Home » ПРИКАЗКИ » Клан-клан-недоклан

Клан-клан-недоклан

aСтарият паток излязъл вън от селото да се поразходи покрай реката и да си глътне две-три рибки от бързея. Като минал моста, той проточил шия, извадил едното си око, погледнал към дядовата Медаркова воденичка и видял, че нещо дими. (А то димяло торището на воденичаря.)
— Гааа — отворил устата си глупавият паток, — тая работа не е хубава. Какво ли се е запалило?
— Бре-бре-брех — обадила се една жаба от водата, — не виждаш ли, че се е запалила земята?
— Земята ли — още повече зяпнал патокът — земята ли, казваш, гори? Тогава какво чакам? Трябва да бягам!
— Какво ча-ка-ка-каш! Бре-бре-брех! — продължила жабата.
Старият паток разперил крилата си, източил краката си назад и се понесъл над воденичката, над върбалаците, към дъбовата гора. Разтреперан, кацнал на една горска полянка.
— Добре си ми дошъл! – изскочила от един храст лисицата – защо трепериш?
— Остави се, кумичке, още не мога да дойда на себе си.
— Какво се е случило?
— Какво ли – земята гори. Хайде да бягаме, докато не е стигнал огънят до нас!
— Хайде! – казала лисицата и поела между дърветата по една козя пътека.
Патокът се затекъл подире й. Бягали, бягали, додето стигнали леговището на вълка.
— Защо бягате? – надигнал се вълкът.
— Бягаме, защото земята гори отзаде ни! – отговорил патокът.
— Може ли и аз да бягам с вас? – подскочил вълкът.
— Тръгвай! – отвърнала лисицата.
Навървили се тримата. Бягали, бягали, стигнали до мечото кладенче. Мечката тъкмо си миела очите.
— Стойте! – изръмжала мецана.
— Не можем да стоим, защото земята гори зад нас! – викнали в хор бежанците.
— Олеле! – ревнала мецана и търтила пред всички.
В дън гората уплашените зверове намерили един козел с дълга брада.
— Бягай, козльо, да бягаме! – викнала мечката.
— Защо?
— Земята е плавнала отзаде ни!
— Олеле! – затреперал козелът и затропъл след другите.
Бягали, бягали, много бягали, най-сетне се уморили и спрели да си починат.
— Ах, че съм гладна, яде ми се прясно месо – обадила се мечката – Кого ще изядем, кумичке?
— Кого ли, хайде да изядем козела – побързала да каже лисицата.
— Защо мене? – премигнал козелът и стъпил назад.
— Защото имаш брада, а ония, които имат бради, са стари и непотребни.
— Хвани го за ухото и ми го доведи! – заповядала мечката на вълка.
Но щом вълкът посегнал да захапе ухото на уплашения козел, той дигнал предното си копито към небето и рекъл:
— Гледайте, гледайте, от небето падат печени агнета!
Трябва да ви кажа, че козелът много обичал да лъже.
Всички вперили очи нагоре. В туй време козелът се мушнал в гората и офейкал. Тичал, тичал, без да си поеме дъх, додето стигнал в едно село. Намърдал се право в поповата кошара. Като го видял попът, рекъл на ратая си:
— Дошъл ни е един гостенин с брада. Станахме двама брадати. Утре ще идеш на ливадата да го напасеш хубаво.
Дигнал се ратаят рано на другия ден и откарал козела на лива¬дата. Цял ден лакомият гостенин стъргал зелена трева и пил бистра вода от поточето. Като се прибрали в къщи, попът погалил козела по брадата и го попитал:
— Доволен ли си, козльо, от пашата?
— Ами — отвърнал лъжливият козел, — как мога да бъда доволен, когато твоят ратай ме натири в трънаците и камънаците, а той отиде да играе с другите ратаи. Не съм видял тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
— Да се махаш от очите ми! — викнал ядосан попът и прогонил ратая си.
На втория ден попът проводил дъщеря си да пасе козела. Поръчал й да го откара там, където расте най-крехката тревица. Козелът щял да се пукне от ядене, но когато вечерта попът го попитал доволен ли е, той поклатил глава.
— Дума да не става. Твоята дъщеря цял ден си игра с другите попски дъщери, а мене натири в трънаците и камънаците. Не съм хапнал тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
— Да се махаш и ти от къщата ми! — викнал попът гневно и прогонил дъщеря си.
На третия ден проводил попадията да пасе козела. Вечерта козелът пак започнал да се оплаква:
— Твоята бабичка цял ден си игра с другите бабички, а мене натика в трънаците и камънаците. Умирам за тревица и за водица!
— Вън — викнал попът и подгонил попадията.
Гонил я до края на селото.
На четвъртия ден самият поп надянал калимавката си и отишъл да пасе козела. Откарал го на ливадата и цял ден му показвал къде тревата е най-крехка и най-сочна. Като се прибрал в къщи, попът се скрил зад кошарата и попитал козела с преправен глас :
— Козльо, доволен ли си от попа?
— Как мога да бъда доволен — отвърнал козелът, — когато дядо поп цял ден си игра с другите попове, а мене натири в трънаците.
— Аха, такава ли е работата? — ревнал попът. — За тая лъжа заслужаваш да те заколя, да ти одера кожата и да те опека в пещта!
И като грабнал един нож, попът се втурнал да коли козела. Но нали му било причерняло пред очите, не видял, че вместо с острието взел да коли козела с гърба на ножа. Клал го, но не можал да го заколи, драл го, но не можал да го одере. Хванал го за рогата и го помъкнал към пещта да го опече. Тогава козелът рекъл:
— Дядо попе, преди да ме метнеш в пещта, виж какво пада от небето.
— Какво?
— Едно печено агне.
— Де го? — извил очи нагоре попът и пуснал рогата на козела.
Козелът туй чакал. С един скок прехвърлил плета и търтил да бяга към горатал Той бяга, попът бяга подире му, той бяга, попът бяга подире, додето стигнали до мечата дупка. Мушнал се козелът в дупката. Попът също си наврял главата и налетял да влезе вътре, но козелът го посрещнал с рогата си и заврещял:
Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен, яден, яден, недояден!
Рогата ми — игличени, зъбите ми — тесличени. Дето бодна — кръв протича, дето хвана — месо късам!
— Брей, че лют звяр! — рекъл попът и се дръпнал назад. — Ще те науча аз тебе.
И отишъл да повика мечката. Като научила, че козелът е влязъл в дупката й, мечката се разлютила много и затрополяла надолу.
— Вън! — почнала да реве мечката и си навряла главата, но козелът я посрещнал с рогата си и подхванал пак:
— Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран…
Мечката се дръпнала назад и отишла да повика вълка.
— Де е той? — попитал вълкът.
— Наврял се е в дупката ми!
— Ей сега ще го хвана за ухото и ще го измъкна! — заканил се вълкът и се втурнал в дупката, но козелът го блъснал с рогата си и почнал да врещи:
— Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен…
— Олеле, мале — дръпнал се вълкът — щеше да ме утрепе!
— Що да чиним сега? — попитала мечката. — Къде ще спя довечера, ако козелът остане в дупката ми? Помогнете ми! Кой ще го прогони?
— Аз ще го прогоня! — пристигнал един бръмбар и влязъл в мечата дупка.
Почнал да бръмчи.
— Зън! Вън!
— Зън ! Вън!
Но козелът не мърдал. Тогава бръмбарът се наврял в ухото му и почнал да го гъделичка. Козелът се завъртял и захванал да подскача:
— Моля ти се, остави ме, излез от ухото, защото имам гъдел!
Но бръмбарът не го оставил, додето не го изкарал навън. Щом си показал главата, попът се хвърлил и го хванал за брадата.
— Сега вече ще ти тегля ножа! — светнали очите на попа.
— Стой, дядо попе, този козел е мой ! — изръмжала мечката.
— Аз ще го изям! — почнал да вие вълкът.
— И аз! — обадила се отнякъде лисицата. Попът се развикал:
— Да се махате от главата ми, защото виждате ли ножа! Скарали се зверовете горски с попа. Почнали да му дърпат расото.
— Чакайте — обадил се козелът. — Не се карайте, ами чуйте какво ще ви науча. Ако ме изядете всички, няма нищо да разберете, защото всекиму ще се падне по една мръвка. Най-добре да се отдалечите на сто разкрача и се затечете към мен. Който пристигне най-напред, той ще ме изяде.
— Добре! — отвърнали зверовете. — Дядо попе, отмери сто разкрача!
Попът закрачил надолу по пътя, а зверовете потеглили подире му. Козелът почакал малко, докато зверовете се отдалечили на сто разкрача, и хукнал към планината.
— Дръжте го! — провикнал се попът.
— Ние вече не можем го хвана — обърнала се мечката към-попа — ами тебе ще изядем, дядо попе!
— Защо? — попитал попът и брадата му затреперала.
— Защото сме гладни! — щракнал със зъби вълкът.
Попът рекъл да си послужи с лъжата на козела.
— Изяжте ме — рекъл той — но най-напред вижте какво пада от небето. Знаете ли какво? Падат печени агнета!
— Тая вече я чухме! — изръмжала мечката, изправила се на задните си крака и сложила двете си лапи върху раменете на попа.
Попът онемял от страх и паднал на земята.
На другия ден дърварите намерили в гората само една калимавка.

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *