Home » ПРИКАЗКИ » Старци

Старци

aСред селските ливади, по които се виждаше снежец, навалял през нощта, стоеше тъжен и самотен старият щъркел Вежко Белодрешко.
До него пасяха няколко крави и два-три коня. По-далеч, под оголените върби край реката, говедарят Иван беше наклал огън. Наметнат с ямурлука си, той грееше премръзналите си ръце. Сив и лют дим се издигаше към мъгливото и мрачно небе. Из калното поле се носеше миризма на запалени сурови дърва.
Вежко Белодрешко стоеше неподвижен, настръхнал от студа. Перата му бяха оцапани и смачкани, а дългият клюн лежеше на гърдите му като голям червен орден. От време на време Белодрешко трепваше, поглеждаше към земята, сякаш търсеше да клъвне нещо, и пак замираше.
Откъм върбите долетя гарван. Той видя щъркела и кацна до него.
Белодрешко го изгледа и кимна с глава вместо поздрав.
— Какво си останал така? — попита гарванът. — Защо не си заминал?
— Остарях! — отвърна тъжно щъркелът.
Гарванът погледна към кравите, отърси се и дрезгаво каза:
— И аз съм вече стар. Тая пролет навърших 102 години, но все имам сили. Колко много нещо съм видял през живота си!…
— Ти стоиш все тук и какво ново си видял? — забеляза щъркелът и се пооживи. — Пък аз съм пропътувал вече двадесет пъти половината земя. От тия места до Египет, през Мала Азия все по брега, все по брега на морето.
А оттам — до Капщад край океана. Насам и нататък по два пъти всяка година — есен и пролет — значи четиридесет пъти. Виждал съм черни хора, хора с жълти и тесни лица, всякакви птици и чудни дървета. Ех, колко е топло сега там! — въздъхна Белодрешко и потрепера.
— Не си прав — оскърби се гарванът. — И аз съм видял и патил много. Я си помисли — сто и две години! Вярно, не съм бил в тия непознати страни, но и тук е имало какво да видя…
— Как славно отлитахме — продължи Белодрешко, без да слуша своя събеседник, — как славно отлитахме! Щом дойдеше краят на август, от цялата околност се събирахме в тия ливади всички наши племена: железнишките щъркели, годечките, еленишките… Младите се перчат, горят от нетърпение да потеглят на път. Ние, старите, даваме съвети, гълчим, напътствуваме… Изберем водачи, размахаме криле и сбогом, родни места! Летим, летим.. оттук през Балкана, през Родопите към Беломорието и кацнем някъде, та побелее от нас. А по пътя се съберем с други ята, докато станем такава дружина, че здраве му кажи. Пък как е синьо южното море, как е топло небето!…
— Хм — обади се гарванът, — ти си видял много земи и морета, но ти не си виждал никога зима, истинска зима, когато студеният вятър реже като нож, а стъблата на дърветата пукат от мраз. И после ти не знаеш почти нищо за миналото на тоя край. Някога тая равнина съвсем не изглеждаше така. Гнездата си твоите прадеди бяха свили ей там, на върбите. А полето беше друго, не така добре разработено, и хората бяха бедни. Те живееха в ниски и нечисти къщурки, децата им често умираха. Умираха и възрастните, умираше и добитъкът. А сега вече не е тъй. Всичко се промени много бързо — околните села нощем светят така ярко, че ме е страх да гледам лампите по улиците, денем по небето летят самолети и бръмчат много страшно, пътищата са широки и оживени. Да, съвсем друго е сега! — заключи гарванът и се замисли над спомените си.
— Ти поне си живял много — каза щъркелът след кратко мълчание, — пък аз само двадесетина години и сега виждам, че е дошъл краят ми.
— Но защо не отлитна? Нямаше ли сили? — попита гарванът.
— Ние имаме закон — отвърна Белодрешко. — Никой от нас, когато е много стар и не може да прелети грамадното разстояние през моретата, не може да пътува с ятото. И после защо да умра в чужда страна? Тук съм се родил, тук съм отглеждал своите деца и тук е редно да посрещна своя край. Ако бях тръгнал с младите, щях да изостана някъде и да им преча в полета.
— Че ти пътувай сам — каза гарванът.
— Не, ние живеем задружно и аз не мога да се отделям от другите. Ако тръгна сам, доникъде няма да стигна. Ще ме убие някой орел, или ще се удавя в морето — рече Белодрешко и погледна към реката, където димеше огънят. Той застана на един крак и продължи: — Ако нямахме закони и ред, на които да се подчиняваме, как щяхме да прелитаме всяка година по два пъти големите разстояния? Тая работа не е лесна. И после щяхме да бъдем изтребени от грабливите птици, например от морските орли, които ни нападат често.
Гарванът се замисли на свой ред и нищо не възрази. От ниското небе започна да вали сняг. Полето посивя. Ято диви патици прелетя наблизо и се загуби в лапавицата.
— Къде ще нощуваш тая нощ? — попита гарванът със съчувствие.
— Къде? Пак на старата върба, край селската улица.
— Ех, съдба! — въздъхна гарванът. — И аз ще отида в моето гнездо. А може и вън да спя, ей там на върбите. Свикнал съм на студа.
— Аз не мисля за себе си — каза щъркелът, като отпусна свития си крак. — Аз мисля за другарите си. Къде ли са те сега? И дали напролет ще ги видя отново? Все пак ще умра спокойно, защото знам, че те ще се завърнат дружно. Аз живея чрез тях, а ти си съвсем сам.
— Да, прав си. Ние не живеем задружно и това ни прави самотни и нещастни. Ето на, няма при кого да отида, пък и никой не ще се загрижи за мен.
Кравите тръгнаха за някъде, сякаш не им се искаше вече да пасат. Конете ги последваха. Откъм реката се чу сърдит вик и между гъстата мрежа на снежинките се мярна говедарят, който тичаше насам.
Гарванът размаха криле. Щъркелът се уплаши и хвръкна.
След минутка двете птици се изгубиха над върбите край селото.

Check Also

For the season, the Logan, Utah native (too bad Utes and Aggies) is hitting 75 percent of his passes for 1,718 yards. Ro

a backup plan, whether it is RG111 or someone else. „We were compensated in other …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *