Младият змей

Най-хубавата мома в цялото село била Стана. Тя имала деветима братя, все здрави момци; къщата им била каменна като крепост, но майка й все се страхувала. Преди да умре, я заклела да не излиза денем на двора, за да не я грабне някой змей.
Веднъж на Великден всички моми се пременили и повикали Стана на хорото. Тя не искала да ходи, но я излъгали, че на Великден змейовете не излизат от пещерите си. Събрали се всички моми и момци, засвирила гайда и задумкал тъпан. Стана повела пъстрото хоро.
По обед заросила ситна роса, подухнал студен вятър, по него се спуснала гъста мъгла, а над мъглата долетял змей. Спуснал се, грабнал Стана и я отнесъл в пещерата си.
Събрали се деветимата братя в каменната къща – трима опънали тетивата на лъкове, трима наточили мечове, трима наострили копия. Оседлали конете си и тръгнали да търсят сестра си. Пребродили всички гори наоколо, спускали се в най-усойните долове, катерили се по върхове и скали. Три години търсили сестра си, но не могли да я намерят.
Върнали се на село, но все за нея мислели. Веднъж най-малкият брат чул от стар овчар, че на разцепената Змейската скала, точно в цепнатината между двата върха има пещера. Само там не били търсили братята. Пак грабнали оръжията, качили се на конете и скоро стигнали до скалата. Този път се изкачили до самия връх и намерили пещерата. В нея имало всичко като в болярска къща. Чашите и чиниите били от злато, а едно детенце си играело със скъпоценни камъчета на земята. Момченцето ги видяло и повикало майка си. Показала се една млада жена и братята познали сестра си Стана. Прегърнали се, целунали се, започнали да си приказват.
– Аз много добре си живея със змея – казала Стана. – Ето, роди ни се момче. Само за вас и татко ми е мъчно. Сега като сте ми дошли на гости, ще ви нагостя богато.
После влязла навътре в пещерата. След малко оттам се показал един хубавец мъж – крилата му били под ризата, та не можело да се познае, че е змей. Той донесъл три чувала брашно, една делва сирене и по гърне мед и масло за всеки. Жена му опекла хляб. Всички насядали на трапезата. Змеят изнесъл и бъчва вино, гъсто и сладко, защото било правено само от най-зрелите зърна на гроздовете. След като хапнали и пийнали, братята си отишли весели, а сестра им останала при змея.
Минали няколко години. В едно ясно лятно утро Стана и змеят седнали пред Змейската скала. Слънцето се вдигнало, напекло и змеят казал на Стана:
– Как сладко ми се приспа! Аз ще дремна малко, ама ти внимавай! Сега небето е ясно, но подаде ли се и най-малкото облаче, веднага да ме събудиш!
Змеят сложил глава на скута на Стана и заспал. Жена му поглеждала към небето и по едно време забелязала, че едно облаче се подало над планината. То било толкова малко, че тя не му обърнала внимание. Ама по-сетне като погледнала, облачето се надуло и припълзяло нагоре по небето. Стана погледнала към мъжа си, но й дожаляло да го събуди. Скоро облакът потъмнял и надвиснал право върху тях. Тогава Стана събудила змея, но докато той изтича в пещерата да си вземе боздугана, халата, скрита в облака, връхлетяла върху змея. Ударила го с шипестата си опашка и го убила.
Стана останала сама с малкото си дете. Тя погребала мъжа си в пещерата, взела малко от съкровищата на змея и се прибрала при баща си.
Детето раснало все покрай дядо си и гледало да му помага във всичко. Дядото често ходел до планинските кошари да нагледа как овчарите пасат стадата. Когато момчето станало на петнайсет години, взело да се спира край дълбокото планинско езеро и да се взира в дълбините му.
Веднъж дядо му го попитал:
– Бе, синко, защо толкова често гледаш в езерото?
– Виждам нещо на дъното – отговорило момчето и продължило. – Дядо, искам да ти кажа нещо, ама не знам дали ще ми повярваш?
– Кажи! Защо да не ти повярвам?
– В това езеро влиза халата, която уби баща ми. Аз ще вляза да се бия с нея, но ти трябва да ми помогнеш. Ще заколиш един овен и от лойта ще направиш малки топчета. Аз ще вляза в езерото да се боря с халата. Ама ти ще внимаваш хубаво! Когато се подаде син пламък над водата, ще хвърляш по едно топче лой. Когато се подаде червен пламък, няма да хвърляш. Гледай да не сбъркаш!
Дядото направил точно така, както казал внукът му. Приготвил топчетата и момчето се хвърлило в езерото. Потънало като черна сянка и се загубило в дълбокото. След малко водата се развълнувала плиснали вълни, езерото забучало. Подал се син пламък и дядото хвърлил топче лой, а като взели да излизат червени пламъци, не хвърлял. Минало време, водата се укротила и изведнъж момчето изплувало отгоре. В ръцете си носело сърцето на халата.
– Благодаря ти, дядо, за помощта. Ето сърцето на халата. Аз много се уморих и ще легна да спя. Ти вземи и изпечи на огън сърцето, но внимавай да не хапнеш от него.
– Е, синко, защо ще ям сърце от хала? – отговорил дядото.
Момчето легнало и заспало. Дядото наклал огън, издялал един шиш и започнал да пече на него сърцето. Като посегнал да го обърне, се опарил и си близнал пръста да му мине. Изпекъл сърцето и го оставил в топлата пепел.
Момчето се събудило и попитало:
– Е, дядо, изпече ли сърцето?
– Изпекох го, синко.
– Ама виждам, че ти си го опитал – казало момчето.
– Не съм го опитвал – отвърнал ядосано дядото. – И да ме караш, няма да го ям това сърце.
– Я, иди и бутни с ръце онзи бор да видим.
Отишъл старецът при огромното дърво, бутнал го на шега, а то рухнало като отсечено.
– Е, дядо, видя ли, че си опитал. Не е добра за тебе толкова сила.
Сетил се тогава дядото, че си бил облизал пръста, като пипнал сърцето и казал на момчето.
– Добре, иди и плюни в пепелта!
Дядото така и направил и се избавил от силата на халата.
– Е, дядо – казало момчето, – време е да се сбогуваме. Аз съм
вече голям змей. Повече не мога да живея на село. Отивам в бащината пещера. Ще прелитам понякога над селото да ви виждам и ще ви пазя от хали и други змейове. Сбогом, дядо!
И младият змей разперил криле и отлетял към Змейската скала.