Home » ПРИКАЗКИ » Приказка за птичето, семката и младата круша

Приказка за птичето, семката и младата круша

aЕдно черно птиче с жълтеникава човка и жълти крачета, не много голямо, но не и малко, кацна на старата круша.
Старата круша беше на сто и една година. Плодовете й бяха обрани през лятото. Само една жълта круша беше останала, затулена в шумата й като кадънка.
Черното птиче заскача пъргаво от клон на клон, обърна се на една страна, после на друга, разперило опашчица като метличка. Златно огънче трепна в очите му — беше от есенното слънце. Птичето радостно изчурулика:
—  Тю-тюк, чи-чи-чири, чик-чик, трулюлю-люк, чи чи-чи!…
То видя жълтата крушка на старото дърво — може би оттам идеше и радостта му.
С жълтеникавата си човка птичето клъвна  сладкия плод, захапа късче от крушката. Една свежа капка се свлече по перушината на гушата му. То леко се отръска, наведе се и политна към близката габърова горица. В края на гората на мъхесто камъче, което едва се подаваше от тревата, черното птиче постави късчето от зрялата крушка.
— Тю-тюк, чи-чири, чик, чи-чи… — отново изчурулика то весело, раздроби с човката си сладкото парченце, заобръща се насам-нататък с разперената си опашчица като метличка и почна бързо и лакомо да гълта.
Боеше се може би някой да не му отмъкне храницата.
Една кафява лъскава семка от крушката изхвръкна под човката му. Търкулна се по камъчето и потъна в малка копка в меката земя, където бе стъпвало голямо горско животно. Стъпката беше дълбока и когато валеше дъжд, на дъното й се утаяваше вода.
Птичето не забеляза семката или не искаше да знае за нея. То напълни гушката си, изтри с крилце човката си, отръска отново перушината си и изчурулика, вече по-кратко:
— Тю-тюк, чи-чири-чик…
Стрелна се като захвърлена бучка пръст, издигна се високо, високо зад габъровата гора.
Кафявата лъскава семка остана на дъното във влажната стъпка. Над гората надвечер започна да вали тих дъжд. Мътно ручейче, потекло край корените на дръвчетата, свлече мека земя, окапали шумки.
Стъпката нагизна от водата, изравни се с пръст, затрупа се с шума и малката семка потъна вдън земя, притихна, спотаи се.
Дълга, дълга зима беше покрила със снежна покривка габъровата горица.
Една измършавяла катеричка се свлече по стъблото на високо дръвче до стъпката, където кафявата лъскава семчица се спотайваше под меката шума.
Беше й студено, не обичаше зимата. Но лешниците, орехите, жълъдите в хралупата й, които бе събирала през есента, се бяха свършили. Катеричката беше гладна. И тя слезе на земята, помириса снега, запъпри с крачета. Светлият сняг я ослепяваше. Пръснаха се по гърдите й ледени иглици, бял снежен прашец се полепи по муцунката й. Тя потрепера, сви горната си устна, два предни зъба като теслички се лъснаха — по-лъскави от безценни камъчета. Но семката тя не намери.
Под бялата снежна покривка на топло в меката земя семката остана в копката цяла-пеленичка до края на зимата.
Гладната катеричка се покатери пъргаво по стъблото па габъра, преметна се по клоните, запрехвърля се от дърво на дърво по-дълбоко в гората. Дългата й мъхната опашка събаряше снега от клонките.
Една ледена шушулка, голяма колкото дръжка на камшиче, тупна върху гръбчетата на две зайчета, сгушени под снежен храст едно до друго. Те се топлеха и си приказваха за било и не било, свиваха муцунките си, надлъгваха се. Изплашени от шушулката, скочиха като попарени. Първото зайче побягна на изток към горната гора, другото на запад към долната гора. Една шарена сврака-присмехулка врътна опашка и изкрещя подире им:
— Бягайте, бягайте, хей! Белите великани събарят гората Триста вълци точат зъбите си на мермер камък за кожите ви!…
През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетно слънце. Снегът се затопли, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.
Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се от леските реси като котешки лапички. Разпукпаха се цветове, поникнаха нови треви, бурени. Пойните птичета напълниха-гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско в дола, над рекичката, полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна. ..
От гората закука кукувица.
Три бабички, тръгнали за млада коприва, се спряха на припек покрай гората — да слушат. Заброиха на пръсти: колко години ще живеят? Броиха, броиха… до три — сбъркаха! Бяха забравили да броят…
Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гугукаха Гълъби… И един ден там, дето кафявата лъскава семка се беше търкулнала в стъпката на голямото горско животно, от меката пръст под гнилите шумки изскокна на бял свят млада фиданка. Поникна тя в затоплената плажна земя от кафявата лъскава семка, далеч от майка си — от старата круша — хубава, стройна, жилава…
Така черното птиче с жълтеникавата човка и жълтите крачета пося, без да иска, покрай дръвчетата наоколо да разберат какво става, тя се източи, порасна като момиченце, със зеленикаво гладко стъбло, с разперени клонки, окичени с кръгли листенца.
Тъй хубаво почна животът на младата круша в края на габъровата гора — в ранната пролет! И добрият стар вятър запърпа в младата й коронка от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове засвириха в клоните й със сто медени сребърни свирки…
Какво се случи по-нататък с младата круша? Това ще научите в следващата приказка.
*
Пак беше дошъл април в края на габъровата гора, където черното птиче с жълтеникава човка и жълти крачета изяде късчето от сладката круша. Вие помните, нали, какво стана с кафявата семка в стъпката на голямото горско животно? От нея беше изникнала млада фиданка. Колко пролети, лета, есени, зими бяха минали оттогава — знае ли някой? Много: една, две… повече!
Дръвчето беше пораснало — стройно, хубаво, с много, много лъскави клонки, с разперена коронка. В нея добрият стар вятър пъпреше от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове през нощта беше тихо. Спеше цялата планина. Звездите светеха на небето. Само ниско в дола пееше планинската рекичка, шумеше по праговете, слизаше, слизаше — бързаше да стигне равнината. Тя отиваше да напои житните блокове на стопанството, люцерните, ябълковите градини, лозята, доматите, бостаните.
Спеше в голямата пещера и добрият стар вятър. Но кукувицата закука на ранина от клона на старата бука — събуди планината.
Скочи добрият стар вятър, протегна се от единия край на гората да другия, въздъхна. Заслиза от планината през папратите, смрадликата и зеленият здравец към габъровата гора, в края на която растеше младата круша. От небето светеше златното слънце. Два бели гълъба се връщаха от село, отлитаха към гората.
Затоплиха се клонките на крушата, разпукнаха се китчиците с цветните пъпки. Цъфна младата круша, покри се с бял цвят от горе до долу, заприлича на облаче. Тогава крушата разбра, че е хубава. Огледа се наоколо — към горичката. Никъде не видя дръвче с толкова хубава бяла премяна. И от голяма радост изведнъж й се дощя да проговори… това нямаше нищо лошо. Всички дървета, билки, цветя, птички, калинки, пчелици, мравки, от край свят се бяха учили да говорят. Всяка на своя език. Дали те се разбираха помежду си, не мога да ви кажа. Но добрият стар вятър разбираше езика им. Спираше се до тях, слушаше ги какво приказват, какво искат, от какво се страхуват. Понякога им шепнеше хубави думички, а друг път ги мъмреше и съветваше. Всички го познаваха, обичаха го, но се страхуваха от него. Бояха се от гнева му — когато е сърдит, когато се разлудува из планината.
И тъй младата круша поиска да проговори и проговори.
Вятърът се заслуша в нея, пошепна й нещо, помилва я — разбра я.
Какво му каза крушата?
Аз седях на камъка в края на горичката, гледах цъфналата млада круша, цялата в бяло като бяло момиченце — с бяла блузка, с бяла поличка, с бяла шапчица, с ръкавички, стъкмена, накичена като за голям празник. Радвах й се. Тогава вятърът ми пришепна на ухото какво му приказваше крушата:
Тя иска да порасте още, висока, висока. Да разпери клонките си над габъровата горичка. Всички да я видят колко е хубава и най-много — слънцето. Не иска да е малка… След туй й се ще да се накичи още повече: китчица до китчица от бели цветчета, такива, каквито ги няма нийде другаде по света. И да светят денем и нощем като звезди. По-бел! по-светли, по-едри от звездите. Всички да й се радват, да й се чудят, да я обичат — да няма по-хубава от нея в гората, по планината, по цялата горна и долна земя, от изток до запад, от север до юг…
И добрият стар вятър поиска да се изпълни желанието на крушата. Издигна се той над гората на лакът, на два — на сто лакти. Завъртя се насам-натам. Нашироко се разшета от единия край на планината до другия. От Зелената планина до Синята планина. Докато се разбере какво става, от планината се спуснаха сиви мъгли и черни облаци. Понесе се хладен полъх над гората. Листата зашушнаха. Птичките се умълчаха. А калинки! се скриха под зелените шумки. Двата бели гълъба се спотаиха под стряхата на крайната къща в селото под планината. Тогава започна да вали. Валя ден и нощ, огизна габъровата гора. Намокриха се крилцата на птичките. Намокриха се и калинките. Само мравките останаха сухи — те се бяха скрили в мравчените си къщички, в купчинките пръст до гората.
А какво стана с крушката?
Сведоха се клоните й от дъжда, свиха се цветчетата, увиснаха надолу. Изплашена заплака тя с едри сълзи. Закапаха от клонките, от цветните китчици сълза след сълза: една, две… хиляда.
— Сега какво ще стане с мене? — завайка се рушата. — Отиде ми бялата премяна. Съвсем се измокрих. — А сълзите се стичаха като ручейчета по лъскавата кора на стъблото й. Достигаха до коренчетата. Попиваха, попиваха.
— Удавих се. Нищо не остана от мене, от хубостта ми — плачеше с голяма скръб младата круша.
Едно синьо синигерче с жълта гушка и черна опашчица се криеше в клоните и. Съжали я. Попита я:
— Чур-цюр-псиит-чиип! Какво-ти-е, какво-ти-е?
Умирам, умирам, синигерче! Защо съм на тоя свят без премяна, без хубост!… Ох, по-добре да умра, да се затрия от лоши свят…
Но добрият стар вятър беше наблизо. Той се разхождаше из гората, газеше из мокрите бурени, по нагизналите мъхове. Чу той плача на крушката. Усмихна се. Проговори на себе си:
— Нали е младо-глупаво… бои се и от сянката си!
Изтегна се добрият стар вятър, дълъг, предълъг — от единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина. Задуха. Подгони облаците. Измете ги чак зад Зелената планина и зад Синята планина. Небето се очисти — синьо, високо, дълбоко. По-синьо, по-дълбоко от езеро. А слънцето огря планината, габъровата гора, младата круша. Стана топло. В гората зачуруликаха птички. Двата бели гълъба полетяха високо, високо. Калинките и мравките изпълзяха пак на белия свят.
— Колко е хубаво! — засмя се младата круша през сълзите, които още капеха от клонките и. — Светло, топло.
И тя разтвори китчиците си. Белите едри цветчета засветиха с листенцата си — по светли, по-едри от зяездите, както бе поискала крушката. Издигна се бялата й корона над горичката. Погледна нагоре, погледна надолу. Погледна към слънцето. Беше пораснала още — с една педя, с две педи.
— Какво стана сега? — зарадва се младата круша. — И по-голяма съм, и по-хубава! От единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина аз съм най-хубавото дръвче. По-хубава от мене няма нийде-никъде!…
А старият добър вятър, доволен, че е зарадвал младата круша, запъпри пак в бялата й корона и от планината се спуснаха стоте млади ветрове, зашушнаха в цветчетата, засвириха в клонките със сто медени сребърни свирки…

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.