Home » ПРИКАЗКИ » Старци

Старци

aСред селските ливади, по които се виждаше снежец, навалял през нощта, стоеше тъжен и самотен старият щъркел Вежко Белодрешко.
До него пасяха няколко крави и два-три коня. По-далеч, под оголените върби край реката, говедарят Иван беше наклал огън. Наметнат с ямурлука си, той грееше премръзналите си ръце. Сив и лют дим се издигаше към мъгливото и мрачно небе. Из калното поле се носеше миризма на запалени сурови дърва.
Вежко Белодрешко стоеше неподвижен, настръхнал от студа. Перата му бяха оцапани и смачкани, а дългият клюн лежеше на гърдите му като голям червен орден. От време на време Белодрешко трепваше, поглеждаше към земята, сякаш търсеше да клъвне нещо, и пак замираше.
Откъм върбите долетя гарван. Той видя щъркела и кацна до него.
Белодрешко го изгледа и кимна с глава вместо поздрав.
— Какво си останал така? — попита гарванът. — Защо не си заминал?
— Остарях! — отвърна тъжно щъркелът.
Гарванът погледна към кравите, отърси се и дрезгаво каза:
— И аз съм вече стар. Тая пролет навърших 102 години, но все имам сили. Колко много нещо съм видял през живота си!…
— Ти стоиш все тук и какво ново си видял? — забеляза щъркелът и се пооживи. — Пък аз съм пропътувал вече двадесет пъти половината земя. От тия места до Египет, през Мала Азия все по брега, все по брега на морето.
А оттам — до Капщад край океана. Насам и нататък по два пъти всяка година — есен и пролет — значи четиридесет пъти. Виждал съм черни хора, хора с жълти и тесни лица, всякакви птици и чудни дървета. Ех, колко е топло сега там! — въздъхна Белодрешко и потрепера.
— Не си прав — оскърби се гарванът. — И аз съм видял и патил много. Я си помисли — сто и две години! Вярно, не съм бил в тия непознати страни, но и тук е имало какво да видя…
— Как славно отлитахме — продължи Белодрешко, без да слуша своя събеседник, — как славно отлитахме! Щом дойдеше краят на август, от цялата околност се събирахме в тия ливади всички наши племена: железнишките щъркели, годечките, еленишките… Младите се перчат, горят от нетърпение да потеглят на път. Ние, старите, даваме съвети, гълчим, напътствуваме… Изберем водачи, размахаме криле и сбогом, родни места! Летим, летим.. оттук през Балкана, през Родопите към Беломорието и кацнем някъде, та побелее от нас. А по пътя се съберем с други ята, докато станем такава дружина, че здраве му кажи. Пък как е синьо южното море, как е топло небето!…
— Хм — обади се гарванът, — ти си видял много земи и морета, но ти не си виждал никога зима, истинска зима, когато студеният вятър реже като нож, а стъблата на дърветата пукат от мраз. И после ти не знаеш почти нищо за миналото на тоя край. Някога тая равнина съвсем не изглеждаше така. Гнездата си твоите прадеди бяха свили ей там, на върбите. А полето беше друго, не така добре разработено, и хората бяха бедни. Те живееха в ниски и нечисти къщурки, децата им често умираха. Умираха и възрастните, умираше и добитъкът. А сега вече не е тъй. Всичко се промени много бързо — околните села нощем светят така ярко, че ме е страх да гледам лампите по улиците, денем по небето летят самолети и бръмчат много страшно, пътищата са широки и оживени. Да, съвсем друго е сега! — заключи гарванът и се замисли над спомените си.
— Ти поне си живял много — каза щъркелът след кратко мълчание, — пък аз само двадесетина години и сега виждам, че е дошъл краят ми.
— Но защо не отлитна? Нямаше ли сили? — попита гарванът.
— Ние имаме закон — отвърна Белодрешко. — Никой от нас, когато е много стар и не може да прелети грамадното разстояние през моретата, не може да пътува с ятото. И после защо да умра в чужда страна? Тук съм се родил, тук съм отглеждал своите деца и тук е редно да посрещна своя край. Ако бях тръгнал с младите, щях да изостана някъде и да им преча в полета.
— Че ти пътувай сам — каза гарванът.
— Не, ние живеем задружно и аз не мога да се отделям от другите. Ако тръгна сам, доникъде няма да стигна. Ще ме убие някой орел, или ще се удавя в морето — рече Белодрешко и погледна към реката, където димеше огънят. Той застана на един крак и продължи: — Ако нямахме закони и ред, на които да се подчиняваме, как щяхме да прелитаме всяка година по два пъти големите разстояния? Тая работа не е лесна. И после щяхме да бъдем изтребени от грабливите птици, например от морските орли, които ни нападат често.
Гарванът се замисли на свой ред и нищо не възрази. От ниското небе започна да вали сняг. Полето посивя. Ято диви патици прелетя наблизо и се загуби в лапавицата.
— Къде ще нощуваш тая нощ? — попита гарванът със съчувствие.
— Къде? Пак на старата върба, край селската улица.
— Ех, съдба! — въздъхна гарванът. — И аз ще отида в моето гнездо. А може и вън да спя, ей там на върбите. Свикнал съм на студа.
— Аз не мисля за себе си — каза щъркелът, като отпусна свития си крак. — Аз мисля за другарите си. Къде ли са те сега? И дали напролет ще ги видя отново? Все пак ще умра спокойно, защото знам, че те ще се завърнат дружно. Аз живея чрез тях, а ти си съвсем сам.
— Да, прав си. Ние не живеем задружно и това ни прави самотни и нещастни. Ето на, няма при кого да отида, пък и никой не ще се загрижи за мен.
Кравите тръгнаха за някъде, сякаш не им се искаше вече да пасат. Конете ги последваха. Откъм реката се чу сърдит вик и между гъстата мрежа на снежинките се мярна говедарят, който тичаше насам.
Гарванът размаха криле. Щъркелът се уплаши и хвръкна.
След минутка двете птици се изгубиха над върбите край селото.

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *