От небето падат камъни

Имало едно петле с червено гребенче. То било като другите петлета: опашката му — зелена, а ботушките — жълти. Ходело наперено из двора, само че било много плашливо. От всичко се бояло: от кучето с рунтавата опашка, от магарето с дългите уши, от куция котарак. Щом се уплашело от нещо, захващало да пляска с криле, да кукурига, целия двор вдигало на главата си.
Веднъж петлето си пъпрело под черницата и кълвяло туй-онуй. Не щеш ли, подухнал лек ветрец и отронил едно черничево зърно от най-долното клонче. Зрънцето тупнало петлето по гърба. Че като се уплашило онова ми ти петле, че като се развикало:
— Олеле! Кой ме удари?
— От небето падат камъчета — пошегувал се вятърът.
— Кукуригууу! — изкрещяло петлето и търтило да бяга. Прехвръкнало през плетищата, над покривите, излязло вън от селото. Там го срещнал пат-патаран и го попитал:
— Защо си хукнало, петленце?
— От небето падат камъчета! — отговорило задъхано петлето. — Бягай, защото камъчетата ще ни избият!
— Ама че работа! — гракнал пат-патаран и се заклатил подир петлето.
То бяга, той бяга, то бяга, той бяга, додето срещнали ежка-бежка-таралежка.
— Защо бягаш, петленце? — навирил нагоре острото си носле таралежко.
— Питай патарана! — отговорило петлето.
— Защо бягаш, патаране? — обърнал се таралежко към патарана.
— От небето падат камъчета! — гракнал патаран. — Бягай да бягаме, додето не са ни утрепали!
Навървили се и тримата: петлето с жълтите ботушки, пат-пат-па-таран и ежко-бежко-таралежко. Тичали, тичали тъй, че краката си щели да изпотрошат.
Изневиделица напреде им изскочил заю-баю-дългоушко и преварил петлето:
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежка!
— Кажи, таралежко, защо бягаш?
— От небето падат камъчета. Бягай и ти, додето не са те тупнали по главата.
Понадил се и заекът подире им. Станали четирима. Запомни ли ги?— Петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко и заю-баю-дългоушко. Втурнали се към гората. Тъкмо влезли в гората, и насреща им изскочила кума-лиса-кокошарка.
— Защо бягаш, петленце? — попитала кума лиса.
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка?
— Защо бягаш, дългоушко?
— Как да не бягам, когато от небето падат камъчета! Бягай и ти след нас!
— Олелеее! — плеснала с предните си лапички лисана и се присламчила най-отзад.
Станали петима: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко и кума-лиса-кокошарка.
Бягали, бягали, бягали, додето срещнали кумча-вълча-средногорски.
— Защо бягаш, петленце? — преварил кумчо вълчо петленцето.
— Питай патарана! — отвърнало петлето.
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка!
— Защо бягаш, дългоушко:
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Как да не тичам — отвърнала лисана, — как да не бягам, когато от небето падат камъчета. Тръгвай и ти след нас!
— Аууу! — ревнал кумчо вълчо и търтил подир лисицата.
Станали шестима. Помниш ли ги? — Петлю с жълтите ботушки,
пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка и кумчо-вълчо-средногорски.
Бягали, бягали, бягали, стигнали до мечата поляна. Там ги срещ¬нала баба-меца-кривогледа.
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Питай кумча вълча!
— Кажи, кумчо, защо бягаш?
— Защото… защото и другите бягат — отговорил глупавият
кумчо вълчо, тъй като забравил защо се помъкнал подир дружината.
— Хайде тогава да бягам и аз! — рекла баба-меца-кривогледа и затрополила най-отзад.
Станали седмина: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран. ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка, кумчо-вълчо-средногорски и баба-меца-кривогледа.
Бягали, бягали, бягали, най-сетне стигнали до един дълбок трап и там спрели.
— Сега какво ще правим ? — попитало петлето. — Искате ли да се върнем назад?
— Никакво връщане! — викнала лисана. — Ние не сме тръгнали, за да се връщаме.
— Ами трапа? — гракнал пат-патаран.
— Ще го прескочим! Хайде, петленце, скачай първо, защото ти бяга най-отпред.
— Кукуригууу! — провикнало се петлето, разперило крила, хвръкнало и прескочило трапа.
Подире му размахал крила пат-патаран. И той прехвръкнал отвъд.
Засилил се и заекът. Той направил такъв юнашки скок, че прехвълил не само трапа, но и половината гора.
Дошъл ред на таралежа. Той нали има къси крачка, превъртял се два-три пъти, търкулнал се като кълбо и — бух! — в трапа.
— Тъй ли се прескача трап? — скокнала лисицата, колкото й силите държат, но наместо отвъд и тя се намерила на дъното.
Подир нея се сгромолясал и вълкът, а баба меца направо се бухнала надолу с главата.
— Хубаво се наредихме! — спогледали се зверовете и захванали да мигат уплашено.
Минали три дни и три нощи. На четвъртия ден лисицата рекла:
— Гладна съм.
— И аз! — изръмжал вълкът.
— И аз! — изпъшкала мечката. Само таралежът си мълчал.
— Кого да изядем? — попитал вълкът.
— Най-малкия! — отвърнала лисицата и погледнала към таралежа.
— Дръжте го! — ревнали трите звяра и се хвърлили върху бодливия таралеж.
Но ежко-бежко изведнъж се свил на кълбо и настръхнал. Бодлите му се наострили. Зверовете стоварили отгоре му лапите си, но мигом ги дръпнали назад.