Home » ПРИКАЗКИ » Опашата лъжа

Опашата лъжа

aИмало едно време мъж и жена. Те били толкова бедни, че тежката имсиромашия ги принуждавала да просят по парче хляб от съседите си. Едничкото, което си имали, била една кокошка, и то толкова проклета, че кълвяла този, който върви пред нея, а който върви отзад — ритала. Нито съселяните им, нито техният добитък смеели да минат край двора на тези сиромаси — толкова се бояли всички от тази кокошка.
Дошло им до гуша на селяните от нея и отишли при кмета да му сеоплачат. А той извикал стопанина на кокошката и му наредил или да я заколи, или да я затвори в курника или хамбара, за да не напада минувачите. Не посмял стопанинът на кокошката да вдигне ръка срещу нея, вкарал я в празния хамбар, заковал вратата и прозорчето, запушил всички цепнатини и се прибрал в къщи.
Минали се ден-два, минали неделя-две, с една дума — месец, а на кокошката нито просо хвърляли, нито вода наливали: да умре, та да се отърват от нея.
Но ето че веднъж мъжът си спомнил за кокошката и рекъл на жена си:
— Слушай, жено, защо не отваряш дума за нашата кокошка? Може и отдавна вече да е умряла и да се е вмирисала. . . Я да отида барем да я изхвърля!
— Добре — отговорила жена му, — иди да видиш и ако наистина е умряла, хвърли я някъде по-надалеч.
— Отишъл мъжът, отворил вратата на хамбара и какво да види: целият хамбар догоре пълен с яйца — кокошката ги снесла. Зарадвал се сиромахът и се затичал при жена си да й каже. Взели мъжът и жената по една голяма кошница и почнали да пренасят яйцата до хармана си. Занесли ги там и почнали да ги вършеят. Карали диканята до обяд и когато се счупили всичките яйца, от тях почнали да изскачат ту петлета, ту ярки. А най-накрая от едно яйце изскочила и една гъска и хукнала да бяга. Оставил сиро¬махът петлетата и ярките и се спуснал да гони гъската — искал непременно да я хване. Бягал, бягал, изведнъж гледа — един селянин впрегнал гъската му в диканята и вършее жито на хармана. . . Ей, братко — извикал сиромахът, — че това е нашата гъска, защо си я впрегнал?
— Та откъде да зная, че гъската е ваша? — взел да се оправдава селянинът. — Дойде сама на хармана, погледнахме — сякаш няма стопанин, и взехме, че я впрегнахме. А щом казваш, че е твоя, вземи си я и отгоре на това ще ти заплатя две крини пшеница, загдето ни е работила.
Насипал сиромахът в дисагите двете крини пшеница, метнал ги на гърба на гъската и я подкарал пред себе си. Стигнал си в къщи, снел дисагите от гърба й, гледа — гърбът й се протрил, рана се отворила. Изплашили се мъжът и жената, разтичали се при тоя и при оня съсед да търсят лекарство, ама никъде не намерили. Питали те и разпитвали и накрая някой им казал, че единственото средство да се излекува протритото е орехът: трябва да се намаже раната с орехово масло и тогава всичко минава.
А в тази страна, като за проклетия, нямало орехи.
Разтичали се отново мъжът и жената насам-натам — няма и няма. Попаднали най-после при една бабичка и я замолили:
— Бабо, заради спасението на душата си, заради дълголетието на децата ти, потърси ни орехи; може да са се заврели някъде макар и трошички от орех. Нашата гъска си е протрила гърба, трябва да я намажем с орехово масло.
— Е, деца — зафъфлила бабата, — спомням си, бях още момиченце, когато баща ни донесе от Индустан орехи. Само че ги изядохме. . . Подайте ми една пръчка да си изчистя зъбите — може пък да се е завряло в тях парченце орехова ядка.
Обнадеждени, мъжът и жената грабнали една греда, която се търкаляла наблизо, и я подали на бабата. Тя си почоплила, почоплила зъбите, извадила най-сетне изпод един кътник парченце орехова ядка и им го подала. Зарадвали се много мъжът и жената, целунали ръка на бабата, взели оре-ховата ядчица и се върнали у дома си. Там те я счукали и намазали с оре¬хово масло гърба на гъската.
Минали се ден, два, три, неделя, две, три — с една дума, минал месец и на гърба на гъската току израснало орехово дърво. А орехите по това дърво чет нямат.
Сутрин гъската отивала на ливадата да пасе трева, а вечер се връщала в къщи. Пасяла тя на ливадата, а люмчетата овчарчета замервали дървото с камъни, пръчки или буци пръст, за да си брулят орехи и да си хапнат. Тези камъни, пръчки и буци се заклещвали между клоните и между чеповете на ореховото дърво и там се образувала голяма ливада. Почнали да се катерят хората до тази ливада и да садят на нея зеленчукови и овощни градини, да орат и да сеят пшеница и ечемик; и овчарите и говедарите почнали да карат стадата си да пасат на ливадата.
Веднъж един говедар откъснал от бостана голяма диня и поискал да я разреже, за да я изяде. Но ножът му хлътнал в динята и той не можал да го измъкне вече. «Ой, ножът ми, ножът!. . .» — извикал говедарят и се помъчил пак да го изтегли. Ама къде ти — ножът потъвал все по-надълбоко в динята, още малко и ще изчезне съвсем. . . Видял говедарят, че няма друг изход и ще трябва той да влезе в динята за ножа си. Съблякъл си дрехите, вмъкнал се в динята, търсил, търсил, но не можал да го намери. . . Минало се доста време. Изведнъж гледа — насреща му идва овчар с гега на рамо.
— Ей, братко! — извикал му той. — Какво правиш тук?
— Ножът ми влезе в динята — обяснил говедарят. — Търся го и не мога да го намеря.
— Виж му ти ума! — рекъл овчарят. — Аз от две години вече търся в тази диня цяло стадо овце, краката ми се подбиха да ходя и още не съм ги намерил, а той иска нищо и никакъв нож да намери!
Обидил се от тези думи говедарят, спуснал се да бие овчаря. Счепкали се двамата, сбили се: говедарят удрял овчаря, овчарят налагал говедаря, в края па краищата динята се търкулнала и — туп! — паднала на земята. От нея изскочил заек и беж да го няма!
А изпод опашката на този заек паднало сгънато листче хартия. Овчарчетата вдигнали листчето и го занесли в селото да им го прочете попът. Разгънал попът листчето и видял, че на него са написани пет думи: «На лъжата краката са къси…»

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *