Home » ПРИКАЗКИ » Вълшебният празник

Вълшебният празник

aПо своя език шайените били свързани с могъщата алгонкуинска фамилия, а по времето на тази история територията на шайените се простирала на запад от главното течение на величествената река Мисисипи.
Един ден в големия лагерен кръг се събрали много шайени за да отпразнуват празника на игрите. Макар че хората почтти умирали от глад, били много храбри и бодрият им дух се поддържал от членовете на Дружеството на Червената лисица, най-юначните между храбреците, които се усмихвали пред всяка опасност и се подигравали в лицето на самата смърт…
Двама жреци от племето останали в домовете си, за да облекат празничните си одежди и да се украсят с бои, а чак след това щели да се присъединят към игрите. Всеки жрец се стараел да си сложи най-подходящите дрехи и цветове по лицето и тялото си, така както индианците обикновено научавали този ритуал в сънищата си или докато постели в някое усамотено място.
Когато двамата жреци се натъкмили, срещнали се по пътя към дома на вожда. И двамата останали поразени и разгневени, като видели, че носят еднакви облекла и имат по себе си еднакви пера и бои.
— Защо — запитал единият от жреците — си облечен като мен? Или искаш да ограбиш моята сила, а може би да ми се подиграеш?
Другият жрец отвърнал:
— Ти си този, който ме имитира. Как се научи да се обличаш като мен?
— Нощес, в съня си на жрец, отидох до един бистър извор до лагера и там, отразена във водата, видях такава дреха, каквато нося сега — обяснил жрецът, който заговорил пръв. — Всяко перо, всяко мънисто и цветен символ бяха същите, каквито нося сега.
— В това, което ми казваш, има много мистерия и магия — казал другият. — Нощес, когато изгряха звездите, аз също отидох до извора и сънувах; там се научих да се облека така, както съм сега.
Заспорили кой има по-право да се облече така и на края решили да отидат заедно на извора и да се опитат да разберат кой има по-голямо право. Поели към извора, а хората тръгнали след тях, без да продумат.
Когато застанали на края на извора, всеки жрец отстъпил на другия да влезе пръв в дълбокия вир. Стъпили заедно във водата и пред очите на хората, които ги гледали, потънали.
Двамата жреци бавно се спуснали на дъното на вира. Там видели една много стара жена, която навярно живеел в извора.
— Защо идвате и какво търсите? — пискливо запитала жената. Познавайки добре жилото на глада, те отговорили в един глас:
— Хората ни гладуват. Нямаме никаква храна и най-добрите ни ловци не могат да намерят дивеч.
Старицата загледала втренчено двамата жреци, после им дала по една празна дървена гаванка. В едната сложила малко жито, а в другата — малко пемикан. Двамата жреци й благо¬дарили и през водата се изкачили до хората си, които ги очаквали.
Върнали се в лагера безмълвни. Там жреците поделили хра-ната между гладуващите хора. И макар всички да се наяли до насита, гаванките оставали пълни и не се изпразвали. Така хората отпразнували празника и отправили благодарности към Великия дух.
Старите хора от племето на шайените разправят, че така при тях дошли за първи път житото и пемиканът.

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *