Home » ПРИКАЗКИ » Приказка за камъка

Приказка за камъка

aКазват, животът е като камък хвърлен в морето, няколко вълнички, после и те изчезват безследно. Но спокойствието е само на повърхността на водата. Мощни течения вървят под нея и влачат камъка, оглаждат ръбовете му. Зариват го в пясъка, мидичка се прилепва към него, после друга – вече са цяла колония. Водата е топла, чудни същества плуват, наоколо кипи живот. До брега са само няколко метра. Слънчев лъч любопитно наднича, осветява ту едно, ту друго кътче. Приятно е да се оставиш на вълните – галят те и люлеят, приспивно шепнат: “ не трябва да се бориш, по-силни сме! Следвай ни, знаеш, сам не можеш да се движиш. Виж твоите съседи – всички с нас вървят.” Наоколо е пълно с камъчета, по-големи и съвсем дребни, неразличими в пясъка, който като килим покрива дъното. Има най-различни: овални, продълговати, остри и изгладени от теченията; кафяви и ярко червени, или зеленикави, поели цвета на прилива. Грамаден черен къс тромаво се влачи. Току-що откъснат от скалата-майка, закача всички с острите си ръбове: “ Ах – отскача красавицата – не виждаш ли, ще ме повредиш!” Тя цялата е в жълто, рядък кехлибар. “ Остави го, с времето ще се оглади – шепне мраморът до нея, кой знае откъде довлечен, – неминуемо е.” Той много е пътувал, изразява се сложно. Но е красив – шлифован от времето и водата, доволно блещука. Всички знаят: не обича мидите и водораслите, те цапат бляскавата му повърхност. Затова нашият камък смутено се отдръпва с вълната сред своите другари, всички неоформени, ръбати и обрасли. Малки рачета пълзят смешно наоколо, рибка се залута сред гъсталака. Наоколо се полюляват гроздове от миди, водорасли са полегнали лениво. Закачливите вълнички ги дразнят, после побягват към брега. Гирляндите напразно се протягат, опитват да ги стигнат… а после дълго и учудено поклащат своите връхчета: “ На брега е животът – шепнат младите, – не напразно вълните бързат натам.” – “ Едва ли е толкова хубаво – им отговарят от дълбините. – Нали виждаме колко разочаровани, разбити се връщат. Не, скалите са остри и жестоки, не може това да е истинският живот. Във водата е спокойно, на кого са нужни безмилостните битки на сушата?.. Остани при нас!“ Залез е, морето се готви за сън. Пъстра медуза разперва приятелски пипала, вълните приспивно шумолят: “ Стой при нас, стой при нас…“
Смътно си спомняше камъкът родното място. Скалата се издигаше стръмно над гората, от никого непокорена, само облаците и птиците се рееха над нея. Но пристигнаха работници и не спряха с гърмежите, докато тя не падна. Все още бяха всички заедно, в началото свързани в големия отломък, след това на купчинка, просто неоформени късове. После пристигнаха каменарите и започнаха болезнено да изчукват острите ръбове. Вградиха ги в голямата кула на брега на морето. Здраво споени се устремяваха към синьото небе, отново само птиците им бяха съседи. Далече долу се чуваше постоянният шепот на водата… Докато пак не започнаха да стрелят, този път бяха войниците. Те донесоха и най-страшното – огъня. Хванати един за друг, камъните дълго се съпротивляваха. Все още бяха заедно, но… политна един, след него друг, горящата греда се търколи надолу по брега, отчаяно опитваше да се спаси. Кулата се приведе, като че ли молеше за милост и бавно потъна в морето. Вълните безпомощно наблюдаваха нещастието, уплашено притичваха напред, колкото можеха по-напред по пясъка, близваха пострадалите и отново се отдръпваха. Започваше отлив. Водата милостиво прегърна оцелелите и ги отнесе със себе си.
Заседнал в пясъка, нашият камък отдавна лежеше на морското дъно. В тихите летни вечери край него се събираха да поиграят малките рибки, цели ята се стрелкаха наоколо. Вълнички предпазливо ги заобикаляха, нерешително потегляха към брега, едва-едва изпълзяваха на пясъка… И бързаха обратно, следвайки очертаната от луната пътека. Кръглото светило строго ги направляваше, следеше да не се отклоняват от предписания път.
На повърхността морето е като огледало, тихо и спокойно. Но на дъното той усещаше вече теченията. Те носеха ветровете и гигантските вълни, които безмилостно повличаха всичко. Изтръгваха и най-здраво закрепилите се от техните убежища, влачеха ги дълго и болезнено, променяха ги. Незнайно къде се загуби хубавицата с жълтите нишки. Трудно разпознаваше даже другарите си в овалните, оформени камъни наоколо. При ясно време се оглеждаше във водата и не можеше да се познае. Камъкът отдавна беше сам, понякога залутала се мидичка се опитваше да се прилепи към него, но не намираше къде и се отказваше. Наблюдаваше със симпатия новите жители на морското дъно – тромави и нащърбени, но вече целите обрасли. Около тях винаги е оживено, шумно. Малко им завиждаше, макар че… не умеят още, би могъл да им покаже?.. Спомни си за надменния бял мрамор, от колко време не беше го срещал, къде ли важничи сега?.. А може би тогава не е бил високомерен, а самотен?
“ Ох – потръпна нашият камък от студената вълна, – не е ли много рано?” Погледна нагоре, луната угрижено се взираше в облаците, забулили хоризонта: “ Идва буря, жалко тук беше приятно, е, както и да е – помисли той и се освободи от прегръдката на пясъка.”
Силен вихър надипли морската повърхност, небето се намръщи. Луната уплашено забърза. Навъсени и злокобно черни облаците се разминаваха с нея, притичваха, събираха се заедно, готвеха се за предстоящата битка, отвсякъде прииждаха нови и нови… Скоро цялото небе се покри с тях. Нощното светило тревожно надникна за последен път и се скри. Светкавица раздра за момент плътната пелена, след това стана още по-тъмно. Като не знаеха накъде да вървят, вълните объркано започнаха да се блъскат една в друга, все по-силни и големи… Докато не откриха общия враг. Тогава яростни потеглиха към брега. Мощни течения откъснаха обитателите на морското дъно и също ги вкараха в боя.
Водата свистеше, гневно клокочеше, настървено гризеше скалата. Здраво вкопани в нея, се извисяваха останките от кулата, стръмна и недостъпна. Разпененото море долу не я плашеше, беше свикнала, какви ли не сражения се бяха разигравали край нея… Ураганен вятър долетя от незнайните морски простори и раздуха облаците, за да се включи в борбата. Но беше късно, ожесточената битка замираше. Последните вълни объркано потърсиха пътя на отстъплението, като изоставиха на пясъчните ивици частите на разбитата си армия. Далече в небето заблещука самотна звездица. Камъкът уморено се огледа, не беше ли идвал вече тук? Спомни си огъня и болката…
На сутринта слънцето изплува засмяно и любопитно занаднича из всяко кътче на опустошения бряг. Огря със симпатия рачето, то тичаше към водата, като грижливо заобикаляше пулсиращите медузи. После смешно се препъна, объркано смени посоката. Чайките съсредоточено се разхождаха сред останките на брега. Момче и момиче изтичаха хванати за ръка по стълбите и ги подплашиха, ятото излетя и закръжи около гирляндите водорасли запратени през нощта върху скалата: “ Виж, като гигантско коледно дърво – посочи момичето – красиво, нали?” – “ Да, наистина… Страшна буря беше, истински ураган, с огромни вълни … Но днес времето ще е хубаво – примижа младежът срещу слънцето.”
Огледа се и видя камъка, намести го удобно в дланта си. Поприведе се, изчака поредната вълна и го хвърли, той подскочи и набразди гладката синева на водата: “ Видя ли, видя ли, цели седем пъти – тържествуващо извика момчето, – ще ни върви…” После прегърна момичето и сянката стана една. Сутрешното слънце я запрати далече, вълната се огледа и тръгна по нея, но едва достигнала босите им крака се разколеба и замислено се отдръпна. Чайките възторжено запищяха, размахаха криле и полетяха – почти докосвайки неподвижната искряща повърхност на морето.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2642″]

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *