Home » ПРИКАЗКИ » Герой

Герой

Yana_Yazova09-11

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Да, за него това беше целият свят: зачервената печка, вълнената възглавница под него, малката стаичка със стари столове и долапи, канарчето в жълтия кафез до прозореца, което все си църкаше… и старата леля Дора, неговата господарка, която по цял ден плетеше шалове за жените от махалата.

Когато Снежко се протегнеше върху нейния шал, тя го изглеждаше под очилата и уж разсърдена, дръпваше шала:

– Ставай, де!

– Ррррръъъъммм… – Мързеливо я поглеждаше Снежко.

– Няма ли да станеш?

И две загрубели от работа ръце нежно го прихващаха за тънкото кръстче и го притискаха на гърдите на леля Дора.

– Съкровище мое – казваше разтреперано леля Дора, – бяло мое ангелче…

А Снежко лижеше набръчканите бузи на старата си господарка и двамата бяха безкрайно щастливи от любовта си.

Но една вечер, късно през декември, когато прозорците цели се покриха със скреж, Снежко видя зад стъклото на кухненската врата сянката на едно дълго куче.

Дъхът на непознатия господин разтопи скрежа по стъклото само колкото една едра точка и Снежко видя върха на остра, сурова, строга, черна муцуна.

Ледените иглички по стъклото все повече се разтопяваха и зад мокрото стъкло се показа цяла кучешка глава, мръсна, дълга, черна глава, със сухи страни и здрави вълчи зъби. Двете кучета смаяно се спогледаха – едното от възглавничката при огъня, другото отвън, настръхнало на студа.

– Хаха – искаше да каже погледът на нощния скитник, – ето един пъзльо!

А погледът на Снежко тихо питаше:

– Нима е възможно в тая тъмнина, в снега, да не са те прибрали още господарите ти? Да скиташ вън? Оо, какъв ужас!

Отвън му отговори вълчият вой на неканения гостенин:

– Аууууу… уууу!… Отвори ми да се посгрея!

Снежко покорно стана. Леля Дора не беше вкъщи. В тоя час тя разнасяше на госпожите от махалата изплетените шалове. Той можеше да стопли за миг страшния чужденец. И отвори вратата.

– Хе, че добре си се наредил тука! – изръмжа мършавото куче, като проточи кокалестия си гръбнак към огъня.

– А ти? – попита Снежко. – Ти защо не се прибираш вече? Късно е…

– Къде? – ухили челюстите си гостът.

– Че у вас – плахо изшепна Снежко.

– У нас! Ха! Аз нямам стая. Да не мислиш, че съм имал някога и господари? О, не, аз никога не съм бил роб! Аз съм свободно куче!

– А къде спиш, кой те храни?

– Да не щеш да се глезя като тебе да спя на вълнена възглавница? – Вирна презрително вършавата си глава кучето. – Аз спя на пътя или под някоя кола, а за ядене… крада!

– Крадеш?! – ужасен извика Снежко. – Крадеш!!

– Да, че какво толкова? За кокал аз съм се бил и с вълци в гората.

– С вълци?

– Да. Беше зима., като сега. Не бях ял три дни, а снегът достигна до шията ми. Вятърът свиреше в голата гора – фуууйй… и клоните скърцаха. Привечер чух в гората вълчи вой. Скочих… бяха грабнали от близокото село една овца и я дърпаха кой да я вземе. Като стрела се спуснах сред вълците и аз. Започна едно сражение в тъмното върху белия сняг, едно сражение!… Те не можаха да разберат, че аз съм куче. Взеха ме за вълк. Аз грабнах овцата! Аз! И бягах с нея до сутринта, защото те тичаха подир мене, ауууууу… ууу… ууу!…

– О – със затаен дъх прошепна Снежко, – но ти си бил герой!

– Ха – тръшна глава кучето.

– Как се казваш? – плахо попита блялото същество. – Може би аз съм чул някоя приказка за твоите славни подвизи?

– Аз? – извика кучето. – Аз нямам име! Името го дават хората, другарите. А аз съм сам. И все сам съм скитал. Моите подвизи никой не разказва. Пък и аз не съм ги вършил за това. Сега минавам оттук да чакам пролетта в планинските села.

– Пролетта? – попита Снежко.

– О, та ти не знаеш какво е пролетта?!

– Не

– Така си и предполагах. Какво можеш да знаеш ти! Очите ти никога не са погледнали навън от прозорците. Твойто меко коремче е спало върху тая мека вълнена възглавница и храната са ти давали хората. Какво знаеш ти за света? Чул ли си, че човекът направи параходи и влезе във водата, че направи аероплани и хвръкна по въздуха, че има гори, които никой не е изходил, и вода, която никой не е преплувал? Че има едно едро и жълто кълбо в небето, една месечина, която нощно време свети? А пък аз знам това, аз чакам пролетта, за да се закатеря по планините. Да, пролетта! О, какво е пролетта! Гласовете на птичките, крякането на жаби, пеенето на петли и кокошки, гръмотевицата, бурята и дъждът, блеене, свирене на кавал, бълбочене на вода, шум на листа, рев на мечка, лай на кучета, радостните пролетни песни на децата!…

– Какво правиш ти? – ужасено извика Снежко и скочи да запуши устата на своя гостенин. Мръсното куче тъй се беше унесло с отворена уста и облещени очи, че цялата стая беше затреперила.

– Говорих ти за пролетта! – изръмжа грозното куче. – Аз ти говорих за пролетта, но ти не я знаеш, не си я виждал. Пролетта никога не дохожда за души като твоята, затворнико!

Но в тоя миг леля Дора отвори вратата и уплашено застана на прага с паничка мляко за белия и пухкав Снежко.

– Ах – извика тя, – такова мръсно куче в стаята! Вън! Вън! Чиба!…

Мършавият кален гостенин погледна Снежко и сви високо и презрително мършавите си плешки:

– А, ето и бабата! Е, сега на път!…

– Но… – искаше да каже Снежко, – ти си гладен… къде в такава нощ?…

Но кучето изви в голяма дъга грозния си гръбнак и като погледна без омраза смаяната леля Дора, отри мръсната си козина в дългата й фуста и без да погледне млякото, отмина.

Че той се беше борил с вълци за кокал, та ще седне да им плаче за паничка мляко!? Дългата му опашка с проскубания си край се метна надолу по пътя и той гордо и унесено изчезна в настръхналата от сняг нощ.

Снежко отмина паничката с мляко и умърлушен, и попарен застана на вратата.

И той не знаеше какво да прави сега. Не му се ядеше, нито му се искаше, както обикновено, да излиже с розовото си езиче млякото от глинената паничка, та да лиже чак по блажните стени. О, как го беше срам сега от това!

Той се срамуваше да се изтегне върху вълнената възглавница, не, той стоеше прав и готов, развълнуван, като в празник.

Да, днешният ден бе първият му празник. Днес за пръв път в живота си той видя, че има и друг, по-тежък от неговия живот, но по-хубав и свободен!

За пръв път той видя герой!

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *