Home » ПРИКАЗКИ » Дад-бедад

Дад-бедад

aЖивял някога на света един беден момък. Отишъл той веднъж при селския кмет и казал:
— Вземи ме за говедар, та да си изкарвам хляба.
— Добре, момко — рекъл кметът. — Вземам те за говедар, върви си печели хляба. Ще ти плащам крина пшеница за всяка крава и за всеки вол.
Тридесет години прекарал човекът като говедар. Веднъж, май че било през месец май, добитъкът му се разбягал, смесил се с телците от друго стадо, той търчал, търчал, докато прогони чуждите животни, изморил се седнал и заплакал:
— Омръзна ми да се мъча така!..
Станал пак, тръгнал да събира разпръснатото си стадо и изведнъж, не щеш ли, попаднал на заровено имане.
«Аз съм прост говедар — помислил си той, — няма да мога сам да се оправя. Я да отида и да кажа на кмета, ще си го поделим с него. . .»
И ето че кметът, говедарят и другият ратай на кмета отишли при ямата където било заровено имането.
Говедарят се спуснал в ямата, подавал с решето скъпоценните камъни на кмета, кметът — на ратая, а ратаят напълнил чак догоре три торби Предал кметът на ратая последното решето и му казал:
— Иди и прережи гърлото на говедаря — двамата ще си поделим и нето.
— Язък за човека! — отвърнал ратаят. — Той намери имането, пак той го извади и ти го предаде.
— Аз господар ли съм ти, или не?! — ядосал се кметът. — Казвам ти заколи го и толкова, ще правиш това, което ти заповядам!
Ратаят казал на говедаря:
— Господарят ми заповяда да те заколя. . .
Ето ти на, иди, че търси справедливост. . . — отвърнал говедарят.
Какво зло съм ви сторил? Та нали ви дадох в ръцете цялото имане? Не ме убивай!
— Не — казал ратаят. — Не мога да не му се подчиня, длъжен съм да те убия!
Добре, ама говедарят бил задържал три скъпоценни камъка от намереното съкровище. И взел, че се помолил на ратая:
— Щом си длъжен непременно да ме убиеш, вземи тези три камъка и ги дай на жена ми, тя скоро трябва да роди. Ако бъде син, нека го нарече «Дад-Бедад» (този, който търси справедливост). Ако пък бъде дъщеря, нека и даде каквото си иска име.
Така и погубили говедаря в ямата, където той намерил имането. А кметът и ратаят прибрали скъпоценностите и си отишли в къщи. На другия ден жената на говедаря намерила кмета и го попитала:
— Къде е моят мъж, къде си го изпратил, та не се връща у дома?
— Твоят мъж беше малко смахнат, кой знае къде се е запилял, може да е отишъл и при баща си на оня свят!
— Но ние ще умрем от глад, той и снощи не ни донесе хляб!
Ама кой ще те чуе?! Кметът и ратаят си поделили съкровището и бързо го пропилели.
Минало се, що се минало, бръкнал ратаят в джоба си, напипал там трите скъпоценни камъка и скришом ги занесъл на жената на говедаря.
Настъпил часът й да ражда и тя родила момченце. Дошли съседки и понесли детето да го кръстят.
— Какво име ще дадете на детето? — попитал попът.
— Извикайте майката, нека тя каже.
Извикали майката. Попът я попитал:
— Как ще наречем младенеца?
— Щом питаш мен, отче, нека да бъде Дад-Бедад!
— Ай, майко, че има ли такова име на света, та да кръстя детето Дад-Бедад?
— Няма, отче — казала майката, —но такава е последната воля на баща му и аз няма да я престъпя.
Нарекли момченцето Дад-Бедад и го занесли в къщи. Расло то не с дни, а с часове и поумнявало. Веднъж попитало майка си: 
—  Какъв занаят имаше баща ми? Искам и аз да го изуча.
— Баща ти беше ковач — отвърнала майка му.
— Хайде, заведи ме при някой ковач! — настоявал Дад-Бедад. Хванала майката сина си за ръката и го завела при един ковач.
— Ето, доведох ти сина си, научи го на своя занаят — казала жената.
— Добре си направила — отговорил ковачът. — Нека остане при мене, ще държи коня за главата или пък за юздата, а аз ще го уча.
Останало момчето при ковача само един ден, избягало и се върнало при майка си. Зачудила се тя. — Защо се върна, Дад-Бедад?
— Ами ако конят ме ритне в лицето с копитото си? Не мога да остана там! — отговорило то.
— Баща ти мир няма да има в гроба си!. . . Е, хайде да те няма, иди си играй с децата!
— Не! — държал на своето Дад-Бедад. — Искам да науча занаята на баща си.
— Баща ти беше шивач — казала майката.
— Хвани ме за ръката и ме заведи при шивач! — поискал от нея Дад-Бедад.
Завела го майка му при един шивач и рекла:
— Научи сина ми на шивашкия занаят, за да имаме с какво да се прехранваме!
— Добре, нека остане при мене — съгласил се шивачът. — Ще вдява конеца в иглата, ще ми подава плата, а аз ще го уча.
Само един ден останал Дад-Бедад при него — избягал.
— Ти защо си дойде пак, момче? — учудила се майка му.
— Не мога да се занимавам аз с шев — ами ако иглата се забие в пръста ми и го нарани, или в окото ми, и ослепея?!
— Няма да се научиш ти на занаят! Хайде върви да се шляеш с децата — ядосала се майка му.
— Какъв беше баща ми? — заразпитвал пак синът. — Научи ме на бащиния ми занаят!
— Баща ти беше дърводелец! —- казала майка му.
— Тогава хвани ме за ръката и ме заведи при майстор, нека ме направи дърводелец! — поискал отново синът.
Хванала го майката за ръката, завела го при майстор и казала:
— Братко дърводелецо, научи сина ми на своя занаят! Като стане той дърводелец, ще преживяваме с това, което припечели.
— Нека остане при мене — съгласил се майсторът. — Ще ми подава дъските, теслата и рендето, ще дяла и ще рендосва дъските, ще изучи занаята за свое добро.
Дад-Бедад останал при дърводелеца два дни, после пак избягал у дома си.
— Защо се върна, Дад-Бедад? — смаяла се майка му.
— Не мога да се уча аз на този занаят: ще взема да изпусна теслата, та да ми отсече крака.
— Е, върви тогава да се шляеш с децата, щом не искаш да учиш занаят.
— Не, ти ми кажи какво е работил баща ми? — не я оставял на мира Дад-Бедад.
— Ти за бащиния си занаят ли питаш? — рекла майката.
— Да! — настоявал синът.
— Тогава знай: баща ти дванайсет месеца от годината беше говедар при хората!
— Ех, майко, най-после се добрах до истината за занаята на баща. Хайде, хвани ме сега за ръката, заведи ме при кмета. Нека ме наеме за говедар. Ако не мога да паса говедата, нека ме вземе да паса телците. Хванала го майката за ръка, завела го при кмета и по помолила:
— Бащата на момчето ми излезе веднъж от къщи и не се върна вече, вземи сина ми да ти пасе телците, та да можем да преживяваме!
— Е, момче — рекъл кметът, — ами че ти си още малък, ще можеш ли да пасеш телците?
— Говедар не мога да бъда още, но телците ще мога да паса.
— Добре, наемам те да пасеш телците. За всяко теле ще ти плащам по крина пшеница на година. Прибирай зърното от неделя до неделя и ще се прехранваш.
Дад-Бедад пасъл телците до края на есента и събрал дотогава сто крини пшеница. Петдесет крини продал за сто чарха, купил си с тях дрехи, върнал се в къщи и казал на майка си:
— Само година пасох телците и получих сто крини пшеница. Продадох петдесет крини, спечелих сто чарха… А къде са парите, които баща ми е спечелил за трийсет години? Дай ми тези пари, защо не ми ги дадеш?
— Е, синко — отговорила майка му, — не зная къде са спечелените от баща ти пари. Той беше малко смахнат, харчеше без сметка. . .
Но синът не я оставял на мира:
— Не, дай ми веднага бащината печалба!
Станала майка му, извадила единия от скътаните скъпоценни камъни и му го дала:
— На, ето ти печалбата на твоя баща!
— Занеси на златаря този камък, продай го и донеси в къщи парите, трябват ми — взел да я моли Дад-Бедад.
Майката занесла камъка на златаря, а той й рекъл:
— Аз не зная каква е цената на този камък, стрино.
— Ти си честен човек, дай ми колкото определиш!
Дал й златарят торба злато и тя се върнала в къщи. Дад-Бедад се прибрал на мръкване и попитал:
— Е, майко, колко ти даде златарят?
— Даде ми торба злато, синко.
— Сега иди при царя, нека ни даде място за къща. Тук ние сме чужди, няма за нас място — всички ми се присмиват, замерват ме с кал, пъдят ме. . .
Отишла майката при царя и взела да го моли да им отдели място за къща. Царят заповядал да дадат писмено нареждане, за да не й пречат стопаните на земята.
Привечер синът се върнал, почнал да разпитва и майката му разказала как ходила при царя и той дал хартийката. А Дад-Бедад рекъл:
— Сега иди пак при него и му кажи да заповяда на своите майстори зидари да дойдат при нас и да ни построят дом също като царския дворец.
Отишла майката отново при царя, казала, каквото поръчал синът. Царят, съветниците и везирите му почнали да се подиграват е нея и да повтарят:
— Ех, стрино, царски дворец само па царя подобава, а ти иди и си направи колиба!
— А какво ще загубите, ако ми посочите майстори строители? — взела да ги увещава майката.
Тогава един от царските везири се обадил:
— Сто години да живееш, царю, изглежда, че тя не е с всичкия си ум.
Да й дадем хартийка и да си върви. Пък пека се посмеят после с нея и майсторите, за да си знае занапред мястото.
Дали й писмо и тя тръгнала да търси майсторите. Обикаляла по една улица, обикаляла по друга —няма ги, та ги няма! Бутне една врата, бутне друга — намерила ги най-сетне и им дала хартийката. Че като почнали да се смеят!
— Хайде върви си! — рекли й те. — Търси си други майстори!
— А вие според парите решавайте — казала им майката. — Царят ви е плащал по жълтица, пие ще ви плащаме по две. Няма ли да ви свършат работа?
Тогава един от майсторите се замислил:
— Май че тя има право! Ако ни плати, както казва, ще отидем.
Станали майсторите, тръгнали заедно с майката, измерили дължината и ширината на мястото, за да построят на него също такъв дворец като на царя.
На мръкваме Дад-Бедад се върнал в къщи и попитал:
— Е, майко, какво успя да направиш?
— Доведох майстори строители, синко. Утре ще почнат да работят. Дад-Бедад не се бъркал в нищо, ходил и си пасял телците. А цялата работа ръководела майката.
Издигнали двореца до половината, но парите се свършили. Дошъл си привечер Дад-Бедад и майка му казала:
— Парите се свършиха.
Дад-Бедад отговорил:
— Майко, свършиха се парите, които баща ми е спечелил за една година. А къде са парите за останалите години?
— Нямам повече пари. Баща ти изяде и изпи всичките си пари, изхарчи ги.
Но синът настоявал:
— Донеси парите и толкова!
Отишла тя, извадила втория скъпоценен камък и го дала на сина си.
— Ето последния — нямам нищо вече.
— Занеси го на златаря, продай го и довърши двореца — помолил я синът.
Отишла майката, продала камъка за торба злато и с тези пари завършила строежа. Останало само да закачат вратите и да пробият комините. Тогава Дад-Бедад казал:
— Майко, ти ми даде печалбата на баща ми само за две години. А къде са парите, които е спечелил за останалите години? Веднага да ми ги да¬деш!
Какво можела да направи майката? Извадила тя и последния скъпоценен камък, продала го на златаря за торба злато и довършила двореца. После отишла и купила на сина си царски дрехи.
Сложил Дад-Бедад корона на главата си и седнал в новия си дворец — истински цар! И оттогава така и тръгнало: сутрин отивал да пасе телците, а вечер се връщал, преобличал се и сядал на трона като цар.
Една вечер той извикал царските съветници и им казал:
— Когато излезете от двореца, за да се приберете в къщи, отбийте се при мене. Ще ви нагостя, ще поседим заедно и ще си поговорим.
След това царските съветници почнали често да посещават Дад-Бедад. Веднъж, както си седял на трона, облечен в новите си царски дрехи и с корона на глава, Дад-Бедад попитал царските съветници:
— Какви въпроси решава днес царят в дивана, за какво се говори там?
— Днес царят решаваше дела, съдеше хората — отговорили съветниците.
А същата вечер царят и везирът, преоблечени като дервиши, обикаляли от улица на улица. Видели те, че всички вече спят, само домът на Дад-Бедад свети. Помислили си — я да видим каква е тази работа!
Надникнал царят вътре и попитал:
— Везире, колко царе има в нашата страна?
Зачудил се везирът:
— Сто години да живееш, царю, че колко могат да бъдат? Ти си единственият ни цар, други няма.
А царят казал:
— Я погледни какъв цар седи там!
Влезли царят и везирът в дома на царя телчар, поклонили се и седнали настрани, в един тъмен ъгъл. А Дад-Бедад пак попитал царските съветници:
— Е, какво прави днес вашият цар в дивана?
Един от съветниците обяснил:
— Днес царят съдеше едни търговци, но не можа да произнесе справедлива присъда. . .
— А за какво ги съдеше?
Преди много години един търговец заминал по работа в Стамбул.
Оставил на семейството си пари за осем години, а едва след дванайсет го¬дини тръгнал обратно. На половината път за в къщи срещнал друг търговец, който също отивал по работа в Стамбул.
— За колко години остави пари на жена си? — попитал го той.
— За осем — отговорил другият търговец.
— И аз оставих на жена си пари за осем години, а както виждаш, чак след дванайсет години се връщам в къщи.
Тогава вторият търговец казал:
— Да, оставих пари само за осем години, но се страхувам, че няма да стигнат — току-виж, наложило се да прекарам и аз в чужбина около дванайсет години… Я вземи тези три скъпоценни камъка, дай ги на семейството ми, нека ги продадат и да изхарчат парите.
Вторият търговец продължил пътя си за Стамбул, а първият се върнал у дома си. Но той не дал скъпоценните камъни ма жената на другия търговец, а ги задържал за себе си.
Минало се време, върнал се вторият търговец в къщи, видял, че жена му била продала имота, и се ядосал:
— Жено, та нали ти изпратих с този и този човек три скъпоценни камъка, защо си ми разпродала имота?
— Той не ми е донасял никакви камъни — взела да го уверява жената, А първият търговец научил в това време, че собственикът на скъпоценните камъни се е върнал и ще се съди с него, затова подучил трима свидетели да кажат: «Ние видяхме как този човек предаде скъпоценните камъни на жената на търговеца, но тя ги е продала и е изхарчила парите».
Явили се търговците пред царя и вторият търговец почнал да упреква първия:
— Той защо не даде скъпоценните камъни на жена ми?
— Как да не съм ги дал? Дадох й ги, но тя ги продаде и пропиля парите! — казал първият търговец.
Довели свидетелите и те в един глас потвърдили:
— Свидетелствуваме пред бога, че този човек предаде пред нас три скъпоценни камъка на жената на търговеца, но тя, изглежда, ги е продала и е изхарчила парите.
И нашият цар тогава се замисли: «Тъй или иначе, но и тримата свидетели казват едно и също. . .»
Дад-Бедад изслушал царския съветник и се усмихнал:
— Е, щом вашият цар не е успял да реши кой е виновният, изглежда, че ще се наложи аз да реша! Я идете и ми доведете двамата търговци и свидетелите!
Отишли съветниците, довели и търговците, и свидетелите, а те самите скръстили ръце на гърди и застанали пред Дад-Бедад. Изправили се пред него и петимата доведени. (А от ъгъла гледали и слушали царят и неговият везир.)
Тогава Дад-Бедад се обърнал към свидетелите:
— И така, значи вие твърдите, че ей този човек е дал три скъпоценни камъка на жената на търговеца, а тя ги е продала и изхарчила парите.
— Да, свидетелствуваме за това пред бога! — потвърдили те.
А Дад-Бедад заповядал:
— Отведете тримата свидетели, затворете ги в различни стаи, за да не се виждат и чуват един друг.
А сам той овалял три хлебни топчета — едното голямо, другото по-малко, а третото съвсем малко.
Извикал Дад-Бедад първия свидетел и почнал да го разпитва:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка! — взел да го уверява свидетелят.
— Ти самият видя ли това?
— Видях.
— През кой месец беше?
— Та аз грамотен ли съм, че да зная?
— Е, кое време на годината беше — есен или може би пролет?
— Да, да, през пролетта беше, по време на оран. Всички ние, свидетелите, имаме ниви на едно място и той ни заведе със себе си и предаде пред нас камъните.
Дад-Бедад показал най-голямото топче на свидетеля и го попитал:
— А камъните ей толкова големи ли бяха, или не?
— Да, да, точно толкова! — зарадвал се свидетелят.
— Писарю, запиши, че този човек свидетелствува, че това се е случило през пролетта! — заповядал Дад-Бедад.
Довели втория свидетел и Дад-Бедад казал:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка — взел да го уверява свидетелят.
— Е, а по кое време на годината беше това ?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм — отвърнал свидетелят.
— През зимата ли беше, или може би през пролетта, или пък през есента? — попитал го Дад-Бедад.
— Да, да, по време на вършитба беше. Нашите хармани са един до друг и той ни повика за свидетели — отговорил вторият свидетел.
Тогава Дад-Бедад показал средното топче и попитал:
— Ей толкова големи ли бяха камъните?
— Да, точно такива! — зарадвал се свидетелят.
— Запиши, писарю, че този човек свидетелствува, че това се е случило през есента! — заповядал Дад-Бедад.
Довели последния свидетел и Дад-Бедад му рекъл:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . . Не вземай грях па душата си, кажи: ти видя ли този човек да предава на жената на търговеца три скъпоценни камъка?
— Да, кълна се като пред господа бога, видях! — взел да го уверява свидетелят.
— А през кое време на годината беше това?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм.
— През пролетта ли беше, през есента ли, или може би през зимата?
— Вярно, това беше в края на януари. Ние и тримата мажехме стаите си и той така ни и заведе, с изцапани от вар ръце, и ни накара да му бъдем свидетели! — уловил се свидетелят.
— Писарю, запиши, че това се е случило в края на януари! — заповядал Дад-Бедад.
Довели и първите двама свидетели и наредили и тримата един до друг. И писарят прочел показанията: единият твърдял, че това се случило по време на оран, вторият — по време на есенната вършитба, а третият — в края на януари. . .
Дад-Бедад взел една тояга и рекъл:
— Показанията ви не си схождат. А сега кажете си истината, иначе ще ви убия!
— Не, не, господарю, нищо не сме видели, той ни подкупи, даде на всекиго по пет жълтици. . .
— Добре, идете си! — казал тогава Дад-Бедад. — А царят нека си държи на своето решение.
На сутринта Дад-Бедад станал както обикновено и отишъл на полето да пасе телците. А царят заповядал на слугите си:
— Доведете ми момчето, което пасе телците, само че внимавайте, не го бийте!
Затичали се слугите да изпълнят царската заповед, но Дад-Бедад не се съгласил да отиде с тях и рекъл:
— Каква работа имам аз с вашия цар?!
А царят отново изпратил да го повикат и пак поръчал:
— Не го закачайте — малък е още. Вземете го на гръб и така ми го докарайте.
Взели го на гръб и го занесли при царя.
— Слушай, момче — казал царят. — Вчера аз съдих търговците и главата ме заболя. Не знаех, че и ти ще се заемеш с тази работа…
А Дад-Бедад отговорил:
— Отстъпи ми своята царска власт за два часа, а ти седни на моето място. Позволи ми да бъда цар и аз ще взема решение!
Тогава царят сложил короната си на главата на телчаря и си сменил мястото с него. Дад-Бедад седнал на царския трон, за да отсъди.
Довели в двореца двамата търговци, жената на втория търговец и тримата свидетели. Разпитал ги Дад-Бедад така, както сторил това предишния ден. Показанията на свидетелите пак не си схождали. Тогава новият цар казал на първия търговец:
— Донеси скъпоценните камъни още сега, иначе ще ти отсека главата! Търговецът донесъл трите скъпоценни камъка и ги дал на жената на другаря си.
Тогава Дад-Бедад се обърнал към царя с думите:
— Сто години да живееш, царю, ето че отсъдих вместо тебе. Сега ти съди вместо мене!
Станал царят, седнал на трона си и попитал:
— С кого искаш да се съдиш?
— Сега ще ти кажа. Тук пред тебе е Ереванската долина. Кой в нея се нарича Дад-Бедад, та и мене са нарекли Дад-Бедад?
Довели тогава попа и го попитали:
— Защо е получил такова име младенецът?
— Наш дълг е да даваме на младенеца такова име, каквото желаят баща му и майка му.
Повикали тогава в двореца майката и тя обяснила:
— Ратаят на кмета ми каза, че бащата на моя син е завещал да го назовем така.
Довели ратая и той потвърдил:
— Това е чистата истина. Извикайте кмета, нека дойде и той. . .
Изпратили за кмета, довели го и затворили вратите, за да почнат разпита.
— Слушай, човече! — рекъл царят. — Ако не кажеш истината, ще заповядам да ти отсекат главата. Кажеш ли всичко, ще те назнача за управител на цяла област!
И ратаят на кмета разказал следното:
— Говедарят намери заровено имане. Дойде и каза на кмета. Аз, кметът и говедарят отидохме да пренесем имането. Говедарят се спусна в ямата. Той насилваше в решето скъпоценните камъни, подаваше ни го, а ние пълнехме торбите. След това кметът ми заповяда: «Иди и заколи говедаря!»
Аз почнах да му се моля: «Не гневи бога, съжали човека!» Но кметът се ядоса: «На тебе казвам, заколи го!» Аз отидох да убия говедаря, а той ми рече: «Защо искаш да ме убиеш? Нали ви дадох скъпоценностите?» А аз му отговорих: «Щом ми е заповядал кметът, длъжен съм да те убия». . . Тогава говедарят ми даде три скъпоценни камъка и заръча: «Дай ги на жена ми. Ако ми се роди син, нека го нарече Дад-Бедад!» А след това прерязах гърлото на говедаря. . .
Тогава царят рекъл:
— Давам ти да управляваш Нахичеван.
А Дад-Бедад казал:
— Искам възмездие за бащината ми кръв!
И той скочил, отсякъл главата на кмета и така отмъстил със собствената си ръка за смъртта на баща си.

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.