоценният камък, аз сам бих ти помогнал да й разпорим търбуха! — каза поетът.
— Скъпоценен камък ли? — повториестественикът. — Вижда се, че много разбираш от естествена история!
— А нима не е хубаво онова народно поверие, което разправя,че в главата на жабата — най-отвратителното животно — се крие често най-скъпоценният камък? Нима туй също не се случва и с хората? Какъв скъпоценен камък притежаваше например Езоп? Ами Сократ?
Жабата не можа да чуе по-нататъшния разговор, но и това, което чу, тя разбра само наполовина. Двамата приятели отминаха и тя се спаси от опасността да попадне в спирта.
„И те говореха за скъпоценния камък! — помисли си жабата. — Добре, че го няма! Той щеше да ми причини доста неприятности."
В тоя миг откъм покрива на селската къщичка се чу тракане. Старият щъркел държеше реч, а неговото семейство гледаше накриво двамата студенти, които се разхождаха из бостана.
— Човекът е най-горделивото същество! — разправяше щъркелът. — Чуйте ги само как са се разбъбрали! Те не могат дори да тракат, а пък се гордеят с езика си! Няма що да се каже, хубав е тоя език, който след еднодневно пътуване става вече неразбираем! А ние се разбираме във всички кътчета на земята — и в Далечния север,и в Египет. Да, светът би могъл да съществува и без хората. Във всеки случай ние не чувствуваме никаква нужда от тях. Нам са нужни само жабчета и дъждовни червеи!
„Ето, туй се казва реч! — помисли си малката жаба. — Колко величествен е той и колко високо стои! Досега аз никога не съм виждала на такава висота! Ах, как хубаво плува!" — извика тя, когато щъркелът размаха криле и полетя във въздуха.
А щъркелицата продължаваше да разказва на децата си за Египет, за Нил и за чудната тамошна тиня. За малката жаба тия разкази бяха съвсем нови и увлекателни.
— Трябва и аз да отида в Египет! — каза тя. — Да иска само щъркелът или някое от децата му да ме вземе със себе си! Все и аз ще им се отплатя с нещо. Да, аз ще попадна непременно в Египет, на мен винаги ми върви. Наистина тоя вечен стремеж напред,
насладата, която той ми доставя — всичко туй е много по-хубаво от всякакъв скъпоценен камък в главата ми!
Жабата не знаеше, че тъкмо тоя вечен стремежбеше скъпоценният камък, който светеше в нейната глава.
В същия миг щъркелът връхлетя върху нея. Той видя жабата в тревата и я сграбчи не особено нежно с клюна си. Клюнът се затвори, вятърът засвири в ушите на жабата — туй беше твърде неприятно, но затова пък тя хвърчеше нагоре, към Египет!… И при тая мисъл очите на жабата светнаха и от тях сякаш отхвръкна искра.
— Квак! Ах!
Жабата умря, тялото й стана на малки късчета. Но къде отиде искрата от очите й?
Слънчевият лъч я улови, слънчевият лъч отнесе скъпоценния камък от главата на жабата.Къде?
Не питай за това естественика — попитай по-добре поета. Той ще ти го разправи като приказка и в тая приказка ще вземат участие и гъсеницата, и щъркеловото семейство. Представи си: гъсеницата се преобръща в какавида и от нея изхвръква чудно хубава пеперуда! Щъркеловото семейство отлита през планини и морета в далечната Африка, а сетне се връща по най-късия път пак в същата страна, на същия покрив. Да, това звучи по-чти невероятно и все пак е истина. Можеш да попиташ дори естественика — и той ще ти каже същото. Пък и ти сам го знаеш, защото си го виждал със собствените си очи.
А скъпоценният камък от главата на жабата?
Търси го в слънцето! Погледни го, ако можеш!
Но блясъкът на слънцето е ослепителен. Ние още нямаме такива очи, които биха могли да видят всичката хубост на света, ала един ден ще ги имаме и туй ще бъде най-вълшебната приказка, защото в нея ще участвуваме и самите ние.

Дванадесет пътника

n Дванадесет пътникаНавън беше люта зима. Ясното небе бе посипано със звезди, а въздухът бе чист и неподвижен.
— Тряс! — счупи някой една стара саксия о вратата на съседа.
— Бум! Бум! — изгърмя някъде пушка.
Хората празнуваха настъпването на Новата година. Градският часовник започна да бие полунощ.
— Тра-ра-ра-ра! — затръби рогът на пощальона.
Голямата пощенска кола се приближаваше към градските врати. Тя носеше дванайсет пътника, повече хора не можеше да побере: всички места бяха заети.
— Ура! Ура! — крещяха хората по къщите, където се бяха събрали да посрещнат Новата година. С последния удар на часовника те станаха от местата си с пълни чаши в ръце и започнаха да пият за здравето на Новата година.
— Здраве и щастие за Новата година! — чуваше се от всички страни. — На вас една хубава женица! На вас повечко пари! Край на всички скърби и неволи!
Такива бяха пожеланията на хората, които чукаха чашите си. А в това време пред градските врати спря пощенската кола с дванайсетте пътника.
Кои бяха тия пътници?
Всеки от тях имаше паспорт и багаж. Освен туй те носеха цял куп подаръци за мен, за теб и за всички жители на града. Кои бяха те, защо бяха дошли, какво бяха донесли?
— Добро утро! – извикаха пътниците на пазача пред градските врати.
— Добро утро! — отвърна пазачът, защото часовникът беше ударил вече полунощ.
— Вашето име? — попита пазачът тоя, който слезе пръв от колата.
— Вижте в паспорта и ще узнаете — отвърна първият пътник. Той беше здрав мъж в меча шуба и с подплатени обуща. — Аз съм тоя, на когото мнозина от хората възлагат големи надежди. Ела утре при мен: ще ти дам да се почерпиш за Новата година. Аз пръскам наляво и надясно пари, уреждам балове — цели тридесет и един бала! Повече нощи не мога да губя! Моите кораби са замръзнали в пристанището, но в кантората ми е топло и приятно. Аз съм търговец, наричат ме Януари и нося със себе си само сметки.
След него слезе вторият пътник. Той беше веселяк — луда глава. Имаше вид на театрален директор, на карнавален разпоредител — с една дума, личеше си, че е роден само за увеселения. Багажът му беше една голяма бъчва.
— С тая бъчва ще направим добър гуляй — каза той. — Аз обичам да веселя другите, а така също и самия себе си. Но аз живея всичко на всичко двадесет и осем дена. Наистина понякога ми прибавят още един ден, но туй не ме интересува. Ура!
— Тук е забранено да се вика! — рече пазачът.
— Това не се отнася за мен! Аз съм княз Карнавал и пътувам под името Февруари.
В тоя миг от пощенската кола слезе третият пътник. Той се държеше важно и бе дигнал високо главата си, защото беше роднина на „четиридесетте мъченици" и минаваше за предсказвач на времето. Тая длъжност, разбира се, не беше много доходна и затова той имаше твърде мършав вид.В петлицата му бе забодено букетче от мънички, съвсем мънички теменужки.
— Март, марш! — извика му четвъртият пътник и го удари по рамото. — Не чуваш ли!
Тичай скоро в караулната стая: там пият пунш, твоето любимо питие. Ето, оттук усещам миризмата му. По-скоро, по-скоро, господин Март!
Но туй не беше истина. Четвъртият говореше това само за да се избави от своя досаден другар. Сам той изглеждаше твърде голям мързеливец; не обичаше никак работата и използуваше най-малкия случай, за да празнува.
— Едно е само лошо: в света няма нищо постоянно! — каза Април.— Ту слънце грее, ту дъжд вали, хората ту пристигат, ту заминават. Аз съм агент по наемане на квартири, каня
на сватби, уреждам погребения — с една дума, мога и да се посмея, и да поплача. В куфара си нося летен костюм, но ще бъде смешно да го обличам. Сега да, ето какъв съм аз. За по-голяма тържественост ходя с летни чорапи и със зимни ръкавици.
След него от колата слезе една дама. 
— Госпожица Мая! — препоръча се тя.
Тя беше облечена в тънка лятна рокля и носеше галоши. Цветът на роклята й напомняше цвета на млади липови листа, а косата й бе обкичена с анемонии. От нея лъхаше такъв силен мирис на дива смола, че пазачът не можа да се сдържи и кихна!
— Наздраве! — извика му девойката.
Колко мила беше тя! И каква певица! Не театрална, не улична, а горска певица. Тя бродеше из свежите зелени гори и си пееше за собствено удоволствие.
— Сега иде младата дама! — извикаха седящите в колата.
И наистина от колата слезе млада дама — хубава, горда, нагиздена. През най-дългия ден на годината госпожа Юния даваше бал в къщата си, за да имат гостите време да изядат всички поднесени им закуски. Тя, разбира се, си има свой файтон, но пътуваше заедно с другите в пощенската кола, за да покаже, че не е горделива. Тя не пътуваше сама. С нея беше по-малкият й брат Юли.
Той беше тлъстичък господин в летен костюм и със сламена шапка. Багажът му не беше голям, защото при силна жега всеки товар досажда. Той носеше със себе си само бански гащички, а туй, разбира се, не бе много.
След тях слезе от колата самата им майка, госпожа Августа, продавачката на плодове, притежателка на много рибници, селянка в широка фуста. Тя беше дебела и пъргава, сама се грижеше за всичко и със собствената си ръка черпеше с бира работниците из полето.
— С пот на лицето ще изкарваш хляба си! Тъй е писано в библията! — каза тя. — Най-напред труд, а после разходки, танци, игри на чист въздух!
Да, чудна стопанка беше госпожа Августа.
След нея слезе пак мъж, художник пейзажист, господин Септември. Той се готвеше да покаже на гората, че листата й могат да променят цвета си и да станат чудно хубави. Стига само той да вземе четката — и гората ще почне да гори ту в пурпурни, ту в златни багри. Художникът можеше да свири с уста като щурец и беше голям майстор в работата си. Той украсяваше бирената си чаша с хмелни клончета — с една дума, разбираше от хубавото. Той свали от колата само една кутия с бои и това беше целият му багаж.
След него се яви един земеделец, който мислеше само за оран, сеитба и лов. Господин Октомври — тъй наричаха земеделеца, носеше пушка и водеше едно куче, а ловджийската му чанта беше пълна с орехи. Той имаше много багаж: беше помъкнал дори и един плуг. Разправяше нещо за селското стопанство, но от силната кашлица и охкане на съседа му не можеха да се чуят неговите думи.
Тоя съсед пък беше Ноември. Той имаше толкова силна хрема, че вместо кърпичка държеше под носа си цял чаршаф и все пак, според думите му, той трябвало да придружава работниците и да им търси работа за през зимата. Разбира се, Ноември не се съмняваше, че настинката му ще мине, щом започне да сече дърва, защото той беше най-добрият дървар от цялото дърварско сдружение. Вечер той работеше дървени кънки, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще има голяма нужда от тия троши-колена.
Най-сетне слезе и последният пътник — старата бабичка Декемврия с мангала. Тя трепереше от студ, но очите й блестяха също като звезди. Ръката й държеше една саксия, в която беше посадена малка елхичка.
— За това дръвче —каза тя — аз ще се грижа сама, за да може то да стане голямо и да стигне до тавана на Бъдни вечер. Тогава по него ще изникнат запалени свещици, златни ябълки и много други играчки. Моят мангал топли като печка. Аз ще извадя от джоба си книжката с приказки и ще почна да чета на глас. Тогава всички деца в стаята ще стоят мирно, а кукличките по елхата ще оживеят. Восъчният Дядо Мраз ще слезе долу и ще целуне поред всички хора в стаята. Той ще целуне така също и децата, които стоят отвън пред вратата и пеят коледарски песни.
— Сега колата може да мине! — рече пазачът. — Всички пътници слязоха от нея. Да дойде другата кола!
— Преди това нека дойдат дванайсетте гости при мен! — извика началникът на стражата. — Паспортите ще останат у мен. Те са издадени на всекиго само за един месец.
След изтичането на срока аз ще отбележа в паспорта и поведението. Господин Януари, моля, влезте!
И господин Януари влезе.
Когато измине годината, аз ще кажа какво донесоха тия дванайсет пътника и на теб, и на мен, и на всички останали. Сега още не зная това, пък и те сами не го знаят, защото времето, в което живеем, е много интересно и всеки месец ни носи хиляди изненади.

Новите дрехи на царя

p Новите дрехи на царяПреди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. За всеки час от деня той имаше особено облекло и както за другите господари казваха: „Те са в съвета“,тъй за него говореха винаги: „Сега царят се гизди в стаята си“.
В царската столица кипеше шумен, весел живот; всеки ден там пристигаха много чужденци. Веднъж между другите пришълци се явиха двама измамници; те се препоръчаха за тъкачи и разгласиха, че умеят да тъкат такива прекрасни платове, каквито човек не може никъде да намери, и че дрехите, съшити от тия платове, са не само необикновено хубави по цвят и по кройка, но се отличават още и с едно чудно свойство: те са невидими за ония хора, които не са достойни за заеманата от тях длъжност или пък са съвсем глупави.
„Ето ти дрехи за мен — помисли си царят. — Щом ги облека, ще мога веднага да познавам кой в моето царство е достоен да заема тая или оная длъжност; ще мога също тъй да различавам умните от глупавите. Да, аз без друго трябва да си заръчам дрехи от такъв плат.“
И той веднага даде на двамата измамници много пари, за да могат те да се заловят незабавно за работа.
Лъжливите тъкачи поставиха два стана и се престориха, че работят; ала всъщност становете им бяха празни. Те поискаха веднага най-хубава коприна и златна прежда, ала всичко туй скриха в торбите си и седяха до късна нощ пред празните станове.
„Искам да зная как върви работата“ — помисли си царят, но се смути силно от мисълта, че глупецът или негодният за длъжността си човек не ще може да види чудния плат. За себе си, разбира се, той не се страхуваше, но все пак си мислеше, че ще е по-добре да изпрати най-напред друг някой. Всички в града знаеха вече какво чудно свойство притежаваше новият плат и всеки гореше от нетърпение да узнае дали неговият съсед е глупав или некадърен.
„Ще изпратя при тъкачите моя стар честен министър — помисли си царят. — Той най-добре от всички ще види какъв е тоя плат, защото той е умен и изпълнява прекрасно длъжността си.“
И старият честен министър отиде в стаята, където двамата измамници работеха на празните станове.
— Господи, помилуй! — извика той на себе си, като разтвори широко очи. — Та аз не виждам нищо! — Ала не посмя да каже това високо.
Двамата измамници го помолиха любезно да се приближи и го попитаха харесват ли му боите и шарките. В същото време те сочеха празния стан, а бедният старец продължаваше да пули очи и все пак не виждаше нищо, защото нямаше нищо за гледане.
„Господи, боже мой — мислеше той, — нима аз съм глупав? Никога не съм допущал това и никой не бива да го знае. Или може би съм негоден за длъжността си? Не, никому не трябва да разказвам какво съм видял.“
— Е, какво е вашето мнение? — попита един от тъкачите.
— О, прекрасно, чудесно! — извика старият министър, като гледаше през очилата си. — Какви бои, какви шарки! Аз ще кажа на царя, че вашият плат много ми харесва.
— Много ни е приятно да слушаме това — казаха тъкачите и започнаха да именуват цветовете и да обясняват шарките, а министърът слушаше внимателно и като се върна при царя, повтори му всичко с най-големи подробности.
Тогава измамниците поискаха още пари, коприна и златна прежда, за да продължат работата. Всичко туй те скриха пак в торбите си и продължаваха да седят пред празните станове.
Скоро царят изпрати пак един от най-честните си съветници, за да разбере как отива работата и скоро ли ще бъде готов платът. Ала с него се случи същото, каквото се случи с първия пратеник: той гледаше становете, но тъй като там нямаше нищо, не можа нищо да види.
— Какъв чудесен плат, нали? — попитаха измамниците и започнаха да показват и да обясняват великолепните шарки, които съвсем не съществуваха.
„Невъзможно е да съм глупав! — помисли си съветникът. — Тогава може би съм недостоен за длъжността, която заемам? Смешно наистина! Ала все пак не трябва да казвам туй на другите.“
И той започна да хвали плата, който не виждаше, и да се възхищава от прекрасните бои и великолепните шарки.
— Да, това е истинско чудо! — съобщи той на царя.
Всички в града говореха само за това — за чудния плат.
Най-сетне и сам царят пожела да види плата, докато е още на стана. С цяла тълпа избрани царедворци, между които бяха и двамата министри, той отиде при изкусните измамници, които започнаха да тъкат още по-усърдно на празните станове.
— Как, не е ли прекрасно това? — попитаха двамата царедворци, които бяха идвали
вече. — Погледнете само, ваше величество, какви шарки! — и те сочеха празните станове,
като мислеха, че другите наистина виждат плата. „Какво е това? — помисли си царят. — Та аз нищо не виждам. Това е ужасно! Нима съм глупав? Или пък не ме бива за цар? Но туй е още по-ужасно!“
— О, да, платът наистина е чудесен! — извика високо той. — Аз напълно одобрявам вашата работа.
И царят кимна с доволен израз на лицето си и започна да разглежда празните станове, защото не искаше да покаже, че нищо не вижда. Всички царедворци също гледаха и не виждаха нищо, както царят. Но всички повтаряха след него: „Платът наистина е чудесен!“ И започнаха да го съветват да си направи дрехи от новия, великолепен плат за предстоящото голямо тържество. „Великолепно, прекрасно, чудесно!“ — носеше се от уста на уста. Всички изказаха високо своя възторг, а царят провъзгласи измамниците за при¬дворни тъкачи.
Цялата нощ преди тържеството двамата измамници не мигнаха. Те запалиха повече от една дузина свещи и всички в града помислиха, че те бързат да свършат царските дрехи за определения срок. Измамниците се преструваха, че свалят плата от становете, сетне крояха с големи ножици из въздуха, шиеха с игли без конци и най-после казаха:
— Дрехите са готови!
Царят, придружен от царедворците, отиде да види чудните дрехи. Измамниците дигнаха ръце, като че държаха нещо, и казаха:
— Ето панталоните, ето дрехата, ето и мантията! Това облекло е леко като паяжина. Човек не го усеща на тялото си, ала в туй се крие всичката му хубост!
— Да! — извикаха всички царедворци, без да виждат нещо.
Не желае ли ваше величество да се съблече сега — рекоха измамниците. — Тъй ние ще ви премерим дрехите пред това голямо огледало. Царят се съблече, а измамниците се престориха, че му обличат поотделно всяка една от дрехите. И царят се въртеше на всички страни пред огледалото.
— Ах, как ви прилича, ваше величество! Колко хубаво ви стоят тия дрехи! — викаха всички. — Какви бои, какви шарки! Великолепни дрехи!
— Балдахинът, под който негово величество ще върви на тържеството, чака вече при вратата! — съобщи главният разпоредител.
— Аз съм готов! — каза царят. — Добре ми стоят, нали? — И той се обърна още веднъж пред огледалото, за да покаже на всички колко внимателно разглежда новите си дрехи.
Прислужниците, които трябваше да носят краищата на царската мания, се престориха, че дигат нещо от пода, сетне тръгнаха важно след царя с протегнати напред ръце. Те не смееха и да помислят, че не носят нищо.
Царят вървеше под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупаха хора и викаха:
— Ах, колко хубави са новите дрехи на царя! Каква чудесна мантия! Как хубаво му стои!
Никой не искаше да каже, че не вижда нищо, защото никой не искаше да мине за глупец или за некадърник. Нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.
— Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! — извика изведнъж едно дете.
— Господи, чувате ли какво казва невинното дете! — рече баща му и всички започнаха да предават думите на детето.
— Да, да, царят е съвсем гол! — извика най-сетне целият народ.
Царят беше поразен. Нему също се струваше, че народът е прав, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай!“
И прислужниците продължаваха да вървят все тъй тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.

Щастливо семейство

n Щастливо семействоНай-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето:
— Ах, колко е вкусно!
И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.
Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.
Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.
Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.
Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.
Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.
Веднъж валеше силен дъжд.
— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!
— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества: сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, репейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!
— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.
— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.
— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.
— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?
— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.
— Знаем, знаем, хем каква хубавица! — рекоха мравките. — Само че тя едва ли ще се съгласи да дойде при вас, защото е царица.
Толкова по-добре! — отвърнаха старите. — Ами има ли си тя къща?
— Не къща, а цял дворец! — казаха мравките. — Чудесен мравешки дворец със седемстотин входа.
— Благодарим покорно! — рече охлювицата. — Нашият син не е за мравуняк. Ако не знаете някоя по-добра булка, тогава ние ще заръчаме на комарите. Те летят и в дъжд, и в слънце и познават релейната гора надлъж и нашир.
— Ние знаем булка за вашия син! — казаха комарите. — На сто човешки крачки оттук върху един стрък коприва седи малка охлювка с къщичка. Тя е съвсем самичка и е точно на такава възраст, че може да се омъжи. Да, оттук дотам няма повече от сто човешки крачки.
— Тогава нека тя да дойде при него — рекоха старците. — Нашият син има цяла релейна гора, а тя има само едно стръкче.
И комарите отлетяха при охлювката. Минаха осем дена, докато тя направи това пътешествие. Ето какво значеше добра порода!
После отпразнуваха сватбата. Шест светулки светеха с всичка сила. Изобщо сватбата беше много тиха, защото старците не обичаха шума и веселбите. Затова пък старата охлювица каза чудесна реч. Бащата не можеше да говори — той беше твърде развълнуван. И тъй, те дадоха в наследство на младите цялата репейна гора, като казаха онова, което винаги повтаряха, а именно: че от релейната гора няма нищо по-хубаво на света и че ако те, младите, живеят честно и почтено и се размножават, рано или късно ще попаднат ведно с децата си в господарския замък, гдето ще ги варят, докато почернеят, и ще ги сложат в сребърно блюдо.
Като свършиха речта си, старците се прибраха в къщичките си и вече не се показаха навън. Те заспаха.
А младите охлюви започнаха да царуват в гората и оставиха след себе си голямо потомство. И понеже не им се удаде никога случай да бъдат сварени и сложени в сребърно блюдо, те дойдоха до заключение, че господарският замък е рухнал и че всички хора по света са измрели. И тъй като никой не се опита да им противоречи — това значи беше истина. И по листата на репея падаха дъждовни капки, за да веселят охлювите с музика на тъпани, а слънцето светеше, за да раззеленява релейната гора. И охлювите бяха щастливи, и цялото им семейство беше щастливо, много щастливо.

Огнивото

i ОгнивотоИз широкия път вървеше войник: едно, две, едно, две! На гърба си носеше раница, а на кръста — сабя, защото беше ходил на война и сега се връщаше у дома си. По пътя го срещна една стара магьосница. Тя беше ужасно грозна. Долната й устна висеше до гърдите.
— Добър вечер, войниче! — каза магьосницата. — Каква хубава сабя и каква голяма раница имаш! Ти си истински войник! Затова ще получиш пари, колкото искаш.
— Благодаря ти, стара магьоснице! — отвърна войникът.
— Виждаш ли това голямо дърво? — рече магьосницата и посочи едно дърво, което растеше наблизо. — То е съвсем кухо отвътре. Ако се изкачиш на върха му, ще видиш една дупка, по която можеш да се спуснеш надолу до самите корени. Аз ще ти вържа едно въже за кръста, за да мога да те извадя, щом ми извикаш.
— Какво ще правя в дървото? — попита войникът.
Ще си вземеш пари! — каза магьосницата. — Слушай, щом се спуснеш до корените, ще се намериш в една голяма стая; там е много светло, защото горят повече от триста лампи. Пред себе си ще видиш три врати. Ти ще можеш да ги отвориш, защото ключовете са над тях. Когато влезеш в първата стая, ще видиш насред пода голям сандък, върху който седи едно куче. Очите му са големи колкото чаени чаши, но ти няма да се плашиш от това. Аз ще ти дам моята синя престилка на квадратчета, за да я постелеш на пода, после ще грабнеш кучето, ще го сложиш върху престилката, ще отвориш сандъка и ще вземеш, колкото пари искаш. Там са медните пари. Ако искаш чисто сребро, ще отидеш във втората стая; там върху сандъка седи друго куче с очи колкото воденични камъни; ти пак не се плаши, турни го само върху престилката ми и си вземи пари. Ако ли пък пожелаеш злато — и злато ще имаш, колкото можеш да носиш, стига само да влезеш в третата стая. Наистина кучето, което стои върху сандъка със златото, има очи, големи колкото кръгли кули. То е страшно куче! Но ти и от него няма да се плашиш! Турни го на престилката ми, то не ще ти направи нищо. Вземи си тогава от сандъка злато, колкото искаш.
— Това не е лошо! — рече войникът. — Но какво ще трябва да ти дам аз, стара магьоснице? Разбира се, ти все ще искаш нещо от мен, нали?
— Не — каза магьосницата, — не искам нито петак. Ти трябва да ми донесеш само старото огниво, което моята баба забрави, когато беше за последен път там долу.
— Добре! Вържи ме с въжето! — каза войникът.
— Сега! — извика магьосницата. — Ето ти и моята синя престилка на квадратчета.
Тогава войникът се покатери на дървото, спусна се в дупката и се намери долу, в голямата стая, където горяха, както беше казала магьосницата, триста лампи.
Той отвори първата врата. Там седеше кучето с очи колкото чаени чаши и се блещеше срещу него.
— Здравей, приятелю! — каза войникът, сложи кучето върху престилката на магьосницата и натъпка джобовете си с медни пари. След това той затвори сандъка, премести кучето пак на старото му място и влезе във втората стая. Ах! Тук на сандъка седеше
кучето, което имаше очи колкото воденични камъни.
— Няма защо така да се блещиш срещу мен! — рече войникът. — Ще те заболят очите. И той сложи кучето върху престилката на магьосницата. Но когато видя сребърните пари в сандъка, изхвърли всички медни пари и напълни джобовете и раницата си само със сребро. Сетне отиде в третата стая. Охо, тук наистина беше страшно! Очите на кучето, което седеше вътре, бяха големи колкото кули и се въртяха в главата му като колела.
— Добър вечер! — каза войникът и отдаде чест, защото никога през живота си не беше виждал такова куче. Като постоя малко, той грабна кучето, сложи го върху престилката и отвори сандъка. Господи, колко много злато имаше в тоя сандък! С тия пари войникът можеше да купи целия столичен град, всички захарни прасенца от сладкарниците, всички оловни войници, камшици и дървени кончета по света. Да, туй се казваше богатство! И войникът изхвърли всички сребърни пари от джобовете и раницата си и вместо тях си взе златни. Той натъпка с жълтици не само джобовете и раницата, но и фуражката и чизмите си, тъй че едва можеше да се движи. Сега той наистина имаше много пари. Сложи пак кучето върху сандъка, затвори вратата и извика през дупката:
— Дърпай нагоре, стара магьоснице!
— Взе ли огнивото? — попита магьосницата.
— По дяволите! — извика войникът. — Него съвсем забравих. — И той се върна, та взе огнивото. Тогава магьосницата го изтегли горе и войникът се намери отново на пътя. Джобовете, раницата, чизмите и фуражката му бяха натъпкани с жълтици.
— Какво ще правиш с това огниво? — попита войникът.
— Не е твоя работа! — отвърна магьосницата. — Ти си взе пари, дай ми сега огнивото!
— Я гледай! — рече войникът. — Кажи защо ти е огнивото или ще извадя сабята и ще ти отрежа главата!
— Няма да кажа! — извика магьосницата.
Тогава войникът извади сабята и отсече главата й. Сетне върза всичките си пари в престилката на магьосницата, метна вързопа на гърба си, пъхна огнивото в джоба и се запъти към града.
А градът беше великолепен. Войникът отиде в най-хубавата странноприемница, поиска най-хубавата стая и най-вкусните ястия, защото сега вече беше богат. Слугата, който изчисти чизмите му, навярно помисли, че те са много вехти за такъв богат човек. Но на другия ден войникът си купи и нови чизми, и прекрасни дрехи. Той стана важен господин и затова хората му показваха всички забележителности на града. Разказаха му и за царя, и за хубавата царска дъщеря.
— Къде може да я види човек? — попита войникът.
— Никъде — казаха му всички.— Тя живеев големия меден замък,заобиколен с множество кули и стени. При нея отива само царят, защото й е предсказано, че ще се омъжи за прост войник, а царят не желае това.
„Иска ми се да я видя" — помисли си войникът. Но да иска позволение за това, разбира се, не можеше да става и дума.
И тъй нашият войник заживя много весело: ходеше на театър, разхождаше се в градината на царя и раздаваше на бедните много пари. Туй му правеше особено удоволствие, защото знаеше от опит колко зле живее човек, когато няма пукната пара в джоба си. Сега той беше богат, носеше хубави дрехи и имаше много приятели, които разправяха, че е прекрасен човек и истински благородник. И на войника бе приятно да слуша това. Но понеже той харчеше всеки ден, а никога нищо не печелеше, останаха му най-сетне само две монети в джоба. Той бе принуден да напусне хубавите стаи, в които живееше, и да се премести в една малка таванска стаичка. Трябваше сам да чисти чизмите си и да ги кърпи с една дебела игла. Никой от предишните му приятели не идваше да го види, защото трябваше да се изкачва много високо.
Беше тъмна нощ, а войникът нямаше пари дори за свещ. Тогава изведнъж му хрумна, че при огнивото, което бе извадил от хралупата, имаше и късче прахан. Той взе огнивото и праханта, но щом удари кремъка, пламна огън, вратата се разтвори и пред него застана кучето, което имаше очи, големи колкото чаени чаши.
— Какво ще заповяда моят господар? — попита то.
— Гледай ти! — извика войникът. — Та аз съм имал чудесно огниво! С него мога да имам всичко, каквото пожелая! Донеси ми малко пари — каза той на кучето. За миг кучето изчезна, после — след миг — застана пак пред него с пълна торба пари между зъбите.
Войникът разбра какво вълшебно огниво има в ръцете си. Щом го удареше веднъж — явяваше се кучето, което седеше на сандъка с медните пари. Удареше ли го два пъти — явяваше се кучето от сандъка със сребърните пари, а когато удареше три пъти — тогава пък идваше кучето, което пазеше жълтиците. И войникът се премести пак в хубавите стаи, облече се в скъпи дрехи и приятелите му го познаха отново и отново почнаха да го хвалят.
Веднъж той си помисли: „Чудно е наистина, че не мога да видя царската дъщеря.
Всички разправят, че е много хубава, но каква полза от това, когато тя трябва да стои все в големия меден замък, заобиколен с кули и стени! Мигар аз никога не ще я видя? Де е огнивото ми?" И той удари кремъка. В същия миг пред него се яви кучето, което имаше очи колкото чаени чаши.
— Сега трябва да е среднощ — рече войникът, — но аз искам да видя поне за минутка царската дъщеря.
Кучето изчезна мигом и докато войникът се опомни, върна се отново с царската дъщеря, която лежеше на гърба му и спеше. Войникът не можа да се стърпи и я целуна.
След туй кучето се върна назад с царската дъщеря. На следната сутрин, когато царят и царицата пиеха чай, царкинята им разказа, че през нощта е сънувала чуден сън за едно куче и един войник: кучето я носило на гърба си, а войникът я целунал.
— Гледай ти каква чудна история! — каза царицата.
На следната нощ една от старите царедворки остана да пази край леглото на царската дъщеря, за да разбере дали това е наистина сън, или пък нещо друго.
Войникът пак поиска да види царкинята и затова кучето се яви отново през нощта в замъка и побягна с нея, колкото сила имаше. Но старата царедворка обу морски ботуши и побягна със същата бързина след него. Когато видя, че кучето се скри зад вратата на една голяма къща, тя си каза: „Сега зная мястото!" И с късче тебешир изписакръстна вратата. После тя се върна в замъка и си легна да спи, а след малко се върна и кучето с царската дъщеря. Но като забеляза кръста върху вратата на къщата, дето живееше войникът, кучето взе едно парче тебешир и изписа също такива кръстове по всички врати в града. Това беше добре измислено, защото сега царедворката не можеше вече да намери белязаната от нея врата.
Рано сутринта царят, царицата, старата царедворка и всички царедворци отидоха да видят къде е била царкинята през нощта.
— Ето тук! — рече царят, като видя първата врата с кръст.
— Не, тук! — извика царицата, когато видя друга врата със също такъв кръст.
— И тук има кръст! Да, ето още един! — извикаха всички. Накъдето и да погледнеха, навсякъде по вратите се белееха кръстове. Тогава те разбраха, че всякакво по-нататъшно търсене е безполезно.
Но царицата беше много умна жена. Тя знаеше не само да се вози в колесница, а разбираше и много други неща. Тя взе голямата си златна ножица, отряза къс копринен плат и направи малка торбичка, която напълни с чисто пшеничено брашно, и я завърза на гърба на царкинята. Сетне преряза малка дупчица на торбичката, за да може брашното да се сипе из пътя, по който ще мине царкинята.
През нощта кучето дойде отново, взе царската дъщеря на гърба си и я отнесе при войника, който я обикна много и искаше да се ожени за нея. Кучето не забеляза, че брашното се сипеше след него из целия път от замъка до прозорците на къщата, в която живееше войникът. Така на другия ден царят и царицата можаха да узнаят къде е била дъщеря им. Тогава те заповядаха да хванат войника и да го затворят в тъмница.
А в тъмницата беше тъмно и студено. Хвърлиха там войника и му казаха: „Утре ще те обесим!" Не беше много приятно да се слушат такива неща. Огнивото войникът бе забравил в къщи.
На следната сутрин той видя през желязната решетка на прозорчето си как хората от града бързат към мястото, дето ще го бесят. Биеха барабани, трупаха се войници. Всички хора излизаха тичешком от домовете си, между тях беше и един обущарски чирак с кожена престилка и по чехли. Той тичаше тъй силно, че единият му чехъл отхвръкна и се удари о стената, дето войникът гледаше през желязната решетка.
— Хей, момче! Няма защо да бързаш! — извика му войникът. — Без мен няма да поч нат! Ако изтичаш до дома и ми донесеш огнивото, ще ти дам четири шилинга. Само ще си плюеш на нозете, чу ли? Хайде, бягай сега!
Чирачето, разбира се, прие с радост поръката, побягна за огнивото, донесе го на войника и… да, ей сега ще видим какво стана по-нататък.
Извън града беше издигната голяма бесилка. Около нея стояха войници и хиляден народ. Царят и царицата седяха на великолепен трон срещу съдиите и целия придворен съвет.
Войникът стоеше вече на стълбата. Но когато поискаха да му окачат въжето на шията, той каза, че последното невинно желание на всеки осъден се изпълнява винаги, та затова и той моли да му се позволи да изпуши една лула тютюн, която ще бъде последна в живота му.
Царят се съгласи. Тогава войникът извади огнивото и щракна: едно-две-три.В същия миг се явиха всички кучета — първото, което имаше очи колкото чаени чаши, второто — с очи колкото воденични колела, и третото, чиито очи бяха големи колкото кръгли кули.
— Спасете ме сега от бесилката! — извика войникът.
И трите кучета се спуснаха върху съдиите и съветниците, захапаха едного за крака, другиго за носа и ги хвърлиха тъй високо във въздуха, че когато паднаха на земята, станаха на пух и прах.
— Аз не искам! — каза царят, но най-голямото куче хвана него и царицата и ги запрати при другите.
Тогава войниците се изплашиха, а народът извика:
— Войниче, ти ще ни станеш цар и ще се ожениш за царската дъщеря!
После качиха войника в царската колесница, а трите кучета тичаха напред и викаха: „Ура!" Децата свиреха с пръсти, а войниците отдаваха чест.
Царската дъщеря пък излезе от замъка и стана царица, което, разбира се, й беше много приятно. Сватбата продължи цяла седмица, а кучетата седяха край трапезата и гледаха с ей такива облещени очи.

Дебелата игла

i Дебелата иглаИмаше някога една дебела игла за кърпене. Тя се мислеше за много тънка и си въобразяваше, че е игла за шиене.
— Внимавайте, дръжте ме здраво! — каза дебелата игла на пръстите, които посегнаха да я вземат. — Гледайте да не ме изпуснете, защото ако падна на земята, никога вече не ще ме намерите. Аз съм тъй тънка!
— Не се страхувай, няма да те изпуснем! — отвърнаха пръстите и я стиснаха здраво.
— Виждате ли, аз имам и опашка! — рече дебелата игла, като влачеше подире си дълъг конец. Само че конецът беше без възел.
Пръстите насочиха иглата към пантофа на готвачката. Каишката на пантофа беше скъсана, та трябваше да се закърпи.
— Колко груба работа! — каза дебелата игла. — Аз никога не ще пробия кожата. Ще се счупя!
И тя наистина се счупи.
— Нали ви казах! — извика с въздишка тя. — Ах, аз съм тъй тънка, тъй тънка!
— Сега тя нищо не струва — рекоха пръстите, но все пак продължаваха да я стискат здраво.
Готвачката капна на счупения й край восъчна главица и забоде иглата на шала си.
— Ето че станах и брошка — каза дебелата игла. — Знаех си аз, че ще достигна големи почести. Такива като мен не пропадат. 
И при тая мисъл иглата се усмихна самодоволно. Гордо седеше тя на шала като в колесница и се оглеждаше на всички страни.
— Позволете ми да ви запитам, вие златна ли сте? — попита тя съседката си, която беше истинска карфица. — Вие имате прекрасна външност, само че главата ви е твърде малка. Погрижете се да ви порасне по-голяма, защото не е дадено всекиму да има глава от восък!
И като каза това, горделивата игла се изтегна тъй силно, че се измъкна от шала и падна във водата, където тъкмо в това време готвачката изливаше помията.
— Сега ще тръгна да пътувам — рече дебелата игла. — Дано само не се загубя някъде.
Но всъщност тя се загуби.
„Аз съм твърде тънка за тоя свят — мислеше тя, като лежеше във вадата. — Но аз си зная цената и туй ми е предостатъчно."
И дебелата игла запази предишната си гордост и не губеше доброто си настроение. Край нея плуваха всякакви неща: и клечки, и сламки, и късчета от стари вестници.
- Я ги виж как плуват! — каза тя. — Те дори не знаят, че аз лежа на дъното. Тук съм!
Тук съм! Ето, тая проста клечица мисли само за себе си. А пък оная сламчица се върти и се обръща. По-внимателно, миличка, да не се блъснеш о някой камък. Ами тоя къс от вестник… Отдавна вече е забравено това, що е писано в него, а той все още се надува. Само аз си седя търпеливо и спокойно. Зная коя съм и туй ми е предостатъчно!
В тоя миг до нея изскочи нещо блестящо. Дебелата игла си помисли, че туй е брилянт. А то беше само късче от счупена бутилка. И понеже стъкълцето блестеше силно, иглата заговори с него и се препоръча за скъпоценна карфица.
— Вие навярно сте брилянт?
— Да, нещо подобно.
Така всеки от тях помисли другия за много по-ценен, отколкото бе всъщност, и раз¬говорът им започна да се върти около гордостта, която царува в света.
— Аз живеех в кутийка при една госпожица — каза дебелата игла. — Тая госпожица беше готвачка и на всяка ръка имаше по пет пръста. Никога през живота си не съм виждала нещо по-горделиво от тия пръсти. А при това те бяха създадени само за да ме изваждат от кутийката и после пак да ме слагат в нея.
— Е, а те блестяха ли? — попита стъкълцето.
— Да блестят ли? — отвърна иглата. — Не, те бяха само горделиви. Бяха петима братя, родени като най-обикновени пръсти. А как се надуваха един до друг, макар да имаха различна дължина. Най-крайният, палецът, беше късичък и дебел. Той имаше на гърба си всичко на всичко едно коленце и затова можеше да се свива само на едно място. Но въпреки туй разправяше, че ако човек го загуби, става вече негоден за военна служба. Показалецът бъркаше ту в сладкото, ту в туршията, сочеше слънцето и месечината и натискаше перото, когато готвачката пишеше. Средният пръст беше най-висок и гледаше горделиво на всички страни. Четвъртият носеше на кръста си златен пръстен, а най-малкият, кутрето, не вършеше нищо, само се перчеше. Дотегна ми най-сетне тяхното самохвалство. Затова ги и оставих и дойдох във вадата.
— А сега ние седим тук и светим! — каза стъкълцето от бутилката.
В тоя миг някой плисна вода във вадата. Водата се разля и отнесе стъкълцето.
— Ето, и той замина по пътя си! — рече дебелата игла. — А аз останах, защото съм много тънка и туй ми дава право да бъда горда. Такава гордост заслужава уважение.
И тя остана да лежи във вадата както по-рано, унесена в своите мисли.
— Наистина аз съм готова да повярвам, че съм родена от слънчевия лъч — толкова тънка! Ненапразно ми се струва винаги, че слънчевите лъчи ме търсят под водата. Ах, аз съм тъй тънка, че дори моята майка не може да ме намери. Ако имах още окото си, което загубих, сигурно щях да заплача. Но не — аз не бих направила това, защото е неприлично!
Един ден дойдоха деца и започнаха да газят из вадата. Те търсеха стари гвоздеи, пари и други такива богатства. Тая работа не беше много чиста, но на децата доставяше удоволствие.
— Оле-ле! — извика едно от тях, като се убоде на иглата. — Ах ти, проклетнице!
— Аз не съм проклетница. Аз съм госпожица! — рече иглата.
Но никой не чу това. Восъчната главица беше паднала, пък и иглата беше съвсем почерняла. Но чернотата скриваше дебелината й и тя си въобразяваше, че е станала още по-тънка.
— Ето, иде една черупка от яйце! — извикаха децата и забодоха в нея дебелата игла.
— Колко хубаво изпъква черното върху бяло поле! Да, туй е великолепно! — каза иглата. — Сега вече всички ще ме видят! Дано само не ме хване морска болест, защото иначе ще ме измъкнат навън и аз ще загубя черупката си.
Но тя не заболя и остана в черупката.
— Добре е, като плуваш по море, да имаш стоманен стомах и да помниш, че стоиш по-горе от човека.Сега опасността мина. Колкото си по-тънка, толкова си и по-издръжлива!
— Прас! — изпращя черупката. Една натоварена кола мина отгоре й.
— Ах, какво стана? — извика дебелата игла. — Дали не ме хвана морската болест? Ще загина, сигурно ще загина!
Но тя не загина, макар че колата мина през нея. Тя остана да лежи във вадата както по-рано, простряна надлъж в тинята, и си остана там завинаги.

Овчарката и коминочистачът

v Овчарката и коминочистачътВиждали ли сте някога някой стар, съвсем стар шкаф,почернял от времето и целият покрит с резба във вид на разни кръгове, цветя и листа? Точно такъв шкаф имаше в една стая. Той беше останал наследство от прабабата и беше покрит от горе до долу с резба — рози, лалета и най-чудновати кръгове, из които се протягаха малки глави на елени с клонести рога. В средата на шкафа пък беше изрязано цяло едно човече. Никой не можеше да гле¬да човечето, без да се смее, защото и то се смееше или по-право — зъбеше се, а туй съвсем не беше вече смях. Това чудно човече имаше кози нозе, малки рогчета на челото и дълга брада. Децата, които играеха в стаята, го наричаха „главен командир генерал Козя Нога“. Трудно беше да се изговори такова име, но то прилягаше много на човечето, което беше изрязано майсторски върху шкафа.
И тъй, господин Козя Нога гледаше вечно към масичката под огледалото, дето стоеше една малка, чудно хубава овчарка от порцелан. Нейните обувки бяха позлатени, рокличката й — малко подигната и украсена с алена роза, на главата си имаше златна шапчица, а в ръката си държеше овчарска тояжка. Тя беше прекрасна! Редом с нея стоеше малък коми¬ночистач, но майсторът можеше да направи от него и княз, защото това му беше все едно.
Коминочистачът държеше нежно в ръцете си своята стълбичка. Лицето му беше бяло, а бузите — розови, също като на момиче, и тук имаше малка грешка: лицето му трябваше да бъде черно като на коминочистач. Той стоеше съвсем близо до овчарката. Тъй ги бяха поставили, тъй си стояха двамата. И както си стояха — сгодиха се. Те бяха точно един за друг: и двамата млади, и двамата от еднакъв порцелан, и двамата еднакво трошливи.
На масичката под огледалото имаше още една кукла, три пъти по-голяма от тях. Това беше един стар китаец, който можеше да кима с глава. Той бе направен също от порцелан и разправяше, че бил дядо на малката овчарка, което, разбира се, не можеше да се провери. Той уверяваше, че има власт над нея и затова кимаше с глава на главния командир генерал Козя Нога, който искаше да се ожени за овчарката.
— Гледай само какъв мъж ще си имаш! — казваше старият китаец на овчарката. — Аз мисля дори, че той е от червено дърво. Той ще те направи главна командир-генералша. Той има цял шкаф със сребро и още много чудни неща в тайните чекмедженца.
— Не искам да отида в тъмния шкаф! — казваше овчарката. — Разправят, че той имал там единайсет порцеланови жени!
— Тогава ти ще бъдеш дванайсетата! — отвърна китаецът. — Тая нощ, щом скръцне старият шкаф, ние ще отпразнуваме вашата сватба. Да, това е самата истина, както е истина, че аз съм китаец!
В същия миг той кимна с глава и заспа.
А овчарката плачеше и гледаше своя годеник.
— Моля те от все сърце! — каза тя. — Да бягаме, накъдето ни видят очите! Тук не можем да останем повече!
— Твоите желания са и мои! — отвърна коминочистачът. — Тогава да тръгнем веднага! Аз мисля, че ще мога да те храня със занаята си!
— Да слезем само веднъж от масичката! — каза тя. — Аз не ще се успокоя, докато не бъдем далеч, далеч оттук!
Коминочистачът я утешаваше, сочеше й на кой ръб и на коя позлатена извивка да стъпи тя с крачето си. Неговата стълбичка им свърши не малко работа. Така те слязоха благополучно на земята. Но като погледнаха към стария шкаф, те забелязаха, че се дига страшна тревога. Всички елени от резбата на шкафа протягаха напред рогатите си глави и въртяха дългите си шии. Главният командир генерал Козя Нога подскочи високо и закрещя към стария китаец:
— Бягат! Бягат!
Годениците се изплашиха и побързаха да се мушнат в чекмедженцето под прозореца.
Там имаше три-четири тестета карти за игра и един малък куклен театър. На сцената на тоя куклен театър се даваше пиеса и всички дами — купи, кара, пики и спатии — седяха на първия ред и си вееха с ветрила, а зад тях стояха момчетата и се мъчеха да покажат, че са с две глави — както всички карти. Пиесата представяше двама влюбени, които не искаха да се разделят. Овчарката заплака: ето това беше досущ тяхната тъжна история.
— Не мога да гледам това! — извика тя. — Да бягаме оттук!
Но когато се намериха отново на пода, те видяха стария китаец, който се беше събудил и се клатеше цял ту насам, ту натам, а вътре в корема му подскачаше едно оловно топче.
— Ах, старият китаец иде! — закрещя овчарката и се отпусна, убита от скръб, на порцелановите си колене.
— Чакай, хрумна ми нещо! — каза коминочистачът. — Виждаш ли там, в ъгъла, голямата ваза с благоуханните треви и цветя! Да влезем в нея! Ще легнем сред розите и лавандата и ако китаецът дойде при нас, ще му посипем сол в очите!
— Не, туй не ще помогне! — отвърна овчарката. — Аз зная, че някога китаецът беше сгоден за вазата, а пословицата казва, че старата любов не ръждясва. Не, на нас не ни остава нищо друго, освен да тръгнем по белия свят, пък каквото ще да става!
— Имаш ли достатъчно смелост, за да вървиш навсякъде с мен? — попита ко- миночистачът. — Помислила ли си колко голям е светът? Знаеш ли, че после ние не можем да се върнем назад?
— Да, да! — отвърна тя.
Коминочистачът я изгледа вторачено и каза:
— Моят път минава през комина! Имаш ли смелостта да скочиш с мен в печката и да се покатериш през комина? Там аз зная вече какво да правя. Ние ще се изкачим тъй високо,
че никой не ще може да ни стигне. На самия връх има една дупка, през която ще излезем на белия свят.
И той заведе овчарката при вратата на печката.
— У, колко е черно вътре! — каза тя, но все пак се покатери след него в печката и влезе в комина, където беше тъмно като нощ.
— Ето ние сме вече в комина! — каза коминочистачът. — Виж, виж каква чудна звездичка свети точно над нас!
И наистина на небето светеше една звезда, като че искаше да им показва пътя. А те се катереха все по-нагоре и по-нагоре. Пътят беше ужасен, но коминочистачът придържаше овчарката и й сочеше къде да сложи порцелановите си крачета. Най-сетне те стигнаха върха на комина и седнаха отгоре, защото бяха много уморени.
Високо над тях блестеше ясното звездно небе, а долу стърчаха покривите на къщите. От тая височина се откриваше безкрайна шир пред очите им. Бедната овчарка не мислеше, че светът е толкова голям.
Тя облегна глава на рамото на коминочистача и заплака горчиво, а сълзите покапаха по гърдите й и измиха всичката позлата на нейния пояс.
— Не, това е твърде много! — каза тя. — Светът е много голям! О, ако можех да се върна отново долу, на масичката пред огледалото! Да, аз не ще се успокоя, докато не се върна там. Аз тръгнах след теб, където очите ми видят, сега пък, ако ти ме обичаш, върни ме пак назад!
Коминочистачът започна да я увещава, говореше й за стария китаец и за главния командир генерал Козя Нога, но тя само плачеше и целуваше тъй силно годеника си, че той не можеше да устои на молбите й. Той трябваше да отстъпи, макар че туй беше глупаво.
И ето че се спуснаха с голяма мъка надолу по комина. Да, това никак не беше лесна работа. Когато се намериха отново в тъмната печка, те постояха няколко минути зад вратичката, за да чуят какво става в стаята. Там беше тихо и те надникнаха — ах! На пода се търкаляше старият китаец. Той беше паднал от масата, когато тръгна да ги гони, и се беше счупил на три части. Целият му гръб бе отхвръкнал на една страна, а главата му се бе търкулнала в ъгъла. Главният командир генерал Козя Нога стоеше както винаги на мястото си и мислеше.
— Ах, това е ужасно! — извика овчарката. — Старият ми дядо е станал на парчета и за туй сме виновни ние! Ах, аз не ще преживея това!
И тя закърши мъничките си ръце.
— Той може да се поправи! — рече коминочистачът. — Много лесно може да се поправи! Не се ядосвай! Ще му залепят гърба, а в тила му ще забият гвоздей — той ще стане също като нов и дори хубавичко ще ни смъмри.
— Вярваш ли? — попита тя.
И те се покатериха отново на масичката, дето стояха по-рано.
— Ето колко далеч отидохме! — рече коминочистачът. — Защо беше всичката тая тревога?
— Да може само дядо ми да се поправи! — каза овчарката. — Скъпо ли ще струва това?
И дядото бе поправен. Залепиха му гърба и през шията му забиха гвоздей. Той стана като нов, само че не можеше вече да кима с глава.
— Вие нещо се възгордяхте, откакто се счупихте! — каза му главният командир генерал Козя Нога. — Аз пък мисля, че няма за какво да се надувате толкова! Е как, ще стане ли тя моя жена, или няма да стане?
Коминочистачът и овчарката погледнаха умолително стария китаец. Те се страхуваха да не би той да кимне с глава, но той не можеше да стори това, макар и да не искаше да го признае: не е много приятно да разправяш всекиму, че имаш гвоздей в тила си.
Така порцелановите статуйки останаха една до друга както по-рано. Те благославяха гвоздея в шията на дядото и се обичаха горещо дотогава, докато се разчупиха на малки късчета.

Дивите лебеди

i Дивите лебедиИмало едно време един мъж и една жена. Те си имали дъщеря и малко синче.
— Дъще —  казала веднъж майката, — ние отиваме на работа, да пазиш братчето си! Не излизай от двора, бъди послушна и ние ще ти купим забрадчица.
Бащата и майката тръгнали, а дъщерята забравила какво й поръчали: сложила братчето си да седне на тревата под прозореца, а тя хукнала на улицата, заиграла се, забравила се.
Долетели отнякъде диви лебеди, подхванали момченцето и го отнесли върху крилата си.
Върнало се момичето в къщи — тук братче, там братче — няма го!
Викала го тя, обливала се със сълзи, нареждала, че ще си изпати от татко и майка, но братчето не се обаждало.
Хукнало то в чистото поле и само успяла да види как се мярнали в далечината ято диви лебеди и изчезнали зад тъмната гора. Тогава то се досетило, че те са отвлекли братчето му: за дивите лебеди отдавна се носели слухове, че отвличат малките деца.
Затичало се момичето да ги догони. Тичало, тичало, видяло една фурна.
— Фурно, фурно, кажи накъде политнаха дивите лебеди?
 А фурната отговорила:
— Изяж една от ръжените ми питки и ще ти кажа.
— Ха, ръжена питка ще ям! Аз в къщи пшенични не ям даже…
Фурната не му казала. Хукнало момичето по-нататък – гледа, стои едно ябълково дърво.
— Ябълко, ябълко, кажи накъде полетяха дивите лебеди?
— Изяж една от моите горски ябълки и ще ти кажа.
— Аз в къщи и градински не ям…
Ябълката нищо не му казала. Хукнало момичето по-нататък. Видяло една река – в нея мляко тече, а бреговете й – от халва.
— Млечна река, сладки брегове, накъде полетяха дивите
лебеди?
— Хапни си от моята халва с млекце и ще ти кажа.
— Аз в къщи каймак даже не ям…
Дълго тичало то по полята и по горите. Започнало да се свечерява и нямало какво да се прави — трябвало да си ходи в къщи. Изведнъж то видяло една къщичка на кокоши крака, с едно прозорче, която се въртяла около себе си.
В къщичката една стара баба Яга предяла къделя. А на една пейка седяло братчето му и си играело със сребърни ябълчици. Момичето влязло в къщичката:
— Здравей, бабо!
— Здравей, девойче! Защо ми се яви пред очите?
По полята, по блатата бродих, рокличката си намокрих, влязох да се постопля.
— Седни тогава да опредеш къделята.
Дала му баба Яга едно вретено и излязла. Момичето си предяло, когато изведнъж изпод печката изскочила една мишка и му казала:
— Девойче, девойче, дай ми малко кашичка и аз ще ти кажа нещо хубаво.
Момичето й дало кашица и мишката му казала:
— Баба Яга отиде да пали банята. Тя чисто ще те изкъпе, в печката ще те пъхне, ще те опече и ще те изяде, а с кокалчетата ти ще си поиграе.
Сиди момичето ни живо, ни мъртво, плаче, а мишката пак се обадила:
— Недей да чакаш, вземи братчето си и бягай, а аз вместо тебе ще попреда къделята.
Момичето взело братчето си и побягнало. А баба Яга се приближавала до прозорчето и питала:
— Девойче, предеш ли?
Мишката й отговаряла:
— Преда, бабо…
Затоплила баба Яга банята и отишла да вземе момичето. А в къщичката нямало никого. Развикала се баба Яга:
— Диви лебеди, литнете след тях! Сестрата отнесе братчето си! …
Сестрата дотичала с братчето си до млечната река. Видяла — след тях летят дивите лебеди.
— Речице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моята халва.
Момичето хапнало и поблагодарило. Реката го скрила под сладкия си бряг.
Дивите лебеди не ги забелязали и литнали покрай тях.
Момичето отново се затичало с братчето си. А дивите лебеди се връщали назад и още малко оставало да ги видят… Какво да се прави? Голяма беда! 
Видяло момичето ябълката:
— Ябълчице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моите горски ябълчици.
Момичето набързо изяло една ябълка и поблагодарило.
Ябълката ги скрила под клоните си и ги заслонила с листата си.
Дивите лебеди не ги забелязали и прелетели край тях.
Момичето пак хукнало. Бягало, бягало, вече съвсем малко останало. Дивите лебеди го забелязали, загракали, налетели върху него, заудряли го с крилата си; още малко и ще измъкнат братчето.
Дотичало момичето до фурната:
-—  Фурно, майчице, скрий ме!
— Изяж една от ръжените ми питки.
Момичето бързо налапало питката, взело братчето си и се пъхнало във вратичката на фурната.
Дивите лебеди кръжили, кръжили, покряскали, покряскали и се върнали без нищо при баба Яга.
Момичето поблагодарило на фурната и заедно с братчето си се прибрало в къщи.
А през това време се завърнали и бащата и майката.

Палечка

j ПалечкаЖивееше някога една жена, която искаше да си има дете, само че не знаеше отде да го вземе. И ето, отиде тя при една стара магьосница и й каза:
— Ах, как искам да имам детенце! Не можеш ли да ми кажеш отде да го взема?
— Туй е много лесна работа! — рече магьосницата. — Ето ти едно ечемичено зърно; то не е като зърната, които растат по полето, нито пък като ония, които хвърлят на кокошките. Посей го в саксия и ще видиш какво ще стане!
— Благодаря! — каза жената и даде на магьосницата дванайсет шилинга. Сетне си отиде в къщи и пося ечемиченото зърно в една саксия. В същия миг от саксията израсна едно голямо, чудно хубаво цвете, прилично на лале, само че листцата му бяха свити като на неразцъфнала пъпка.
— Какво хубаво цвете!— извика жената и целуна неговите огненожълти листца, ала в това време цветето се разтвори с трясък. Да, туй беше истинско лале, но в средата на неговата чашка седеше едно мъничко момиченце, много нежно и миличко. На ръст то беше не по-голямо от човешки палец и затова жената го нарече Палечка.
Една хубава лакирана черупка от орех стана люлка на Палечка; сини листца от теменужка бяха нейната постеля, а един розов лист бе нейната завивка. В тая люлка тя спеше нощем, а денем играеше на масата, дето жената бе оставила чиния с вода. Чинията беше заобиколена с венец от цветя, чиито стъбълца се къпеха във водата, по която плуваше един голям лист от лале. Палечка можеше да седи на него и да плува от единия до другия край на чинията. За гребла й служеха два бели конски косъма. Всичко туй беше така хубаво! Палечка умееше също тъй да пее, и такъв нежен и приятен глас никой никога не беше слушал.
Една нощ, когато тя лежеше в люлката си, през счупеното стъкло на прозореца пропълзя голяма жаба — отвратителна, мокра. Жабата скочи право върху масата, гдето Палечка спеше под розовия лист.
— Ето булка за моя син! — каза жабата, грабна ореховата черупка с момиченцето и скочи през прозореца в градината.
През градината течеше голям, широк ручей. Брегът му беше мочурлив и тинест и там живееше жабата със своя син. У, колко грозен и гнусен беше той — също като майка си!
— Куакс, куакс, бре-ке-ке-кекс! — Туй беше всичко, което каза той, като видя малкото момиченце в ореховата черупка.
— Не крякай толкова силно, ще я събудиш! — рече старата жаба. — Тя може да ни избяга, виж я колко е лека, като лебедов пух. Я да я сложим посред ручея на някой широк лист от водна лилия — тя е тъй малка и лекичка, че за нея това ще бъде истински остров. Оттам тя не ще може да избяга, а в това време ние ще почистим гостната стая долу, под блатото, гдето ще седите и ще живеете.
В ручея растяха много водни лилии с широки зелени листа, които сякаш плуваха по повърхността на водата. Старата жаба доплува до най-големия лист, който беше най-далеч от брега, и сложи върху него ореховата черупка с Палечка.
Рано сутринта малката Палечка се събуди и като видя къде се намира, заплака горчиво: зеленият лист бе обграден от всички страни с вода и тя не можеше да излезе на суша.
Старата жаба седеше долу в тинята и кичеше къщата си с тръстика и жълти водни лилии, защото искаше да нареди добре стаята на младата булка. Сетне тя отплува с грозния си син при листа, дето седеше Палечка. Тя искаше да вземе хубавото креватче и да го сложи в спалнята на младоженците, преди Палечка да иде сама там. Старата жаба й се поклони ниско във водата и каза:
— Да ти представя моя син. Той ще бъде твой мъж и вие двамата ще си живеете чудесно в тинята!
— Куакс, куакс, бре-ке-ке-кекс! — само можа да каже синът.
Сетне те взеха хубавото креватче и отплуваха с него, а Палечка остана сама върху зеления лист и от очите й покапаха горчиви сълзи: тя не искаше да живее при гнусната жаба и да бъде жена на нейния грозен син. Малките рибки, които плуваха под водата, видяха жабата и чуха думите й. Те поискаха да видят също малката булка и затова подадоха главичките си над водата. И щом я видяха, стана им много жално, че такова милич-ко момиченце ще трябва да живее при старата жаба в тинята. Не, туй не биваше да стане!… И те се събраха под водата около зеленото стъбло на листа и го прегризаха със зъбите си. В същия миг листът заплува заедно с Палечка надолу по течението — далече, далече, където жабата не можеше да я настигне.
Палечка плуваше край чудни градове; малките птички в храстите я гледаха и пееха:
— Какво сладко, мъничко момиченце!
А листът плуваше все по-нататък и по-нататък и най-сетне Палечка пристигна в една чужда страна.
Една хубава бяла пеперуда се виеше над нея — тя кацна върху листа, защото
момиченцето много й хареса. А Палечка се радваше от все сърце: сега жабата не можеше вече да я настигне, а наоколо всичко беше тъй хубаво! Слънцето гореше като злато във водата! Палечка сне пояса си, завърза единия му край за пеперудата, а другия — за листа, който заплува още по-бързо по водата. Прехвръкна майски бръмбар. Той видя момиченцето, обхвана го с лапичките си и го отнесе на едно дърво. Зеленият лист пак продължи пътя си надолу по ручея, а заедно с него и пеперудата — тя бе завързана за листа и не можеше да се освободи.
Ах, как се изплаши бедната Палечка, когато бръмбарът я хвана и полетя с нея към дървото! Ала най-мъчно й беше за прекрасната бяла пеперудка, завързана за листа. Ако не сполучеше да се освободи, тя щеше да умре от глад… Но майският бръмбар съвсем не мислеше за това.
Той седна с Палечка върху най-големия лист на дървото, нахрани я с мед и й каза, че тя е много мила, макар и да не прилича никак на майски бръмбар.
Сетне при тях дойдоха на гости и другите майски бръмбари, които живееха на същото дърво. Те разглеждаха Палечка от главата до петите и младите госпожици бръмбарки се надуваха от гордост.
— Тя има само две крачета! Колко жалка изглежда! — говореха те.
— Тя няма пипала! — казваха други.
— Какво тънко кръстче, също като на човек! У, колко е грозна! — извикаха в един глас всички бръмбарки.
А Палечка беше тъй мила! Туй виждаше и майският бръмбар, който я беше донесъл. Но когато всички заговориха, че тя е грозна, той сам повярва това и реши да не я държи повече при себе си. Той се спусна с нея от дървото и я сложи върху една маргаритка. Палечка остана пак сама и заплака горчиво за туй, че е тъй грозна, та дори и бръмбарите я не искат. Всъщност тя беше най-прекрасното същество, което човек можеше да си представи: тъничка, нежничка като най-хубавия розов листец.
Цяло лято Палечка прекара съвсем самичка в една голяма гора. Тя си изплете люлчица от трева и я закачи под един голям лист от репей — така че дъжд не можеше да я вали. Хранеше се с мед и пиеше роса, която събираше всяка сутрин по листата. Така изминаха лятото и есента. Но ето, настъпи зима — дълга и студена зима. Всички пойни птички отлетяха, дърветата се оголиха, цветята увехнаха, големият лист, под който живееше Палечка, пожълтя, изсъхна и се сви на тръбица. Момиченцето трепереше от студ, рокличката му се беше изпокъсала, а то самото беше тъй мъничко, тъй нежничко, че трябваше да замръзне. Започна да снежи и всяка снежинка беше за Палечка това, което за нас е цяла лопата със сняг, защото ние сме големи, а тя беше мъничка колкото нашия палец. Тя се зави в един увехнал лист, ала той не топлеше. Бедното момиченце зъзнеше и зъбите му тракаха от студ.
Пред самата гора, дето тя живееше, се простираше голяма житна нива. Житото бе отдавна събрано и по замръзналата земя стърчеха само сухи стръкчета. За Палечка това беше цяла гора. Ух, как трепереше тя от студ! Най-сетне момиченцето стигна до вратата на полската мишка — вратата беше малка дупка, покрита със сухи стъбла и тревици. Полската мишка живееше в топлина и охолство: къщичката й беше натъпкана с житни зърна, кухнята и килерът й бяха чудесни. Палечка застана на прага като просякиня и помоли да й дадат късче ечемичено зърно — от два дена нищо не бе яла.
- Ах, бедното ми момиченце! — рече полската мишка, която всъщност имаше много добро сърце. — Влез вътре да се постоплиш и да си хапнеш с мен.
Палечка се хареса много на мишката и затова мишката й каза:
- Ти можеш да останеш цялата зима при мен, само че ще трябва да ми чистиш стаята и да ми разправяш приказки; аз много обичам приказките.
И Палечка започна да върши всичко, каквото пожелаеше добрата стара мишка, и заживя великолепно.
- Скоро ще имаме гости! — каза веднъж полската мишка. — Моят съсед има обичай да ме посещава веднъж в седмицата. Той се е наредил много по-добре от мен; има голяма къща и носи чудесно кожухче от черно кадифе. Да можеш да се омъжиш за него, добре ще ти бъде. Само че той е сляп и не ще те види, затова ти ще му разкажеш най-хубавите приказки, каквито знаеш.
Но Палечка не обърна никакво внимание на думите на мишката: тя не искаше да се омъжи за съседа, защото той беше кърт.
Скоро съседът дойде на гости у полската мишка. Той наистина бе облечен в черно кадифено кожухче и както казваше полската мишка, беше много богат и учен. Неговата къща била двайсет пъти по-голяма от нейната, ала той не обичаше никак нито слънцето, нито цветята и се произнасяше твърде зле за тях, защото никога не беше ги виждал.
Поканиха Палечка да изпее нещо и тя изпя две хубави песнички тъй сладко, че къртът се влюби веднага в нея. Но той не каза нито дума, защото беше твърде разсъдлив.
Неотдавна къртът беше изровил под земята дълъг проход от своята къща до къщата на съседката си. Сега той предложи на нея и на Палечка да се разхождат свободно из него. Къртът ги помоли само да не се плашат от мъртвата птичка, която лежеше там. Това беше една истинска птичка, с пера и клюн; навярно тя беше умряла неотдавна и беше заровена точно там, дето къртът бе изровил своя проход.
Къртът взе в устата си късче гнило дърво, което светеше в тъмнината, и тръгна напред, за да осветява дългия тъмен проход. Когато стигнаха до мястото, дето лежеше мъртвата птичка, той проби с широкия си нос тавана и подигна земята тъй, че се образува голяма дупка, през която проникна дневна светлина. В средата на прохода лежеше една мъртва лястовица: хубавите й крилца бяха плътно прилепнали о тялото, главичката и краката й бяха скрити под перата. Бедната птичка бе умряла навярно от студ. На Палечка й стана жално за нея — тя обичаше много всички малки птички, които й пееха и чуруликаха през цялото лято такива чудни песнички, ала къртът бутна лястовичката с кривите си нозе и рече:
— Да, тя няма да писка вече! Ето какво значи да се родиш малка птичка! Слава богу, че моите деца не ще имат такава участ! Тия птички умеят само да чуруликат и зиме мрат от студ.
— Да, имате право — рече полската мишка. — Каква полза има от туй чуруликане на птичката? Студува и гладува през зимата. А разправят още, че това било благородно.
Палечка не каза нищо, но когато къртът и мишката се обърнаха гърбом към птичката, тя се наведе над нея, разгърна перцата й и я целуна в очите.
„Може би тая същата птичка ми пееше тъй хубаво през лятото! — помисли си момиченцето. — Колко много радост ми достави ти, миличка, хубава птичко!"
Сетне къртът запуши отново дупката, през която влизаше светлината, и изпрати дамите до в къщи. Ала Палечка не можа да заспи през нощта. Тя стана от леглото си, из¬плете от сено един голям килим, занесе го в прохода и загърна с него мъртвата птичка. След това натрупа около птичката тичинки от цветя, които намери в килера на мишката и които бяха меки като пух, за да й бъде топло.
— Прощавай, миличка птичко! — каза Палечка. — Прощавай! Благодаря ти за чудните песни през лятото, когато всички дървета бяха зелени, а слънцето светеше тъй топло над нас.
И тя опря главицата си о гърдите на птичката, но изведнъж се изплаши: лястовичката съвсем не беше мъртва — сърцето й биеше. Тя бе само вцепенена от студ и сега се стопли и съживи отново.
Наесен лястовичките отлитат в топлите страни, но ако някоя от тях закъснее, тогава тя замръзва, пада като мъртва на земята и студеният сняг я засипва.
Палечка затрепера от страх, защото в сравнение с нея птичката изглеждаше цял великан. Ала все пак тя възвърна смелостта си, зави още по-добре лястовичката, сетне изтича, донесе конопения лист, който и служеше за одеяло, и покри с него главата на птичката.
На следната нощ Палечка се промъкна отново при лястовичката. Сега тя беше съвсем съживена, само че беше още твърде слаба. Тя можа да отвори само за миг очите си и да погледне Палечка, която стоеше пред нея с късче гнило дърво в ръка, защото друг фенер нямаше.
— Благодаря ти, мъничко момиченце! — рече болната лястовичка. — Аз се стоплих много добре. Скоро ще бъда съвсем здрава и ще мога да литна отново под лъчите на слънцето.
— Ах! — каза момиченцето. — Сега навън е тъй студено, всичко е покрито със сняг. Остани по-добре в твоята топла постеля, аз ще се грижа за теб.
И Палечка донесе на птичката вода в един листец от цвете. Лястовичката се напи и каза на момиченцето как си бе наранила крилцето от един шипков храст и затова не могла да лети тъй бързо както другите лястовички, които заминали далече-далече, в топлите страни. Най-сетне тя паднала на земята и какво е станало след това, не могла да си спомни: не знаела дори как се намерила тук.
Тъй лястовичката прекара цяла зима под земята и Палечка се грижеше от все сърце за нея. Нито къртът, нито полската мишка знаеха нещо за това — те изобщо не обичаха никак птичките.
Когато настъпи пролетта и слънцето стопли земята, лястовичката се сбогува с Палечка, която отвори дупката, изровена от кърта.
Слънцето грееше чудно хубаво и лястовичката попита Палечка дали не иска да тръгне с нея: тя можеше да седне на гърба й и те щяха да литнат към зелената гора. Но Палечка не искаше да напусне по такъв начин старата полска мишка, защото знаеше, че туй ще наскърби.
— Не, не мога! — каза тя на лястовичката.
— Прощавай, прощавай, миличко момиченце! — рече лястовичката и полетя слънчевите лъчи.
Палечка погледна след нея и в очите й блеснаха сълзи: тя бе обикнала тъй много бедната птичка.
— Чик-чирик! Чик-чирик! — изчурулика птичката и се загуби в зелената гора.
На момиченцето беше много тъжно. Не му позволяваха никак да излиза на слънце
Житото, което бяха посели в нивата над къщичката на полската мишка, израсна високо. 3а бедната Палечка то беше същинска гъста гора.
— През лятото ще трябва да си приготвиш чеиза! — каза й полската мишка. Досадният съсед в кадифеното кожухче беше поискал ръката на Палечка.
— Ти трябва да имаш всичко, щом като ще бъдеш жена на кърта! — говореше мишката И Палечка улови вретеното, а старата мишка нае четири паяка да предат ден и нощ
Всяка вечер къртът идваше на гости у полската мишка и само разправяше, че когато наближи краят на лятото, слънцето няма да нагрява тъй силно земята, която сега се била втвърдила като камък. Тогава те щели да отпразнуват сватбата. Но туй никак не радваше Палечка: тя не можеше да търпи досадния кърт. Всяка сутрин при изгрев слънце и всяка вечер при залез Палечка излизаше на вратата на мишата дупка. Понякога вятърът по люшваше житните класове и тя успяваше да зърне късче синьо небе. „Колко светло и колко хубаво е тук, на свобода!" — мислеше момиченцето и си спомняше за лястовичката Искаше му се много да я види, ала птичката не се явяваше.
Навярно тя летеше хе там, в далечната зелена гора.
През есента всичкият чеиз на Палечка беше вече готов.
— След четири седмици ще бъде твоята сватба! — каза полската мишка.
Но Палечка заплака и отговори, че не иска да се омъжи за досадния кърт.
— Глупости! — рече старата мишка. — Я не упорствувай много, че да не взема да те схрускам! Ти ще имаш прекрасен мъж. Самата царица няма такова черно кадифено
кожухче като неговото. А пък кухнята и избата му са претъпкани с храна. Благодари на бога, че ще имаш такъв мъж!
И ето, настъпи денят на сватбата. Къртът дойде за булката. Сега тя трябваше да го по-следва в дупката му, да живее там, дълбоко-дълбоко под земята, и да не излиза никога на слънце, защото къртът не можеше да търпи слънцето. А на бедното момиченце му беше тъй мъчно да се раздели завинаги с хубавото слънчице! При полската мишка то можеше все пак да му се любува понякога от вратата.
И Палечка излезе да погледне слънцето за последен път. Житото беше събрано вече от нивата и из земята стърчеха пак само сухи стръкчета. Момиченцето пристъпи напред и протегна ръчичките си към слънцето.
— Прощавай, ясно слънчице, прощавай!
Сетне то прегърна едно малко червено цвете, което растеше наблизо, и му каза:
— Поздрави от мен милата лястовичка, ако я видиш!
— Чик-чирик! Чик-чирик! — разнесе се изведнъж над главата на момиченцето.
Палечка погледна нагоре и видя лястовичката, която летеше над нея. Лястовичката също я видя и се зарадва много, а момиченцето заплака и й разказа, че не иска да се омъжи за гнусния кърт и да живее с него дълбоко под земята, където никога не надниква слънцето.
— Скоро ще настъпи студена зима — каза лястовичката. — Аз ще отлетя далече-далече, в топлите страни. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще седнеш на гърба ми — само че ще се завържеш здраво с пояса си — и ние ще избягаме от грозния кърт далеч зад сините морета, в топлите земи, гдето слънцето свети още по-силно оттук, гдето винаги е лято и цъфтят чудни цветя! Хвръкни с мен, мило момиченце! Ти ми спаси живота, когато лежах замръзнала в тъмната дупка!
— Да, да, аз ще хвръкна с теб! — каза Палечка, седна на гърба на птичката, протегна крачката си върху разперените й криле и се завърза здраво с пояса си за най-голямото перо.
Лястовичката се изви като стрела и се понесе над тъмни гори, над сини морета и високи планини, покрити със сняг. Във въздуха беше много студено. Палечка се скри в топлите пера на лястовичката и подаде навън само малката си главица, за да се любува на хубостите, които се виждаха по пътя им.
Най-сетне те стигнаха в топлите страни. Там слънцето светеше много по-силно, небето беше два пъти по-високо, а около рововете и плетовете се виеха чудно хубави лози.
В горите растяха лимони и портокали, наоколо ухаеше на мирти и балзамин, а по пътищата тичаха чудно хубави деца и ловяха големи шарени пеперуди.
Но лястовичката хвърчеше все по-нататък и колкото по-далеч летеше, толкова по-хубаво ставаше наоколо. Сред зелени, кичести дървета на брега на едно прекрасно синьо езеро се издигаше старинен бял палат от мрамор. По неговите високи стълбове пълзяха лози, а горе под покрива се чернееха много лястовичи гнезда. В едно от тия гнезда живееше и лястовичката, която донесе на гърба си Палечка.
— Ето моята къща! — каза лястовичката. — А ти си избери едно от тия прекрасни цветя долу, аз ще те оставя там и ти ще си заживееш чудесно.
— Ах, колко хубаво ще бъде! — извика Палечка и запляска с ръчички.
Долу на земята лежеше бял мраморен стълб: той беше паднал и се бе счупил на три къса, но между тия късове растяха чудно хубави бели цветя. Лястовичката се спусна и остави момиченцето върху най-широкия лист на едно цвете. Но колко се учуди Палечка! В средата на цветето седеше малко човече, беличко и прозрачно като стъкло. Върху неговата глава сияеше чудна златна шапчица, а зад раменете му се развяваха блестящи крилца. Самото човече не беше по-голямо от Палечка.
То беше елф. Във всяко цветче живееше по един елф или елфида, ала човечето, което седеше до Палечка, беше самият главатар на елфите.
— Ах, колко е хубав! — прошепна Палечка на лястовичката.
А малкият главатар съвсем се изплаши, като видя птичката. Той беше тъй мъничък, тъй нежен, че в сравнение с него тя изглеждаше истински великан. Затова пък елфът се зарадва много, като видя Палечка, защото никога не беше виждал такова хубаво момиченце. Главатарят на елфите сне веднага златната шапчица от главата си, сложи я върху главицата на Палечка и я попита как се казва и дали иска да стане негова жена. Ето туй се казваше мъж! Той не приличаше нито на гнусния син на жабата, нито на кърта в кадифеното кожухче. И затова Палечка каза:
—  Да!
Тогава от всяко цвете изхвръкна по един елф или елфида и те бяха тъй хубави, че човек не можеше да им се нарадва. Те всички поднесоха на Палечка по един подарък, ала най-хубавият подарък бяха двете тънки крилца от голяма пеперуда. Тия крилца закрепиха на гърба на момиченцето и тогава то започна да прехвръква от цвят на цвят. Ех, че беше радост! Малката лястовичка седеше горе в гнездото си и пееше сватбена песен, макар че й беше много мъчно: тя бе обикнала Палечка и не искаше да се раздели с нея.
— Ти вече няма да се казваш Палечка! — рече елфът. — Това име е грозно, а ти си тъй хубава! Отсега нататък ние ще те наричаме Мая.
Прощавай, прощавай! — изчурулика лястовичката и отлетя от топлите страни пак в Дания. Там тя имаше едно малко гнездо над прозореца на оня човек, който умее да раз¬казва приказки. Нему тя изпя: „Чик-чирик!" и тъй узнахме ние цялата тая приказка.