Home » ПРИКАЗКИ » Слънчовата невяста

Слънчовата невяста

aЖивяла някога хубава мома Марина. Щастлива била със своята добра и ласкава майка. Тя грижливо пазела чедото си от всякакви злини. Всеки ден й заръчвала да не излиза навън, когато грее Слънцето, защото хубостта й ще плени светилото и то ще я поиска за невеста. Спазвала Марина майчините заръки и радвала сърцето й!
Но скоро майката се поминала. Останала Марина сираче. Тъжен станал животът й. Поплаквала си жално и все не забравяла заръката на обичаната си майка. Скоро вкъщи дошла мащеха. Тя сметнала, че Марина е мързелива и затова не излиза по двора. Натъжило се момичето, но нямало какво да стори.
Един хубав слънчев ден мащехата изпрала пелените на новата си рожба и ги простряла на стобора да съхнат. Задал се тъмен облак, заросил ситен дъжд.
– Излез, Марино, навън – пелените да събереш, че дъжд зароси – казала строго тя.
Отишла Марина на двора. Събирала, що е събирала, съгледало я Слънцето през тънката мрежа на облака. Спряло се то на небето и три дни стояло и гряло. Изпогорели орачи на нивите, моми по градините, косачи по ливадите. Слънчовата майка го сгълчала!
– Синко, ясно мое Слънчице, стига горя, върни се! Изгоряха и ниви, и ливади, и градини, и хората по тях. Смили се!
– Ах, мале, каква мома видях на долната земя, хубава, мале, гиздава. Невеста искам да ми стане. Иди ми я, мамо, поискай!
Казало това Слънцето и уморено заспало. Ни яденето му било ядене, ни пиенето му – пиене. Когато рано сутринта слънчовата майка, загрижена за детето си, го събудила да стане, тя го посъветвала:
– Почакай, сине, не се кахъри. Като дойде личен ден Великден, и още по-личен Гергьовден, по стар обичай, момите се люлеят за здраве. Ще спуснем златни люлки на кривата върба край реката. Ще дойдат да се люлеят моми и невести Ще дойде и Марина да се люлее. Кога седне на люлката, ти дигни в небесата и ще ти стане невеста! Послушало Слънцето майчините съвети и спуснало люлила на личен ден Великден и още по-личен Гергьовден. Вървяло мало и голямо, на люлки да се люлее. А Марина седяла вкъщи и с тъга долавяла като насън, моминското веселие. Домиляло й на мащехата като гледа момичето унило и тъжно и й рекла:
– Иди, Маринке, с твоите дружки да се полюлееш! Обичай е това, не може да се погази. Облечи нова премяна, бодни си китка дъхава и бъди, дъще, мома с момите – весела, честита. Зарадвала се Марина. Накиприла се с новата си премяна, китка си боднала в косата и като кошута прип-нала към дружките си – и тя като тях да се засмее, и тя като тях да се повесели на празника. Когато седнало момичето на люлката, Господ я дигнал в небесата. Маринината майка мащеха, тичала след люлката и викала, заръчала:
– Дъще, кога отидеш на слънчовите дворове, девет години да говееш на свекър и на свекърва, на девера Огняна и на зълвите. Послушала я Марина и никому не продумала – говеела и по обичай поклон правила.
Чакало Слънцето да проговори неговата невеста, но тя все мълчала.
Минала година и още девет месеца и Слънцето не издържало. Сгодило се то за Дена Деница, а Марина поканили кума да им стане – Слънчова сестра да бъде. Тежка мъка легнала на сърцето й, но нямало какво да се прави – съгласила се. Започнала венчавката. Марина държала свещите и когато догаряли, запалили й ръкавите на ризата, обгорили й пръстите. Съзряла я Деница и ядно й казала:
– Ако си глуха и няма, сляпа ли си, та те изгориха свещите, запалиха ти се ръкавите!
Тежките думи като камък падали в душата й. Миг-два и изведнъж тя проговорила.
– Прощавай, мой свекъре, и ти, моя свекърво, прощавайте моето говеене и често покланяне! Не съм ни глуха, ни няма а още повече – сляпа. Така ми мама заръча. Така повелява нашият обичай на земята – от уважение към вас да говея. Слънчо ме млада остави и за друга се жени. На мен и мъка домъчня и наруших обичая – проговорих, преди да са минали три години. Простете ми. Това не е моята воля.
Като чуло това Слънцето, провикнало се към майка си:
– Мале, дивна е моята невеста – Марина ще си взема, Марина, лична девойка, тя ми е лика прилика.
Засияло лицето на Марина. А Деница тъжно навела глава и тихо на Бога се помолила:
– Боже ле, вишни Господи, стори ме, Боже, престори на какво годе пиленце!
Чул молбата й Господ и я престорил на лястовица. Литнало пиленцето волно из слънчовите дворове. Като го видял Слънчо, много се зарадвал на хубавото пиле и се спуснал да си отскубне две перца от опашката му, да се знае и спомен да остане, че това е пиле от слънчовата невеста, дето е слезла от венчилото!
Оттогава, гласи приказката, лястовицата е с раздвоена опашка.

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *