Охлювче

голямата градска градина живееше едно малко охлювче. Всяка
сутрин то закусваше със слънчеви прашинки и пиеше росата, която
събираше по тревата. След това тръгваше да се разхожда.
– Остави къщичката! – съветваше го зеленият щурец и се разсмиваше
като гледаше как навитата на кравайче къщичка се клати върху гърба на
охлювчето.
– Защо? Не е необходимо! – свиваше рогца охлювчето. – Тя не ми
пречи.
– Страхува се някой да не му я вземе! – пошушваше тогава щурецът
на калинката.
– Колко е недоверчив! – възкликваше учудено тя и поклащаше
укорително мустачета, а синята пеперудка добавяше:
– Това никак не е хубаво!
Този разговор се повтаряше всяка сутрин – в понеделник, във
вторник, в сряда, в четвъртък, в петък, в събота и неделя.
През всичките тези дни охлювчето минаваше покрай стария
мравуняк, който кой знае защо беше струпан точно по средата на пътеката.
Тогава от дупката се показваше малка кафява мравка и питаше уплашено:
– Крадец ли има?
Охлювчето се оглеждаше учудено и отговаряше:
– Не съм забелязал!
Мравката въздъхваше облекчено и промърморваше сърдито:
– Тогава защо си помъкнал цялата къща?
– Просто така…
– Аха! – кимваше мравката и веднага се скриваше, без да чуе
отговора.
– Като се уморя, мога веднага да вляза в нея и да се разположа в
леглото си – казваше охлювчето, но забелязваше, че мравката е изчезнала и
никой не го слуша. Тогава свиваше рогца и продължаваше разходката си.
Щом го видеха, всички обитатели на градината се разсмиваха с най-
най-веселия си смях.
– Какво смешно има? – чудеше се охлювчето. – По обяд, когато
слънцето напече, аз ще бъда на хладно, без да прекъсвам разходката си.
Когато се опитваше да обясни на присмехулниците колко е удобно да
се ходи с къщичката на гърба, те прихваха още по-силно. Толкова силно,
че гласът на охлювчето не се чуваше.
– Не разбират и не разбират! – започна да се ядосва то.
Освен това му беше и тъжно заради присмеха и подигравките.
– Какво пък! – каза си охлювчето веднъж. – Ще оставя къщичката,
макар че ще ми е неудобно без нея! Нека да видят, че и аз мога да ходя
като всички.
Наклони се наляво и разтърси гърба си, но… чудно нещо –
къщичката не се изтърколи. Наклони се надясно и пак се разтърси. Не!
Къщичката остана на мястото си.
– Гледай ти! – поразсърди се охлювчето.

Изправи се на крачето си и дори подскокна два пъти.
Никакъв резултат!
Изправи се на рогцата си. Започна да ходи на тях, както акробатите
ходят на ръцете си. Премята се, премята се, премята се. Свят му се зави, а
къщичката продължаваше да си стои на гърба му – също като залепена.
Тогава охлювчето седна на земята и се разплака. Но не защото не
можеше да свали къщичката, не! То се чувстваше много добре с нея.
Разплака се, защото си помисли, че бръмбарчетата пак няма да го разберат
и ще му се смеят.
В това време на небето се появи пухкаво облаче. То или се трогна от
сълзите на охлювчето, или му беше тъжно за нещо друго, та изведнъж се
разплака. А всички знаят, че когато облаците плачат, сълзите им стигат чак
до земята и са дъжд.
Капките изненадаха жителите на голямата градина.
– Как тъй! Какво прави този облак?! – сърдеха се те на облачето. –
Защо не предупреждава?
Всички хукнаха към къщите си, за да се скрият или да си вземат
чадъри. Само охлювчето нямаше защо да бърза. То се мушна в къщичката
си и зачака да спре дъжда. Вътре беше сухо, топло и уютно.
По едно време се дочу шляпане и през дъжда дотърча мравката –
цялата измокрена и с увиснали антенки.
– Моля те, Охлювче, пусни ме да вляза! – почука тя на вратата. –
Къщата ми е далече, а аз премръзнах.
Охлювчето я покани вътре, свари й чай и когато мравката се
постопли, започнаха да си бъбрят.
След малко пристигна зеленият щурец, спря пред къщичката, но не
посмя да почука, защото си спомни как се присмиваше на охлювчето.
– То сигурно няма да ме приеме – помисли си тъжно щурецът. – Аз
бях много лош с него!
Мина, не мина една минута и цяла тумба спря пред къщичката –
калинката, синята пеперудка, две пчелички-сестрички – всички измокрени
и премръзнали.
– Аз мисля, че сега охлювчето ще ни се присмее – каза щурецът. – По-
добре е да останем на дъжда.
Никой не посмя да почука на вратата. Стояха си с мокри крилца,
трепереха и въздишаха. Не щеш ли, охлювчето случайно погледна през
прозореца и ги видя как зъзнат под падащите капки.
– Но защо не влезете при нас на сухо? – възкликна то и отвори
широко вратата на къщичката си.
Те се зарадваха, влязоха и изтупаха мокрите си крачета. След това
разпериха крилца около печката да се изсушат, а охлювчето им сипа горещ
ароматен чай. Всички отпиваха от чая и разговаряха весело.
– Охлювче – каза зеленият щурец, – твоята майка сигурно е била
много умна, щом като те е измислила точно такова, с къщичка на гърба!
Най-после дъждът спря. Слънцето припече и се залови да суши
земята. Гостите си отидоха.
Те вървяха към своите къщички и носеха в сърцата си топлинка от
къщичката на охлювчето. И едно нежно приятелско чувство, каквото не бяха изпитвали никога досега.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

LITTLE SNAIL

                            

                                                By Yulia Momchilova

In the large city park there lived a little snail. Every morning he ate sunny dust-specks for breakfast and drank dewdrops that had gathered on the grass. Then he went for a walk.
“Leave your house behind!” snorted out the green cricket in laughter as the little snail passed by with his wobbling house on his back.
“Why? I don’t need to!” said the little snail, coiling his tentacles. “It doesn’t hinder me at all.”
“He’s afraid that someone might steal it!” the cricket whispered to the ladybug.
“How mistrustful he is!” the ladybug exclaimed in surprise, as she waved her feelers up and down reproachfully. The blue butterfly landed nearby and added:
“This is not good at all.”
This conversation repeated every morning – on Monday,Tuesday, Wednesday, Thursday, Friday, Saturday, and Sunday.
On all of these days, the little snail would pass by the old anthill which, oddly, was piled up right in the middle of the narrow path. Than a scared brown ant would crawl out of the hole of the old anthill and would ask fearfully, “What is going on?! Is there a
thief around?”
The little snail would look at her in wonder and would reply, “No, I haven’t noticed anything!”
The ant would sigh in relief and would mutter angrily, “Why are you carrying your house with you then?”
“Well, because …”
“Ok, ok!” the ant would nod impatiently and would crawl immediately into the anthill without waiting for the answer. She would be in a rush to get back to its house work.
“Whenever I get tired I can get inside my house right away and lie in my bed,” the little snail would begin explaining, but then he would notice that the brown ant was gone and no one was listening to him.
Then he would coil his tentacles and would continue his walk.
Every time the park residents saw the little snail, they would laugh at him very hard.
“I don’t see what’s so funny about this!” he wondered. “At noon, when the sun is high and it gets hot, I can get inside where it’s cool without having to interrupt my walk.”
But whenever he tried to explain to the others how convenient it was to have your house on your back, they laughed even louder, and made such a commotion that nobody could hear the little snail’s voice.
“They simply don’t get it!” he sighed. All their mocking and ridicule made him very sad.
“So, what then!” said the little snail one day, “I will leave my house behind, although I won’t feel comfortable without it! Let them all see that I can walk just like everyone else.”
He bent to the left and shook his back but – how strange! The house wouldn’t come off. Then he bent to the right and shook his back again. Nothing happened! The house would not budge.
“How very strange?!” the little snail wondered, getting a little bit upset. He stood on his leg and even hopped once or twice. No result!
He tumbled on his tentacles and walked on them the way acrobats walk on their hands. He turned over, and over, and over again. He was feeling very dizzy, but the house still wouldn’t come off – it remained where it was as if it was glued in place.
The little snail sat down on the ground and began to cry. But it was not because he could not shake off his house. No, that was not why at all! He felt good with his house on his back. He was weeping because he thought that the beetles and the other park inhabitants still would not understand and would laugh at him again.
At this time a fluffy cloud appeared in the sky. May be it was touched by the little snail’s tears or was sad about something else, but suddenly it started to cry too. And everyone knows that when clouds cry, their tears reach the ground and it rains.

The raindrops surprised the park residents.
“What is this cloud doing?” They got angry with the cloud. “Why didn’t it warn us?”
They all hurried to their houses to hide from the rain or to get their umbrellas. Only the little snail didn’t have to hurry. He slipped into his house and waited for the rain to stop. Inside it was dry, warm, and cozy.
Outside, the ant was running around, splashing along. She was wet all over and her feelers were drooping.
“Little snail, little snail, please let me in!” she begged, knocking on the door. “My house is far away and I’m freezing.”
The little snail invited her inside. He made a pot of tea, and, when the ant got warm, they started chatting.
In a little while, the green cricket walked by. He stopped in front of the house but didn’t dare knock, because he remembered how he made fun of the little snail.
“Probably he won’t let me in,” the green cricket thought sadly. “I was so mean to him!”
In just a few minutes there was a whole crowd in front of the little snail’s house – the red ladybug, the blue butterfly, and the two bee sisters, all of them wet and freezing.
“I think that the little snail will laugh at us,” said the cricket. “We’d better stay out in the rain.”
Nobody dared knock on the door. They stood out in the rain with wet wings, trembling, and sighing.
As luck would have it, the little snail looked out the window and saw them all shivering under the falling raindrops.
“Why don’t you come inside and dry up?” he exclaimed and opened wide the door of his house.
All were filled with joy. They went in and shook the rain off their wet feet. Then they spread their wings by the stove to dry while the little snail pored them hot, fragrant tea. They all sipped their tea and chatted merrily.
“Little snail,” said the green cricket, “your mother must have been very smart to have invented you with a house on your back!”

At last the rain stopped. The sun shone again and dried the ground. The guests left.
They were walking to their houses, carrying in their hearts the warmth of the little snail’s house and a gentle friendly feeling which they had never experienced before.

The author ask:
My dear little friend, you just learned that each living creature is special in its own way, isn’t it? Do you think that the park residents would tease the little snail again?

                                             e-mail: dimom@abv.bg
                                             GSM: 0884 57 48 46