Home » ПРИКАЗКИ » Чобан Кюприя

Чобан Кюприя

Три дена Осман Пазвантооглу – владетелят на Видинския вилает, обикалял балканския край на вилаета – белоградчишкия.
Кукувицата известявала, че е пролет. Гората била в зелена премяна, а южнякът разнасял аромата на теменужки, зюмбюли и жълти лулички (нарциси). Срещали го людете от балканските селища и цъкали с уста доволно, че Пашата е решил да огледа беднотията и големите данъци. Растяла у тях надеждата, че ще опрости дълговете им. Тъй си мислили балканците и покорна радост озарявала измъчените им лица. Бейовете на каазите отрупвали владетеля с подаръци и правели поклон доземи на величието. Охранените лъскави коне носели файтона през равнини и балкански пътеки. Пашата поглъщал тази неземна хубост на вилаета и в гърдите му се разливала драгост. До него стояла единствената му деветнадесетгодишна дъщеря – Сабие. Двамата често се поглеждали и взаимно се радвали на тази разточителна пролетна хубост. Далече зад тях били останали и строгостта на града, и недоволството на хората от порядките във вилаета, и сребърната нишка на Дунав. От устата на Пазвантооглу се отронила лека турска мелодия.
Но пролетта с всичките си капризи носи и изненади. Скоро небето се покрило с черни облаци, завалял пороен дъжд, извила се буря. Придошла реката. А оттатък бреговете й минаретата на джамиите вече се виждали. Яките коне нагазили в придошлите пролетни води. файтонът се плъзнал и бавно потъвал. Страх и молба за помощ сграбчили доскоро безгрижните и щастливи лица на пътуващите. Недалеч от брода на реката се долавяли тъжните звуци на кавал. Овчар пасял стадото си. Тъй както си свирело, момчето съгледало файтона сред мътните води на реката, захвърлило кавала, грабнало овчарската си гега и се притекло на помощ. Якият чобанин дал знак на насъбралите се да се оттеглят и с жилавите си ръце, с помощта на овчарската си гега, най-добрия му другар, извлякъл файтона на брега.
Гледат двамата – пашата и дъщеря му с изписан ужас по лицата – и не вярват на очите си. Откъде се взе тази мъжка сила! Левент бил момъкът. Очите му дълбоки, топли, излъчват доброта. Широки плещи, буйна коса, мургаво обветрено лице. От него лъхало здраве, сила и самородна хубост.
– Кажи, юначе, с какво да те наградя за доброто, което ни стори? – ласкаво го попитал пашата. А Сабие не сваляла очи от чобанина. Трепнало сърцето й. Умиление и възторг обсебили женската й сетивност. Разбрало момчето с кого си има работа и нежно прегърнало гегата. Ясните му очи дяволито стрелнали владетеля и той отсякъл:
– Пари не ми трябват, владетелю. Направи ме паша на Видинския вилает за един месец.
– Това пък откъде ти дойде в ума? – Няма да стане, момко, откажи се. Кой те научи това да искаш!
– Тогава, нека бъда паша една седмица – казал чобанинът и отметнал перчем встрани.
– Празни приказки! Къде се е чуло и видяло, чобан паша да стане? Това не искай. Кажи колко пари да ти дам – смутено отвърнал пашата.
– Имане си имам, пашо. Не ти ги ща парите!
– Много обещания ти дадох аз – рекъл пашата, недоволен от дързостта на овчаря. – За тази награда забрави! Друго пожелай и ще ти се даде! Скланям, владетелю, един час паша да бъда. Добрини на раята да сторя.
– Не може, храбрецо! – рязко отвърнал Пазвантооглу. – Пожелай си друго, но за пашалък – забрави. Не е за тебе това.
– Последно желание ще ти кажа, пашо, ако и него не изпълниш, върви си по живо, по здраво, нищо няма да ти взема! – Аз ще застана ей тука, на брега. Овчарската си тояга ще хвърля към другия бряг. Да бъда паша искам, докато тоягата падне отвъд реката!
– Виж, това може да стане. Но какво ще направиш за толкова кратък пашалък? – иронично се усмихнал той. – Хей, мисли си, ако ме измамиш с нещо!
Момчето пъргаво метнало овчарската гега и се провикнало с пълен глас:
– Пашата заповяда на това място мост да се направи.
– Е, владетелю, моята власт свърши, но заповедта си е заповед. Тук трябва да се построи мост. Така заповяда пашата, властвал един хвърлей време.
Удивил се Пазвантооглу на момковия ум. Смаяла го добротата и обичта към хората и желанието да ги дари с мост, та леко да минават през реката. Това не му беше текнало в ума досега.
– Сполай ти, чобанино, за тези думи. От утре тук майстори ще градят мост. По него ще минават полянците към
Балкана, а балканците ще карат стоките си в равнината. – Жив да си за тия помисли! Умно го рече!
Кочияшът шибнал конете с камшика и файтонът се понесъл към Дунава. Сабие дълго гледала назад мястото, където снажната фигура на чобанина се смалявала, смалявала, докато изчезнала от погледа й. Сърцето на хубавата Девойка останало там на брега. Наредил пашата мост да се построи над реката и го нарекли „Чобан кюприя!“
И до днес се знае къде е бил мостът и се разказва за него.
Истината станала легенда!

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.