Говорещата рибка

Някога при един рибар живеел ратай. За своя труд той получавал по няколко рибки на ден.
Веднъж ратаят уловил една красива рибка, погледнал я и си помислил: „Жал ми е за тази рибка, тя също е жива. Нима и тя няма родители или роднини? Нима и тя не знае що е радост и скръб?“
Изведнъж рибката заприказвала с човешки глас:
— Послушай ме, братко мой, човече! Както си играех с другарки, попаднах в мрежата. Сега навярно и родителите ми, и другарките ме търсят и тъгуват за мен. А пък аз се измъчвам тук и се задъхвам на сушата. Съжали се над мен и ме хвърли в морето.
Ратаят се съжалил над рибката и я метнал обратно във водата.
— Играй си, хубава рибке, както преди сред вълните и нека твоите родители не тъгуват!
Рибарят се научил за постъпката му и се разгневил:
— Глупако — завикал той на ратая, — защо хвърли рибата в морето? Махай се от очите ми и повече да не те виждам!
— Къде ще ида сега? — натъжил се ратаят и поел с празни ръце край брега…
Вървял тъжен ратаят по път. Неочаквано отпреде му се изпречило чудовище в човешки образ. То карало пред себе си крава.
— Здравей, братко! — казало то. — Какво си се замислил?
Беднякът му разказал каква беда го сполетяла.
— Чуй, приятелю — рекло тогава чудовището, — виждаш ли тази млечна крава? Ще ти я отстъпя за три години. Тя всеки ден ще ти дава мляко в изсбилие и вие с жена ти ще бъдете сити. Само че имам едно условие: щом изминат три години, ще дойда и ще ви задам въпроси.
Ако отговорите на тях, кравата ще остане ваша завинаги, но ако не отговорите, ще ви отведа заедно с кравата и ще постъпя с вас тъй, както пожелая. Съгласен ли си?
Ратаят се замислил: „Вместо да умра от глад, по-хубаво да взема кравата. Ще поживеем три години благодарение на нея, пък после може да ми се усмихне щастието и да отговоря на въпросите.“
— Съгласен съм! — казал той, поел въжето на кравата и тръгнал от весел по-весел към дома си…
Бързо се изтърколили три години. През цялото време кравата хранела до насита с мляко бедняка и жена му.
Веднъж мъжът и жената седели привечер на прага на къщата си и с тъга си мислели, че скоро ще дойде чудовището. Ненадейно откъм морето се задал един прекрасен юноша и се отправил към тях.
— Добър вечер — поздравил юношата. — Аз се уморих, пък и замръкнах, та не може ли да прекарам нощта под вашия покрив?
— То се знае, може, само че тая нощ нас ни чака беда. Ние взехме една крава от едно чудовище при условие да се храним с млякото й три години. Днес изтича срокът. Чудовището скоро ще дойде и ще ни зададе няколко въпроса. Ако отговорим на тях, то ще ни остави кравата, а не отговорим ли, ще станем негови роби. Та да не би и ти да пострадаш покрай нас?
— Няма страшно. Каквото се случи с вас, такова нека сполети и мене — отговорил странният юноша и останал при ратая.
И ето че точно посред нощ се чуло силно чукане на вратата.
— Кой е там?
— Аз съм, чудовището. Изминаха три години. Хайде, отговаряйте на въпросите!
— Ние не ще можем да отговорим! — в ужас се объркали и зашепнали ратаят и жена му.
Но младият гост казал:
— Не се плашете, аз ще отговарям заради вас — и се приближил до вратата.
— Аз съм тук! — закряскало чудовището отвън.
— Аз също съм тука — отговорил спокойно отвътре юношата.
— Ти отде си?
— От този морски бряг.
— С какво си дошъл тук?
— Дойдох възседнал на една куца бълха.
— Значи морето е било малко?
— Донейде. Дори орелът не ще може да го прехвръкне.
— Значи орелът е толкова малка птица?
— Донейде. Сянката от крилата му ще покрие града.
— Значи градът е доста малък?
— Донейде. Заекът не може да го пробяга от край до край.
— Значи заекът е мъничък?
— Донейде. От неговата кожа ще излезе цял кожух за голям човек и шапка в добавка.
— Значи този човек е джудже?
— Донейде. Ако петелът пее при коленете му, ушите му няма да чуят песента.
— Значи той е глух?
— Донейде. Той чува как еленът хрупа трева в планината.
Чудовището се забъркало. То не знаело какво да пита повече. Постояло мълчаливо още малко до вратата и после изчезнало.
Мъжът и жената се зарадвали. Когато се зазорило, юношата започнал да се стяга и да си взема сбогом като за дълъг път.
— Не, не, няма да те пуснем! — препречили му пътя щастливите мъж и жена. — Ти ни спаси живота. Кажи, с какво да ти се отблагодарим?
— С нищо — отвърнал юношата. — Трябва да си вървя.
— Е, поне името си кажи! — настоявал мъжът.
— Знаеш ли пословицата: „Направи добро, пък, ако щеш, и в морето го хвърли, няма да пропадне“. Та аз съм същата онази говореща риба, която ти съжали и върна отново във водата.
Тъй отговорил непознатият и изчезнал.