Господ и дявол

В началото нямало земя и хора. Навсякъде се простирало само безкрайно море. Господ живеел в небето като птица. Бил сам в цялата вселена – нямал никого за другар, с който да разговаря и да прекарва времето си по-весело.
Веднъж Господ прелетял над водата и видял сянката си, отразена във вълните. Извикал й „Стани!" и сянката се изправила пред него като човек, но това не било човек, а Дяволът. Господ се сдружил с него и станали приятели. Един път Господ рекъл на Дявола:
– Хайде да направим земя и хора!
– Да направим – отговорил Дяволът, – но откъде да вземем пръст?
– Под водата има пръст – рекъл Господ. – Влез в морето, та извади малко!
Дяволът се спуснал на дъното и гребнал с ноктите си малко пръст. Господ я хвърлил върху водата и тя станала на земя. Отначало била малка като тепсия, а после пораснала колкото харман. В средата й Господ посадил Дървото на живота, което веднага пораснало голямо. Той вързал на един от клоните му златна люлка и започнал да се люлее. По едно време затворил очи и заспал.
Дяволът се промъкнал дебнешком, откачил люлката заедно с Господа и намислил да го хвърли в морето, за да го удави. Тръгнал към водата, а земята взела да расте. Дяволът не намерил края й, затова поел в обратната посока, но пак не стигнал до водата.
Тогава опитал и на трета страна и като пак не успял, оставил оспод на земята и легнал до него. Като затворил очи, му хрумнало, че остава още и четвърта посока. Взел Господа и отново го понесъл към водата, но пак не стигнал до нея. Земята вече пораснала дотолкова, че нямала край. Тогава Дяволът разбудил Господа:
– Стани, Господи, да благословим земята. Виж колко порасна тя!
– Когато ти ме носи на четирите страни, за да ме хвърлиш във водата и направи кръст с мене, аз благослових земята – казал Господ.