Home » ПРИКАЗКИ » Последният приятел

Последният приятел

Yana_Yazova09-11

– Аууу… Ау… – пак лавна грозно кучето. От вечер до сутрин, като вампирясано, скачаше от ограда през ограда, джавкаше, виеше и душеше.

Старият пес търсеше нещо. Лаеше, ръмжеше, а понякога сякаш намираше търсения предмет, защото често пъти внезапно замлъкваше.

Ние, дечурлигата край печката, се присвивахме от страх, щом чуехме страшния прегракнал вой. Прилепяхме глава до глава и не смеехме да погледнем към тъмните стъкла на ниското прозорче.

Ами ако на стъклото се покаже кучето?…

– К-у-ч-е-т-о… – шепнеше Стоян Дългокракия. – То няма зъби в устата си, а ножове и тесли, остри, бели н-о-ж-о-в-е!…

Мара Гърбавата прибавяше с разтракани зъби:

– Когато погледне, очите му – като жарава…

А аз прошепвах и само бялото около зениците ми се виждаше от страх:

– Кучето ходи да лови деца и ги яде…

– Ауууу!… – Разнасяше се през наснежените дворове, а вятърът свиреше по улиците заедно със страшния пес.

Дойде пролетта. Излязохме да играем на двора. Мама изнесе масата под сянката на старата лоза. Обедите на открито бяха най-голямата радост за нас.

Веднъж по обяд както глождехме алчно дребните кости на препеченото младо агънце, през оградата се прехвърли едно старо, дълго, мършаво куче.

Като ни видя, то спря за миг и ни изгледа жално с червените си, разранени очи. От калната му черна муцуна капеше бяла пяна, кокалите му се ръбеха страшно.

– Ауууу! – изви муцуна нагоре старият пес.

Аз изпищях и се хвърлих в татковите ръце. Той ме прегърна изненадан. Аз познах гласа на кучето! Тоя глас на зимните фъртуни! Познах го! Той не го познаваше, но аз го познах още в първия миг!

Това беше к-у-ч-е-т-о!

За да ме успокои, татко стана и му поднесе тържествено оглозгания си кокал. Мършавият пес грабна кокала и и додето мигнем, изчезна по същия път – през оградата.

От този ден той се явяваше често, все тъй внезапно, ту на обяд, ту рано сутрин, ту привечер. При първите му посещения, щом той се озъбваше насреща ми, аз писвах, но после свикнах с неговото внезапно вестяване.

Свикнаха му и всички у дома и никога не го отпращаха без кокал или коричка хляб. Дори му намерихме име. Нарекохме го Барак, защото беше млъсен, чер и грозен.

Един следобед Барак се одързости, нахълта в кухнята и задигна пиленцето, което мама беше пърлила и приготвила за пържене.

– Барак! – извика и се впусна подир него мама. – Барак! Чиба! Пусни пилето!…

Но голямото куче сякаш забрави нашето приятелство и без да се смути, с един голям скок изчезна през вратата.

– Барак! Проклето куче! Мръсно куче! – крещеше баба и хукна след мама към вратата.

– Тичай, стигни го! – кресна ми мама. – Хвърляй камъни! Дано пусне пилето.

– Барак… – заплаках аз и се впуснах след кучето, което с плавни скокове ничаше към края на града. Тичах и аз, плачех, замерях с камъни, задъхвах се.

Най-после Барак изви наляво и се мушна през една малка изкривена вратичка. Мушнах се и аз буренясало дворче. Схлупена къщурка в дъното. Барака бутна с чело разклатената врата и се хвърли върху дрипав сбаменик. Надникнах уплашено. На сламеника пъшкаше стара пустала бабичка.

Барак скачаше, скимтеше около бабичката. Побутна я нежно и остави на изсъхналите й гърди нашето пиле. Бабата отвори угасналите си очи, погледна пилето, после втренчения отсреща Барак и раздвижи беззъбата си уста, за да се усмихне.

– Ау-ау-ау! – залая бясно Барак. Той ликуваше, тържествуваше, скачаше, ловеше със зъбите си внимателно костеливата ръка на бабата и я теглеше към пилето. Той я подсещаше да яде.

– Барак!!! – прошепнах аз.

Детската ми душа разбра всичко.

В тоя миг бабата слисано ме погледна.

– Искаш ли нещо, баби? – простена тя.

Аз мълчах, разтреперана и уплашена, и мислех за мама, която чанаше да й донеса пилето.

– Това… ваше ли е куче? – запитах замаяно аз и сама не знаех защо питам.

– Мое, синко – благо въздъхна бабата.

– Ау-ау-ау! – уплашено изджафка то и я побутна с муцуната.

Тя изпъшка към мен и замърда пак устни:

– Ей го, на, знае, че съм болна и ми донесъл пиленце. Той краде, зная аз, но Господ му прощава, че той краде за една болна старица. Нали, синко?

И аз видях, че тя се усмихна, цялата изсъхнала от старост и глад.

С премрежени очи тръгнах замаяна към дома.

– Не можа ли да го настигнеш? – отчаяно извика мама от прага.

– Не можах – прошепнах аз и заплаках горчиво.

Барак не се мерна нито на другия ден, нито след два, нито след три дни. Аз нетърпеливо го очаквах на пътната врата и криех в джоба си парче баница. Все мислех – ще му я дам да я занесе на своята баба.

В неделя сутринта едно страшно пустало куче се зададе по тясната прашна улица. То пристъпяше бавно, дългите му крака стърчаха като четири високи кокала под тялото му.

– Барак! – извиках радостно аз и се впуснах насреща му. – Барак!…

Барак се спря напреде ми, повдигна отслабналата си глава и впери в мен студен, отчаян поглед.

Разбрах. Бабата беше умряла. Душата, за която Барак върши толкова престъпления на тая земя, бе го напуснала, беше отишла при дядо Господ.

– Баракчо! Мили Баракчо! – изплаках аз, извадих от джоба си баничката и я сложих пред изсъхналата му муцуна.

Но Барак ме изгледа печално, тръсна бавно глава и ме отмина унесено нагоре по прахоляка.

Той пристъпваше внимателно, едва се крепеше на кокалите си, но продължаваше напред, сяша правеше своята последна разходка по земята.

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.