Home » ПРИКАЗКИ » Сърната на художника и трите луни

Сърната на художника и трите луни

aНа бюфета, в дъното на стаята, срещу широките прозорци, стоеше сърничката. Сивозеленикав мъх се свличаше по шията и по коремчето й. Зад нея висеше на стената голяма картина с хризантеми, а пред нея бе поставена позлатена глинена ваза.
Във вазата имаше цветя… Картината бе нарисувана от художника.
На другия край на бюфета в кристален съд се червенееха ябълки. На стената бе закачена лампа от ковано желязо, с розов абажур като шапката на персийския шах.
Когато лампата светваше с електрическа светлина, ябълките ставаха по-червени и блестяха, а сивозеленикавият мъх на сърничката ставаше златен. Тогава сърничката оперваше уши, извиваше грациозно шията си и гледаше към потъмнелите прозорци. Тънките й крачета потреперваха от нетърпение — всеки миг тя бе готова да подскочи от бюфета и да изчезне навън. Кожата й с позлатен мъх на шията и на коремчето също потреперваше, а белите огледалца отстрани, до опашката и, ставаха по-големи.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. —И защо луната не е една, а има три луни?
Сърничката беше виждала само една луна и много звезди, едри като лешничета, само че не зелени, а златни, и други по-дребни като диви ягодки — и те бяха златни, и още по-дребни като просени зрънца, разпилени по Млечния път.
А над голямата гора, която стигаше чак до Черни връх и вечер ставаше тъмна и страшна, изгряваше луната. Тогава върховете на дърветата се посребряваха. Светлината проникваше и по-навътре, посребряваха се жълъдите, малините, ягодите и гората на беше вече страшна, а украсена със звезди.
Тук, в стаята на художника, имаше всичко, но нямаше гора.
— Къде е гората? — питаше пак сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?
Най-после момиченцето, което седеше до радиото и слушаше приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче със златните обички и сините безценни камъчета, не се стърпя и се обади:
Това не са три лупи. Това с полилеят с трите абажура. Ух, каква си ми глупава и все за трита пигаш! Толкова ли ти се ще да отидеш в гората? Я виж, сега навън какъв сняг вали, в гората има вълци, големи и страшни, с настръхнала козина на гърба. Вълците ще те изядат. Четох в една книжка, че те обичат месо от сърни. А в гората все трябва да се оглеждаш на всички страни — лошо е! Тя цялата е затрупана със сняг и от клоните й висят шушулки. Сега там е студено. Стой си на бюфета. Като свърши приказката за индианския вожд и за Бялото момиче, ще ти донесе храна. Тук в стаята е топло и няма вълци.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни? …
Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко — и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облаците камъни на морените, растеше здравец и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто на шийките, черни, с червени човчици и бели коремчета, шарени, с качулчици и разперени опашки. В края на гората чукаше кълвач, а дълбоко — гугукаха гривяци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки.
А горе, над най-стръмните скали, живееше дивият козел — до облаците, под самите звезди.
Гората беше родината на сърничката. Тя я обичаше и тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше сърничката. — И защо луната не е една, а има три луни?
Но момиченцето вече не я слушаше. Приказката за вожда на индианците Синята брада и за Тялото момиче, което имаше златни обички и сини безценни камъчета, наближаваше към края си.
А както винаги, краят на приказката беше най интересен.
Тогава на сърничката й се пощя да изблее и да подскочи от бюфета навън. Но не можеше да мръдне на никъде. Тя не беше истинска сърничка, а направена от бронз. Мъхът по шията и коремчето се бе наслагал от времето, а краката й бяха запоени на желязна плочка.
Художникът, който бе нарисувал голямата картина с хризантемата, бе поставил Сърничката на бюфета — да му напомня за гората… И той се бе родил в планината, до голямата стара гора, която стигаше до Черни връх,и често тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше и той като сърничката,като гледаше вечер към потъмнелите прозорци. — И защо тук луните са три, а не една? …
Той по би искал луната да бъде една, но истинска. И да изгрява над върхарите на старата гора, в планината, под Черни връх, където беше се родил.
Но това бе толкова отдавна, че той беше забравил пътя към нея.
Момиченцето, което слушаше приказката по радиото за вожда на индианците и за Бялото момиче, се казваше Здравка. То бе голямата внучка на художника. Щом свърши приказката, то се облече в антрето, обу се, сложи ръкавичките си и изтича на улицата. Там бяха излезли другарките му — цяла бригада, гласовете им се чуваха навън. Те почистваха снега по плочите, замеряха се с топки и се гласяха да правят снежен човек.
А сърничката на бюфета, в дъното на стаята
срещу широките прозорци, остана самичка. Не можеше да отива на никъде, защото крачетата й бяха запоени на желязната плочка. Пък и нали тя беше от бронз!
Може би й стана мъчно.Погледна с насълзени очи към прозорците и вече не запита за нищо.

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *